Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XIX

В това време Добромир бързо се спускаше надолу към портите на Трапезица. Мина по моста, който отвеждаше към Царевец, упъти се по дължината на Етъра. Ала след малко трябваше да се отдръпне край самите стени на къщите, за да стори път на някакво пъстро шествие, което заприщваше широката улица край реката.

По прозорците нависнаха кичури любопитни, по портите изскочиха жени и деца. Отвсякъде почнаха да се стичат многобройни люде. Натегнала от сенките на здрача, цялата крайбрежна улица внезапно пламна в кърваво море светлина, струяща от веещите се борини.

Най-напред препускаха стражи, които размахваха копия, за да се стори място на новия преславски епископ Костадин, избран на мястото на неотдавна починалия старец Сава. Подире им следваха послушници, които носеха голям посребрен кръст. Възседнал на бяло муле, покрито със скъпа покривка от зелена коприна, епископ Костадин — кръгъл и румен, с мазно лице и бистри хищни очички — благославяше народа с вдигната ръка. Ограден от всички страни с въоръжени блюстители, последван от множество свещеници и монаси, Костадин идваше в Търнов, за да се представи на заместник-патриарха — епископ Марин, — който бе избягал от Скопие при нахлуването на Стрезовите войски. Филимон, който бе казал тайно добра дума в полза на Асеновите синове, бе паднал в немилост и заточен.

На две стъпки вдясно от новия епископ яздеше някакъв строен, хубав момък, с кръгли черни очи.

— А този кой е? Кой е? — шъпнеше глухо тълпата.

— Протопоп Никола — се обаждаха някои и се споглеждаха многозначително.

Шествието отмина сред виковете на посрещачите и крясъците на стражите. Добромир продължи пътя си, отвратен и гневен. И това трябваше да доживеят. Неукият вятърничав пияница Костадин, племенник на новия логотет Николица, бе избран за епископ въпреки желанието на народа и клира. Но цар Борил бе наложил волята си…

Добромир пое по една тъмна стръмна уличка и почна да се оглежда встрани и назад. Изтръпна. Далече в мрачината на широките стрехи се таеше някаква висока сянка. Когато Добромир отново тръгна, дочу леки стъпки да следват подир него. Тогава той промени посоката на пътя си, кривна встрани и се запъти към градските порти. Там се тълпеше гъста навалица, току-що пристигнали иззад Истъра кумани, които Борил бе наел за похода против Стрез. Куманите нахлуваха като светъл поток с рошавите си бели кожуси през големите градски порти. Всеки от тях бе въоръжен с лък, копие и водеше подире си по десетина коня, стиснал в десница юздите на две-три от най-добрите, докато останалите сами припкаха подир господаря си, дребни и жилави като самия него. На шиите им висяха торбички с храна за дълъг поход. Ала тия малки кончета бяха най-издръжливите в света: за един ден и една нощ можеха да вземат път, който други коне вземаха за шест дни…

Добромир се вмъкна сред шумящата тълпа наемници, смеси се с тях, отмина повлечен от буйния им порой. След това внезапно се отдели, блъсна се в двора на една позната къща, оттам излезе през една задна вратичка, изтича из гъстата мрежа криви улички. Стори му се, че отново звучат подире му ония тихи стъпки, престана да бяга, тръгна бавно и спокойно с равнодушни крачки и като наближи една ниска дървена порта, бързо се озърна, внезапно я открехна и изчезна зад нея. Портата се затвори тъй безшумно подире му, както и безшумно се бе отворила, сякаш раздвижена от невидима ръка.

В полумрака на двора Добромир пошъпна:

— Всички ли са вече събрани?

— Отдавна… — отвърна някой съвсем тихо.

Когато влезе в мазето, където зад яко залостени кепенци, под мъждукащата светлина на жълта вощеница, десетина мъже говореха с притихнали горещи гласове, всеки млъкна за мит и го изгледа. Младият Витлеем, който се бе завърнал от Рим поради обтегнатите, хладни отношения между Борил и папата, стана и се отправи към брата си.

— Къде се бави толкова? Не можа да чуеш най-чудните новини.

— Затова пък видях най-чудното шествие. Новият владика пристигна в Търнов.

— Костадин ли? Оня безстиден пияница? Оня богоненавистник ли? Оня невежа ли? — се изтръгна от устата на всички.

— Да, с очите си го видях. Значи, все пак Борил е успял да наложи своето мекере.

— Ами как ще служи в църквата този простак, който не знае дори да чете? — възкликна коместибуляр Сергей с дълбокия си гърлен глас.

