Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (57)

Глава XXIX

Стените на стаята тънеха в сянка. Само светлината на огъня пръскаше наоколо горещо червено сияние, което обгръщаше с румен отсенък нежната фигура на Мария. Тя отпусна хурката с ленена дребница^[1], обърна се към прага, където тихо бе застанал Анри.

Бялата хрътка скочи и тръгна към императора, който държеше някакви книжа в ръка. Лицето му бе загрижено. Той седна на ниско столче край камината, загледан в игривите пламъци. Бе топло и приятно. Леко ухание на амбра и мускус се носеше из въздуха. Анри погледна жена си, която не сваляше взор от него. Тревожна бръчка пресичаше гладкото й чело.

— Лоши вести ли имате, сир?…

— Нищо хубаво, драга моя. Получих новите послания от Рим.

Тя живо попита:

— Е? Какво са решили за братаницата ви? А кого от двамата са признали за патриарх на Константинопол?

— Нито архиепископ Фантино, нито Лодовико.

— Ами тогава? — извика учудена Мария.

— Кардиналите и отците избрали съвсем други, някой си Жервазио, свещеник от Тоскана. След това го признали с канон за най-горен патриарх от всички останали, следващ непосредствено подир папата.

— Това е голяма чест за нас — каза замислена Мария, — но не се знае дали сега ромеите ще се съгласят да признаят за патриарх тоя непознат западняк.

— Освен това в Англия крал Йоан отново се сприятелил с папа Инокентий…

— За да го облекчи от многото задължения, които той пое, като подписа Хартата на свободите… Не ми се вярва, че коварният Йоан мисли да изпълнява всички точки на договора с бароните… Свободи само на думи. А народът пак си пъшка под безбройните тегоби… Права получиха само големите властели и църковници… — поклати глава Мария.

— Има една точка за даване права и на селяните…

— Ала само за свободните. Останалата част, по-голямата, пак е лишена от защита срещу произволите…

Анри отправи внимателно взор към жена си. Дълбоко спотаена мисъл се помъчи да изплува в съзнанието му. Не се ли бяха опитали интригантите да я обвинят във връзка с еретиците? Често в словата й се промъкваха дръзки мисли и загадъчни съждения.

Анри тръсна глава, отпъди хапливото подозрение. И сякаш за да поиска мислено прошка, той простря ръка, улови десницата й. Усмихна се.

— Когато Йоан подписал Хартата, с която давал право на комитет от двадесет и пет души да разглеждат оплакванията против короната, след това се търкалял по земята и взел да хапе парчета дърво.

Мария леко се засмя и не издърпа ръката си.

— Йоан не мисли да се подчинява на решенията на този комитет.

— Тъкмо. Папата изпратил вула за отлъчване на град Лондон, защото неговият архиепископ Лангтон бил душата на заговора: той накарал бароните да поискат клетва от краля, че ще спазва правилата на Хартата. Ала лондонските граждани какво сторили? Въпреки отлъчването, по съвета на архиепископа, накарали да бият всички камбани и си отслужили служба, без да искат да знаят за никаква вула.

— Защото са далеч…

— А в това време Филип Август се помъчил да завземе английския престол, като обявил сина на Йоан за незаконен наследник…

— Защо? — Мария полека отдръпна ръката си. Магията бе изчезнала. Отново държавните грижи се бяха намесили помежду им.

— Защото законен наследник се смята синът на френския крал, Луи, който е женен за племенницата на Йоан. Нали знаете, че Йоан се счита от всички англичани за убиеца на младия Артур, син на старшия брат Жофруа. Ричард и Йоан бяха подир първите двама, които умряха рано…

Като забеляза замисленото чело на жена си, Анри неволно, по някакво чудно свързване на мислите, побърза да мине на друга новина.

— Вече канонизирали двата нови религиозни ордена, за да ги противопоставят на ересите…

— Това ми е известно отдавна. Друго?

Той прехапа устни. Погледна със затаена тревога към Мария. Въздъхна.

— Неприятни новини от България.

Тя усети как ледени тръпки пробягват по гърба й. Изтръпна. Затаи дъх. Цялата кръв бе нахлула в сърцето й!

