Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (48)

Глава XX

Императорската галера се завръщаше към Родос.

Към острова на слънцето, розите, мрамора, смокинята, където Анри бе пожелал да прекара в самота и почивка първите месеци на своята женитба. Равният плясък на 312 гребла разлюляваше дълбоката тишина на кроткото тъмносиньо море, набраздено със сребърни светлини. Бяха ходили на разходка до едно от малките съседни островчета и сега бързаха да се приберат, защото Анри очакваше всеки миг вести от Борила. Макар че бе решил да се отмори, да забрави за късо време своите безбройни тежки грижи, все пак той не можеше да остане съвсем чужд към далечния, глух подземен тътнеж на подготовката за страшната бран.

През 1213 година западният християнски свят кипеше във военни приготовления. Положението на всички народи бе станало непоносимо. Всеки имаше по някоя верига да разкъса или дълголетен блян да изпълни, или чуждоземен натрапник да изгони, или пътеката на нови посоки да издири. Филип Август, кралят на Франция, желаеше да изгони англичаните от своите земи, Фландърският граф Фердинанд, прекомерно забогатял, прекомерно възгордян, желаеше с помощта на англичаните да се освободи от васалството си към френския крал и да отмъсти за грабежа и разрушенията, които предната година фръзите бяха направили в земите му. Двамата нови съперници за алеманския престол, Отон и Фридрих, трябваше най-сетне да разрешат с оръжие в ръка своя спор. Градовете на Ломбардия и генуезците бяха на страната на Отон. А Пиза, Монферато и Есте защитаваха Фридрих. Бургундският херцог, Гуалтие дьо Сен Пол, херцогът на Лотарингия, баварският херцог, граф Салисбъри, граф Фон Теленбург и лимбургският херцог бяха с Йоан Безземни и Отон. И в съдбовната битка, която се готвеше, Анри имаше близки и от двете страни. Съпругът на братаницата му Жана бе на страната на Отон и Йоан Безземни. Съпругът на сестра му Йоланта — Пиер дьо Куртене и Д’Оксер — бе на страната на Франция. Ала екът на трескавите въоръжения в далечните страни край Северното море едва ли му причиняваше толкова грижи, колкото съдбата на собствената му държава. И край Южното море се подготвяше решителна бран.

Борил искаше да си върне от сърбите завзетите области. Пред свършените неща Михаил Епирски не обичаше да се противи. Борил и Анри бяха съюзници. Тогава нему не оставаше друго, освен да се присъедини към техния поход против Сърбия. Защото и от този поход хитрият ромеец можеше да извлече полза. Отдавна той бленуваше да възвърне гръцката власт в крайбрежието на Дукля. И Скутари бе първият от набелязаните за превземане градове. А сам Анри имаше желание да поиска от сърбите признаване на сюзеренството му, както винаги по-рано, великите жупани бяха подвластни на Константинополската империя.

Все пак тази бран не бе много желана от императора. Той трябваше по-скоро да изпълни едно от условията на съюзния си договор с българите. Затова сега чакаше с нетърпение вести от Борила. Дали Стрез и Михаил Епирски се бяха споразумели за подялбата на земите, дали венгерският крал не бе тайно в съюз със сърбите.

Ала всичко това не бе от някакво особено значение за съществуването и закрепването на империята. Много често вътрешните ежби между клира и разнородните управители му причиняваха повече безпокойства и досада. Походът против Сърбия бе повече важен за Борила, който виждаше в него начин да отвлече вниманието на своите вътрешни врагове и да се закрепи на престола. Една победа, връщането на заграбените от сърбите български земи само можеше още да смекчи ропота и ненавистта, която народ и властели хранеха към него.

Анри отпъди с досада тези мисли. И тук ли, и в тази чудна лунна вечер ли трябваше навсякъде да го преследват безбройните му грижи? Той махна с ръка. Отправи взор към младата императрица, която седеше мълчаливо край кърмата, облегнала лице на ръката си, загледана в живия блясък на вълните.

Нежност и обич стопиха сърцето му.

— Една песен, Конон! Една песен, драги, стари мой друже…

Конон дьо Бетюн се засмя. Отдавна старият трувер^[1] не бе отварял уста освен за бранен вик или ловка реч на царски пратеник. Военните години бяха загрубили ръцете му, които бяха повече свикнали вече да държат копие и меч, отколкото виола или цитра.

— Нека Рено д’Оноа ни изпее най-новата си творба. Вчера го слушах в градината. Великолепна работа! На мен нито глас ми остана, нито изкусна ръка.