— С него пристигна и протопоп Никола. Той ще се грижи за тази работа — каза с горчивина и отвращение Добромир.

— Кой ти се грижи за службата! И кой за поучаването на народа… Това са дребни работи. Нали Костадин ще прибира десетъка[1] от владишките имоти в Преслав. А тя е най-богатата епархия. Това е по-важно… — въздъхна глухо алагатор Георги и поглади с гневно движение голото си теме.

— То не се знае дали десетъкът ще отива в джоба на Костадин или в джоба на тоя, който го е сложил на това място… — се обади боляр Хрелко и студените му сини очи блеснаха с коравата светлина на скъп камък. — Сякаш не му стига, дето пилее наследството на царкинята като неин пръв настойник.

Всички навъсиха вежди и замлъкнаха. В стаята влезе с тихи стъпки съпругата на катепан[2] Дан, донесе поднос с плодове и отново излезе безшумно като сянка.

— На най-негодните, на най-долните люде се дават най-висшите и отговорни служби. Ето че кастрофилакс Видул е преместен към западната граница… — каза великият боляр Шишман.

— Кой ли ще го замести? — попита побирчията[3] Недялко.

— Във всеки случай нито ти, нито аз — каза боляр Драгота с лека усмивка.

Преди няколко месеца Добромир би изслушал с горещо любопитство тази новина. В Търнов се откриваше нова служба. Дали Борил нямаше да му я повери? Ала сега други мисли дълбаеха сърцето му в тъмна тревога.

— У нас не е добре, ала в тугинско[4] е още по-зле… Научих, че в Алемания владиците прибирали в джоба си парите, които народът дава за новия кръстоносен поход… — се обади севаст[5] Димитър, който бе дошъл за събранието чак от Червен[6]. — А знаете ли в Северна Франция каква буря се свива против албигойците? Новият поход се готви против тях всъщност… Папата не може още да прости на тулузкия граф, че неговите люде убиха легата му Пиетро де Кастелнау. А северните барони на Франция смятат, че ще им бъде по-лесно и по-изгодно да изпълняват обета си за нов кръстоносен поход в собствената родина, отколкото да ходят да гинат в далечните източни пустини… Начело на този поход са застанали неверският граф, бургундският херцог, граф дьо Сен Пол, който е братовчед на краля, граф Симон дьо Монфор… казва, че са събрали вече близо 50000 души. Всички с червени кръстове на гърдите… — Той спря задъхан, заруменял. Изгледа всички с изпитателен взор.

— У нас се разпространява много силно богомилското учение — каза замислен боляр Драгота. — То никне навсякъде тъй бързо, че едва ли имате представа какви страшни размери е вече взело из цяла България… Даже казват — и Драгота понижи гласа си, — че новият папа, който си избрали, бил българин и нему се подчинявали всички еретически църкви по света… От Милано до Тулуза, от Лион до Зара, от Орвието до Мец…

— А кой подклажда цъфтежа на богомилството? — се разнесе кроткият и спокоен глас на боляр Илиица, който досега бе все мълчал и слушал.

Всички се извърнаха към него. Впериха очи в дребния мъж с посивели коси край голямото чело, с ясни очи и бледо, изпито лице. След това се изгледаха крадешком един други.

Те всички бяха приятели, събрани заедно в името на една цел. Ала недоверие и съмнение изпълваха сърцата им. Какво криеше всеки един в тайните кътове на душата си? Какво потуляше в мисълта си? Кой от тях беше богомил, кой бе наполовина вече привлечен, кой бе противник на еретиците, кой се канеше да става съвършен?

— Защо богомилството взема такива широки размери? — продължи бавно Илиица, ала гласът му ставаше все по-дълбок и страстен. — Защо то се обявява против църквата и властта на епископи и клирици, защо то проповядва неподчинение на властта? Не са ли немотията, тегобите, непосилният кумерк, гладът и неволята, които тласкат народа там, гдето му обещават правдини и човешко съществуване? Отроците искат земя, париците[7] искат свобода, свободните селяни искат почтени побирчини… Че е ли самата власт, не са ли самите епископи, които със своята недъгавост, със своето невежество, със своите беззакония, със своята алчност към земни блага разпространяват недоволството и бунта?

Всички мълчаха, углъбени в тежък размисъл.