— Водачът на богомилите Добромир бил уловен заедно с някакви бунтовници в един манастир край Преслав. След дълги изтезания бил умъртвен: хвърлили го в казан с врял зехтин. Ала той не изказал никого от съзаклятниците, които били на тайното заседание с него… В България е неспокойно…

Мария си спомни далечния миг, когато в млината край забела раненият войскар й бе казал: „Уби го войводата Манастър по поръчка на царицата и Борила!“. Нима тогава някой бе познал, че думите му бяха проболи сърцето й по-зле от кинжал? И сега тя продължи да мълчи и слуша, без да трепне, без да се издаде ни с движение, ни с поглед. Наоколо й падна тъмно було, изчезнаха сияйните мрамори и мозайки, топлото ухание на стаята, ласката на хрътката, опряна до коляното й.

Тя усещаше само мразния лъх на снежния вятър, който бе брулил лицата на съзаклятниците, чуваше предсмъртния стон на Добромира, проклятието на Радула. Какво ставаше с него? Не бе ли и той между заловените, между изтезаваните, между убитите може би? Тя затвори за миг очи, залюляна от тъмно отчаяние.

А гласът на Анри минаваше край ушите й, чужд, далечен, изговаряше думи празни, безполезни, разправяше нещо, което не достигаше до нея.

— Съборът взел най-строги мерки против разпространението на ересите, като забранил на клира да се занимава с търговия, да посещава кръчми, турнири, игри и представления, като го задължил да изпълнява усърдно обета си за целомъдрие и въздържание, да се облича прилично и скромно, да бъде изобщо духовен лекар на човечеството. Папа Инокентий оправдал гоненията против еретиците с това, че албигойците пречат на вековния блян на папството — да установи по целия свят един закон, властен за всички люде: подчинение на вярата такава, каквато я е установила църквата, като изразителка на светия дух…

Той се замисли, загледан в златните облаци искри, които избухваха в огнището.

— Съборът не признал брака на братаницата ми за законен. Преди женитбата си Бурхард д’Авезн бил приел духовен сан, който прикривал. Значи, мълвата за него излезе съвсем вярна. Напразно той ходил лично да иска милост от папата. Инокентий останал непоколебим и го осъдил да отиде една година на заточение в Ерусалим и Синайската планина. Бедната Маргарита! — пошъпна императорът. — Нито една от дъщерите на брата ми Бодуен не излезе щастлива в женитбата си. Сега тя трябва да се върне във Фландрия при Жана, чийто мъж е още затворен в лувърската тъмница в Париж…

Изведнъж той млъкна. Стана.

— Вие сте уморена, Мария… Все още не можете да възстановите здравето си.

Гласът му стана строг и тъжен:

— Не искам да ви правя нови упреци, ала желая да припомня колко лекомислено се отнасяте към себе си. Знаехте много добре, че е опасно и вредно да яздите кон в такова състояние, и все пак не ме послушахте.

Безкрайно страдание сведе челото й надолу в безмълвна скръб. Анри усети как в гърдите му прелива топло съчувствие. Тя внезапно закри лице в ръцете си.

Нима и в нейното сърце не пламтеше по-ярко жалбата по детето, което не биваше да живее? Защото не биваше между Мария и Ерик Филандър да има трайна връзка.

Между дъщерята на Калояна и врага на Йоан-Асена.

— Простете ми. Никога вече, кълна се, няма да ви кажа дума по това.

 

 

От този ден Мария почна видимо да линее. Нищо не можеше да разцъфти усмивка по лицето й. Едничката й утеха — да ходи у Белославини и да гали детето й, което бе кръстила заедно с императора — бе вече мъчително задължение. След смъртта на Добромир двете приятелки усещаха като мрачна стена помежду си хилядите неизречени думи, безбройните съмнения и съжаления, които те не смееха да изявят гласно. Защото всяка от тях таеше в сърцето си скрита мъка, която не можеше да се изповяда пред никой човек на света.

Напразно Анри събра прочути жонгльори, трубадури и трувери, уреди шумни и бляскави турнири, игри и празненства. Мария всеки ден ставаше по-бледа и по-тъжна, с прозрачно лице и огромни равнодушни очи.

— Искате ли да отидем в Търнов на гости на Борила? — я питаше загрижено той.

Ала тя поклащаше глава с нескрит ужас. Вече два пъти й бяха идвали на гости приятелки от България. Ала никоя от тях не можеше да й каже нещо положително. Къде беше войводата Радул? Какво ставаше с Илиица, Георги, Продан… Не знаеха.

Царица Елена и Ана и бяха пратили едно-две писма, написани очевидно под зоркото око на бдящата охрана. Витлеем отново бе заминал за Рим, да довърши богословските си науки, а оттам щеше да отиде да следва в Парижкия университет. От Йоан — никаква вест.