Трубадурът се смути. Пламна. Поиска да отрече.

— Не. Новата ми песен съвсем не е готова още. Ще ви изпея нашата стара бранна песен. Струва ми се, че императрицата не я е чувала още.

Мария извърна полека глава. Говореха за нея. За какво ставаше дума?

Трубадурът взе виолата си. Тя имаше широк врат, долната й част бе направена във форма на полукръг. Лъкът бе къс и извит.

Ah, amour bien dure dèpartie

Me conviendra faire de la meleeure

Que onque fut aimèe ni servie.^[2]

Гласовете на рицарите бавно почнаха да пригласят песента, която разгаряше кръвта им. Някога с тия звуци те бяха заминали за далечния кръстоносен поход. С тия слова на уста другарите им бяха оставили кости по планините и равнините на Антиохия, Никея, Хераклея.

— Нещо по-весело! — извика Анри. — Сега не искаме да си спомняме за бран и кръв… Рено, зарадвайте сърцата ни с новата си песен!

— Тя е посветена на императрица Мария — призна несмело момъкът.

— Великолепно! — плесна с ръце императорът. — Трябва непременно да я чуем, веднага!

Всички почнаха да молят и увещават трубадура. Мария въздъхна, след това се усмихна. Поклати глава.

— Изпейте я, Рено.

Галерата безшумно пореше затихналите, улегнали води. Всички отправиха очи към хубавия момък. Настана тръпно, затаено очакване.

Песента се разля като леко ухание под сребърната мрежа на звездите: в нея се говореше за сините очи на най-хубавата жена в света, за светлите коси на приказната царкиня, дошла от приоблачния Хем, за милостивото и благородно сърце на покровителката на тамплиерите, за смелата защитница на народните правдини… От бреговете на Нормандия до пустините на Саладиновото царство, от Алкантара до Триполи и Цезаря се носеше чародейната мълва за прелестната константинополска императрица…

Всички обсипаха певеца с възторг. Дамите забъбриха безкрайни похвали, рицарите предложиха да се даде песента на всички латински трувери, които да разнасят по целия свят славата на господарката им.

Мария кимна с глава и благодари. Ала веднага мисълта й се върна към думите на трувера. Смела защитница на народните правдини… Тя се обърна към императора:

— Какво става с молбата на ромейското население, монсеньор? Изпрати ли се направо до Рим?

В борбите между латинския и ромейския клир Мария неволно бе взела страната на онеправданите. Тя не можеше да понася суровия и безмилостен гнет, който кардинал Пелагиус упражняваше над беззащитните жители на Константинопол. Тя знаеше много добре от Борила какво значи притеснение и гонение, затова не искаше императорът да бъде гледан с ненавист и укор от преданите му поданици.

— Най-напред ще опитам да уредя техните недоволства лично аз, мадам, а после, ако и това не помогне, няма да ни остане нищо друго, освен да отнесем работата до самия папа Инокентий.

— Какво мислите да сторите? — попита отново императрицата.

— Щом се върнем в Константинопол, ще заповядам да се отворят отново църквите, които кардиналът затвори, и да се пуснат на свобода православните свещеници и монаси. Със своята непреклонност и високомерие кардинал Пелагиус по-скоро ще ги отдалечи от католическата църква, отколкото да ги привлече.

— Ромеите са ваши лоялни поданици и не бива да се оставят без подкрепа — каза тихо Мария. — Нима кардиналът не знае, че може да бъде господар на телата им, ала не и на душите им?

Тя въздъхна и отправи взор към далечината. Столицата на рицарите храмовници бавно никнеше из бляскавата мрачина на сребърното море като безплътна приказна сянка. Свежият ветрец развяваше булото й, което трептеше като криле на пеперуда. Тънката й снага бе облечена в бледолилав сатен. Ръкавите, които се подаваха под рубата, бяха извезани със сърма на дребни кръгчета, а на лактите имаше ивици от сива пухкава кожа.

— Стана хладно, мадам — каза Анри и обви раменете й с теменужна наметка от аксамит. — А на мене разходката повлия чудесно. Никога не съм се чувствал тъй бодър. Огладнях страшно…

— Това е невероятно, господа — извика Луи дьо Шател. — Императорът съобщава, че е гладен! Никога досега не ни се е случвало да чуем подобно нещо! Няма да забравя как той два дни не сложи нищо в уста, когато Биандрате затвори портите на Тесалоника пред носа ни… За войниците нямаше никаква храна. Напразно бароните го молеха да подкрепи поне с дребен залък силите си. „Дорде не се намери храна и за последния от сержантите ми, аз нямам право да сложа нищо в уста“ — отговаряше той. И устоя на думата си, без да се оплаче нито веднъж, без да ни остави да забележим, че гладът го измъчва.