— Ние всякога сме били единни, когато чувстваме доверие в ръката, която ни води! — се обади буйно стотник Дан. — Когато бяха живи Белгун, Петър и Иваница, пак имаше данъци, пак имаше тегло. Ала търпяхме, стискахме зъби, давахме всичко, защото жертвите и усилията ни се увенчаваха с успехи! Отвоювахме от ромеите свободата си! А сега? Накъде ни води Борил! След грозното поражение при Филиповград той се мята като риба на бряг и не може да намери покой от понесения позор. Днес кипи в ярост против Стрез, съюзява се с епирския деспот против него… Утре се съюзява с Тодор Ласкарис против Ерик Филандър, дебне латините, ала не смее вече да излезе в открита бран с тях… Не бих се учудил, ако утре чуя, че се е съюзил със Стрез против епирския деспот или с Ерик против Ласкарис. И това чудо става…

— Борил може и с нечестивия триж проклет сатана да се съюзи, стига той да му закрепи престола! — извика буйно презвитер Константин. — Там е цялата работа!

Изведнъж всички изтръпнаха, заслушаха се. Навън откъм стълбите се зачу бърз, сподавен глъч. Ледена ръка стисна сърцата им. Някой бързо слизаше надолу и разговаряше с жената на катепан Дан, която припряно му отвръщаше с неспокоен и развълнуван глас.

— Днес усетих, че някой ме следи — продума тихо Добромир и впи очи към вратата, към която всички се бяха обърнали, поглади тревожно къдравата си кафява брада с червеникав отсенък.

Кой можеше да бъде? Никой от съзаклятниците не липсваше.

На прага застана Ожие, валетът на царкинята. Зад него се мярна тревожната сянка на катепанката. Ала не, това не бе Ожие. Неколцина, от мъжете наскачаха. Изведнъж всички извикаха. Валетът разгърна наметката, свали шапката си.

— Имам писмо от Йоан-Асен!

Мария приближи до изумените люде, извади от джоба на елека си сгънат на четири пергамент, разпери го, буйно го размаха във въздуха.

Пет-шест ръце едновременно се протегнаха към скъпоценното послание, грабнаха го. Десетина глави се струпаха над разгънатия лист. Едва когато премина първият възторг, съзаклятниците се сетиха да питат младата девойка как може по това време да бъде на това място.

— Марийо — каза великият боляр Шишман, — съзнаваш ли на каква опасност се излагаш? Никога вече да не си повторила тази безумна дързост! Как можа да дойдеш дотука, кой те доведе, как узна за скривалището ни, когато всеки път се срещаме на различно място? Говори, за бога!

Всички я заобиколиха поразени, изтръпнали от смелостта на момичето.

— Не се безпокойте — каза царкинята, — сега в Царевец знаят, че съм в палата при Света гора, а в Света гора знаят, че съм на Царевец. Оставете на мене. Работата е добре нагласена. Царят е на лов из планината. Царицата е получила нови платове от Солун. Никой няма да ме подири. А пък Ожие и Валентин ми са изцяло предани и няма да издадат нищо. Дори сам Валентин днес е дебнал по петите болярина Добромир, за да ви изкопае гнездото… Аз го накарах. Облякох едни дрехи на Ожие и дойдох… Можех ли да се стърпя да чета сама новините от Йоан? Щях да полудея, когато Ожие ми донесе скришом писмото, което един татарски войвода му предал на пазара…

— Все пак обещай, че никога вече няма да се излагаш на подобна беда… Представи си, че ни обградят, заловят и намерят и тебе между нас? Борил няма да знае пощада…

— Нямам никакво намерение да давам подобно обещание — каза весело Мария, — защото отсега нататък в списъка на вашите верни люде ще трябва да запишете и моето име. Не забравяйте, че съм дъщеря на цар Иваница… И моя първа длъжност е да работя за отмъщение на неговата смърт.

Тя сви устни в упорита черта също тъй, както и баща й имаше навик да прави, когато някой се противопоставяше на желанието му. Сините й очи се изпълниха с гъста светлина. Тя изправи глава.

— Не ме ли искате? Или смятате, че не мога да пазя тайна?

Всички изгледаха младата мома с тревога и тайно възхищение. Сякаш сянката на Калояна се бе изправила из отвъдния свят и отново им говореше с коравата твърдост на своята несломима воля.

И склониха чела в мълчаливо съгласие.

Бележки

[1] Десетък — данък една десета от житото, виното, меда, сеното, овцете и др.

[2] Катепан — жупан, управител на жупа.

[3] Побирчия — данъкосъбирач (прахтор, ватах, аподохатор, перперак и др.).

[4] Тугинско, тугинец — чуждоземно, чуждоземен.

[5] Севаст — висока титла, давана от царя.

[6] Червен — град, близо до днешния Русе.

[7] Парици — зависими селяни, крепостни.