Веднъж тя реши. Ще отиде при Анри и ще му изповяда всичко. По-добре да получи гнева и ненавистта му, отколкото това вечно, безкрайно, смъртно очакване.

Вратата на работната му бе отворена. От нея долиташе възбуденият звънлив глас на императора:

— Биандрате пак се е върнал в Тесалоника! Отново ще почнат старите разправии… Тъкмо сега, когато в България се готви някакво ново въстание. Този честолюбив монфератец е способен да влезе във връзка с Йоановите люде и да подкрепи бунтовниците против Борила само за да смаже нас.

Конон дьо Бетюн отвърна:

— Помислете си какво би станало, ако Йоан успее да се върне в България и влезе в съюз с ломбардите и епирците против нас. Свършено е с Константинополската империя. Помните ли Йоанициус?

Мария застана вкаменена. Толкова омраза и страх бликаше от устата на императора и Конон против Йоана, против българите, против баща й…

А тя бе дошла да иска от тях помощ и съвет. Да им разкрие сърцето и тайните си…

Тръгна из кубикулумите, излезе на терасите, спусна се по стълбите надолу към градините. Сърцето й кипеше в гореща ненавист към враговете на бащиния й род. Усети всичко наоколо си чуждо и студено, сама чужденка сред целия този приказно красив свят. Бе ранна пролет. Тънки ухания изпълваха въздуха със замайващо опиянение. Синята вода се разстилаше гладка, лъскава, като стъкло. Стройните кипариси се издигаха черни и неподвижни, откроени връз златното сияние на небето. Цветята свиваха уханни чашки, птиците се прибираха в клоните. На заник слънцето потъваше в морето, червено като кръв, обкръжено с рубинови пламъци, които преливаха постепенно в светлоален отсенък и розови изпарения.

Но Мария не виждаше нищо наоколо си, загубена в грижовна мисъл, скръбна и нещастна. Тя се залута по виещите се пътеки сред малки зелени морави, по мраморни стъпаловидни тераси, спущащи се надолу към морето, между цъфнали храсти, водоскоци, беседки.

Откъм малка неранзова горичка се зачу тиха песен с равен и тъжен напев. Тя трепна и спря. Това бе Бодуеновата песен, която Анри бе забранил да се пее, откак тя бе дошла в Константиновград:

Ensi li Blac et li Coumam

En lor prison i en lor main

Orent le comte Bauduin

El si l’ocisent a la fin.^[2]

Мария затвори очи, сбърчи вежди, засегната от болката, която звучеше в хубавия глас на трувера:

Li Quens d’Arras s’en departi

El puis au Roy s’accorda si

Qu’apries s’en ala outremer

Pour l’amende mieux affermer

Et s’aouit ester moult proisiès

Si s’en ala comme croisiè.^[3]

Тя седна на близката пейка, устремила неподвижно взор в някаква невидима точка. Сърцето й бе препълнено с горчивина, която се засилваше от безполезната хубост, разпиляна наоколо. А песента се издигаше и замираше в бавна жалба и кротък укор:

Sa feme apriès luy s’n ala

Ki moult très durement l’ama

A Acre moru de malage

Comme Dame loiaus et sage.^[4]

Огнените следи на заника бавно угаснаха, посипани с лилава и сребърна пепел. Полъхна свеж вятър. Песента утихна. Дърветата зашъпнаха, залюлени в неспирна тръпка. Изведнъж Мария се сепна. Пясъкът заскърца под нечии стъпки. Един тих глас я позова:

— Мадам…

Обърна се. Беше Одет. Бледна, задъхана.

— Дирих ви навсякъде… Исках да ви кажа… Да… ви… съобщя… — Момата притисна ръце към гърдите си, занемяла от умора, уплаха и нерешителност.

— Одет… За бога, говорете! По-скоро! — пошушна Мария и скочи права. — Не ме плашете…

— Долу, пред входа на Хиподрума, срещнах… срещнах…

— Кого? — извика тихо императрицата.

— Великият стратор… Радул.

Мария затвори за миг очи. Сякаш огнен дъжд обля цялото й тяло. Тя изгледа втренчено Одет. Стисна силно китката на десницата й. Дръпна я към себе си.

— А той видя ли ви? Говорихте ли?

— Да.

— Да!… Но той ли бе наистина? Той ли беше, Одет?

— Мадам… — пошъпна умолително момата, — очите ми виждат добре.

Радул!…

Радул беше жив!