— Стига, Луи — каза весело императорът. — Вашите хвалби са ми дошли до гуша. Гдето седнете и станете, говорите само за мене, за моите подвизи, за моите качества. Ставате непоносим! — И той весело изгледа своя предан до смърт рицар.

— Защо, нека разправи още нещо за вас, сир — помоли Мария.

Съпругът на Белослава отвори уста да разкаже нещо, ала Анри пресече словата му:

— Вместо да ме хвалите, Луи, по-добре бихте сторили да ми приготвите тази вечер моето любимо питие. Не бих се отказал от чаша „Морѐ“. Вие сте му най-добрият майстор. Никой не умее да му слага такива подправки като вас. Не забравяйте, че тази вечер всички сте канени на вечеря у нас.

— Чашата „Морѐ“ ще приготвя, монсеньор, и ще ви я изпратя, ала простете, за вечеря бих желал да бъда освободен от тази висока чест — каза Луи дьо Шател.

— Защо? — попита загрижено Анри.

— Съпругата ми, монсеньор… Вие знаете, ако се не лъжа, че Белослава дьо Шател напоследък не може.

— Да, да… — избърза императорът. — Знаем много добре. Предайте моите поздрави на благородната дама. Пожелавам й да прекара по-леко тия дни, за да може след…

— След шест месеца, монсеньор…

— Да. След шест месеца да ни дари с един хубав и храбър млад потомък на рода Дьо Шател.

Гласът бе любезен и топъл. Ала все пак някой можеше да долови лека сянка в него.

Императорът потули въздишката си и внезапно промени разговора:

— Странно е, че напоследък имам копнеж само по нашенските гозби… Печена мечка, полята с оцет, супа от паун, сушени дюли от Орлеан, круши Сен Жан, ябълки от Оверни и особено лебед… Лебед от Валансиен!

— Ненапразно монсеньор е роден във Валансиен, Долината на лебедите… — каза Жан дьо Френ. — Ала кълна се в копието на свети Яков, че едва ли някога през живота си е срещал по-дивен лебед от нашата хубава хемска царкиня!

Рицарите и дамите избухнаха в дълъг весел смях. Конон дьо Бетюн не се стърпя, грабна виолата от ръцете на трубадура. Галерата наближаваше с изумителна бързина към острова.

В далечината се очертаваха стройните черни силуети на трите вятърни мелници на пристанището.

 

 

Кунда се хвърли с радостен лай към своята любима господарка. Ала Мария леко и небрежно я погали, след това се отправи към покоите на императора.

Анри остави пергамента, който четеше, отиде насреща й, целуна ръката й, отново взе разгънатия лист.

— Новини от България!

Мария трепна. Топла вълна обля лицето й. След това стана съвсем бледа.

— Идущия месец тръгваме за сръбския поход… Всичко е готово. Чакат само да съберем войските си.

— Друго?

Анри я погледна, подаде посланието.

— Поздрави. Добри пожелания. Всички са здрави. Какво друго бихте желали да узнаете?

Тя не отвърна нищо. Хвърли поглед връз свитъка от телешка кожа.

Какво ставаше с Радул, дали бе вече пуснат на свобода? Какво правеше Добромир? Илийца… Георги… Продан… Или се бяха примирили, безсилни, отчаяни… Какво ставаше с Йоан-Асен? Какво мислеха сега да правят?

Тя подаде свитъка на императора.

— Някаква вест за леля ми — царица Елена?

— Да пишем веднага, ако желаете. В следното си послание ще запитам за нея. Ако има нещо друго да ви интересува?

Той я погледна дълбоко в очите.

Лицето й бе ледено бездушно. Гласът прозвуча кратко:

— Не. Благодаря, сир.

Тя полека се отправи към дъгосводните прозорци на еркера. Кунда безшумно я последва, притисна муцуна до коляното й, сякаш усетила с преданото си сърце спотаената скръб на своята господарка.

Кротък вятър леко поклаща листата на сребристите маслинови дръвчета и стройните неранзи. Дълга искряща пътека бразди спокойно дишащото море. Едрите трендафили излъхват знойни ухания, които се разливат на широки вълни, нахлуват в затихналите зали, карат сърцето да бие в тих и тъмен копнеж.