Радул бе дошъл в Константиновград! Нима най-сетне тя бе дочакала този тъй дълго жадуван миг? Все пак това бе сън… Магия…

— Одет, може да не е бил той! Великият стратор, когото виждахме на поляната в горите на Орловец! Може да сте се измамили…

— Той е същият, мадам.

— И какво каза? Какво каза?

— Той е дошъл да съобщи някаква вест на мадам. Тайно от цар Борил.

Мария изтръпна. Огледа се. Градините от кипарис и маслина издъхваха покой и безбрежна самота. На юг Златният рог трептеше в теменужни светлини, посипан с белите криле на дромоните. На север се издигаше гора от колони, камбанарии с лъскави кубета, стройни обелиски, триумфални арки…

— Одет, вярна ли сте на вашата императрица?

Момата отправи към нея открит и смел взор.

— Кълна се в Нотр дам дьо Влахерн, че никога не ще забравя какво дължа на своята господарка.

Стражите пред главната порта на Влахерна пропуснаха сирийския търговец, когото първата дама на императрицата дочака в кубикулума на караулното помещение. Двамата тръгнаха през мраморните колонади на пропилеите, изкачиха много стълбища, преминаха през безброй зали и приемни. И двамата мълчаливи, с бавни, отмерени стъпки. Търговецът бе леко приведен и накуцваше. Под мишница стискаше чанта с чудна стока: маши от оникс, алабастър и пъстро стъкло, шишенца с източни ухания, гребени от слонова кост, напръстници от сребро.

Лицето на демоазелата беше прозрачно, без капчица кръв.

Императрицата ги чакаше в апартамента на Бисера. Облечена в кафява руба с гълъбова наметка. Косите й бяха разделени на две плитки, навити край ушите. По средата на челото й минаваше тънък наниз бисер. През решетките на прозорците нахлуваше лек ухаен въздух. Лястовици цвъртяха, свили гнезда под лоджията на стаята. В сребърна клетка подскачаше пъстра източна птица.

Когато вратата се отвори, Мария стана права от креслото, на което седеше. Ръцете й трепереха, ледено бледни. Бялата хрътка също се вдигна и застана до господарката си.

Макар и неузнаваем под сирийската си премяна, с отслабнало лице и рано посивели коси, тя веднага го позна. По движението на раменете, по стъпките, по живия черен взор, който веднага отправи към нея, докато свеждаше снага в дълбоки поклони.

Валетът, който стоеше при вратата, излезе. Почти веднага след него изчезна и Одет, от другата врата.

Сириецът се изправи: строен, висок. С две стъпки стигна до Мария, протегна ръце.

Очите му горяха…

Този миг… Този тъй дълго бленуван миг… Нима бе истина?

Тя неволно се отдръпна. Ръцете му паднаха.

— Прости ми. Забравих, че се намирам пред латинската императрица.

В гласа му отекна укор и обида. Той се огледа наоколо си. Тежко въздъхна. И отново отправи към нея остър, недоверчив взор.

— Защо мълчиш, Марийо? Нямаш ли какво да ме попиташ?

Тя не сваляше очи от него. Поразена. Недоумяваща.

Радул бе пред нея. Не, това не беше сън.

И все пак това не бе Радул.

Оня Радул, когото тя сънуваше, който заемаше всичките й мисли, всичките й копнежи.

Нещо се бе разрушило. Нещо се бе променило.

Това бе образът на Радул. Но оня Радул, от горите на Орловец, от срещата в градините на Царевец, в църквата „Свети Димитър“, оня Радул, когото бе видяла за последен път зад решетките на тъмницата, не съществуваше вече. Защо? Каква невидима преграда стоеше между него и нея?

И тя отново усети необяснимия ужас, който навремето бе изпитала пред любовта на Анри.

Чак сега тя разбра, че обича императора.

И потръпна пред тежестта на своя жребий.

Момъкът все тъй стоеше пред нея, с гневни, скръбни и питащи очи. Изведнъж тя се опомни. Подаде му ръце, усмихна се, сълзи светнаха в хубавите й зеници.

— Радуле… Кажи. Разправи ми… Колко време оттогава… Колко неща, колко…

Той стисна силно ръцете й, след това веднага ги пусна и каза горчиво:

— Марийо, ти не си вече същата… Ти си ме забравила.

Тя не отговори, въздъхна, седна, посочи му с ръка другото кресло от абанос и седеф. Ала той поклати глава и остана прав. Мрачен.

— Имате ли вести от Йоана? — попита тя. — Как стоят работите с латинските гарнизони? Ана и царица Елена как са? Илиица и Георги държат ли още за делото? Драган добре ли е? А Добромир? Горкият момък. Разправи ми за него… Как го уловиха? Кога го подложиха на казън? Властелите от Петровата и Ивановата хо̀ра още ли са с нас? А как мина към вас деспот Богдан? Невероятно.

— Не само Богдан, а и Николица е вече наш. Остава севастократор Деян. Освен няколко епископи всички други са наши.

Мария се развълнува. Радостно заби сърцето й.

— Тогава?

Радул не отговори, извади от джоба си пожълтял, окъсан пергамент. Подаде й го.

— От Йоан! — извика тя и бързо почна да чете. Очите й се разшириха. — Най-сетне… Той заминал отново към юг. По пътя си събирал руски наемници. — Тя вдигна очи към Радула. — И аз ще дам пари да събере повече войскари. Ще ти предам всички пари, които имам у себе си.

Тя изтича към раклата, зазидана в стената, отключи я, извади ковчеже от старо сребро, изсипа всичките ливри и марки, перпери и дукати, които имаше вътре. Занесе ги на момъка.

— Предай ги по някакъв начин на Йоановите люде. Купете оръжия. Стоката, която Одет ти предаде, за да се преобразиш на търговец, нека бъде продадена за същата цел.

Радул я погледна. Поклати глава.

— Ние не искаме от тебе пари, Марийо. Дойде часът, когато решихме да ти припомним, че си дъщеря на Калояна. И за какво дойде тук.

Той помълча малко. След това добави с бавен, тъжен и неумолим глас.

— Аз ти нося решението на тайния съвет.

Мария стана. Побледняла. С тръпнещи устни. Ослуша се, обгърна с взор стаята. След това лицето й окаменя. Строго и безстрастно.

— Нека чуя решението на съвета. Аз съм дала клетва, че ще го изпълня.

— Богомилите мрат по кладите, тъмниците са пълни с бунтовници. Цяла България загива под безумната власт на Борила. Бунтът е отново готов, както преди три години. Когато ти замина… Ерик Филандър е пречката, последната пречка, за да избухне въстанието още утре. Когато чуем, че Борил е лишен от мощния си съюзник, в същия миг гончиите ни ще полетят към стана на Йоановите войскари. Разбра ли ме добре?

Гласът й прозвуча сухо и беззвучно:

— Разбрах.

Одет безшумно се появи на прага.

 

 

Същата вечер Анри спря внимателно сивите си очи връз промененото, отслабнало лице на жена си.

— Никога не сте изглеждали тъй зле, Мария — рече загрижено той. — Какво става с вас? Ще повикам още утре нови целебници.

Тя леко се усмихна. Вдигна глава от книгата, която бе разгърнала.

Целебници… Ако можеше да има лек за мъката й. Утеха за сърцето, което трябваше вече втори път да се пречупи. Не беше ли много това, което се искаше от слабата й женска ръка? Можеше ли някой да знае как тя бе прекарала тази страшна нощ, която бе оставила такива жестоки следи по безсънното й лице.

— Аз не ще мога да замина спокоен, Мария. Искам да знам какво ви е? Какво ви липсва… От какво страдате…

— Ще заминавате, сир?

— Преди малко получих много неприятни вести от кралица Маргарита. Оберто Биандрате се завърнал в Тесалоника, както ви казах вече, и почнал да я притеснява, да се държи по-дръзко и предизвикателно от всякога. Ще отида лично да оправя най-сетне тази противна история. Непримирими и злопаметни люде излязоха тия ломбарди. Заради своето честолюбие са готови да провалят цялата Латинска източна империя… Какво има, Мария?

— О, без вас е тъй самотно и тъжно, сир… Ще се бавите ли много?

Императорът помисли малко. След това весело се засмя.

— Какво ще кажете, ако ви взема със себе си? Една хубава разходка. Ще пътуваме по море. Вие ще се развлечете. Ще поправите и здравето си. Да. Решено. Нали ще дойдете в Тесалоника? Тук ще оставим за баил Йосташ.

Да замине… Далеч от душните и злокобни палати на василевсите. Далеч от златните покои, опръскани с толкова кръв, пълни с толкова предателски сенки… От мората на безсънните нощи… От ека на клетвата, която я гореше ден и нощ. В града на светеца войник, на покровителя на асеновския род… Може би Чудотвореца щеше да й помогне, да я спаси от мрака, който я обгръщаше.

Бледен, радостен лъч проясни замисленото й чело.

— Да. Искам да дойда. Ще дойда.