Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (54)

Глава XXVI

Между крепостната стена, в която се плискаха водите на Босфора, и кипарисовите крайбрежни градини по друма, който водеше към Августейона, се нижеше пъстра и бляскава кавалкада.

Дами и барони на благородни ловджийски коне яздеха в лек раван, сред неспирен и весел глъч. Балетите тичаха напред с буйните хрътове, които препускаха два по два: сиви, бели, кафяви. С черни баретки на глава и черен рог в ръка валетите тръбяха от време на време да се стори пътна глотата. Подире им следваха кочиите с уловения дивеч.

Мария яздеше, заобиколена от дамите си. Тя бе в сребриста руба с надиплени дълги ръкави, връз която бе надянала кърмъзена туника. Дългите й коси, събрани в тънка мрежа, блестяха като разтопено злато. Два реда ален мерджан обвиваше гордия й врат. Аксамитена барета с три пъстри пера бе наклонена над лявата й вежда. Връз обсипаната с бисер и рубини ръкавица бе забил нокът снежен сокол. Чулът на коня й, дълъг до земята, от кърмъзен сатен, бе надянат през ушите и опашката на животното.

С изправена снага и високо вдигнато чело Мария преминаваше с людете си сред събралите се от всички краища на Константинопол тълпи, вдигаше десница за поздрав. Светлите студени очи, които заповядваха и покоряваха, караха ромеите да потръпват.

Срещу ловджийската дружина препускаше един от валетите на императрицата. Мария спря коня си. Лека тревога сви сърцето й.

От няколко седмици вече Анри бе заминал за Сърбия. В Равна той трябваше да се срещне с крал Андрея. Там бе уговорено да се съединят латинските и венгерските войски. И само веднъж оттогава тя бе получила вест. Някъде по средата на пътя Анри се бе обадил с кратко писмо. Какво ново се бе случило?

Валетът скочи на земята, прегъна коляно.

— Пратеници от България, мадам!

Мария затвори за миг клепачи. Стори й се, че не е чула добре, сякаш сънува.

Без да каже нито дума, тя дръпна юздите на белия кон, удари го в хълбоците с позлатените бодове на ботушите. Цялата дружина препусна подир нея.

Облечена в ловджийския си костюм, байулата веднага отиде в Хризотриклиниума. Пламнала в горещо нетърпение, тя заби очи в широките врати на огромната зала. От дясната страна на престола застана маршал Вилардуен, от лявата Ансо дьо Кайо.

Стражите отвориха широко двукрилата врата.

На прага стоеше великият логотет Николица, придружен от деспот Богдан. И двамата бяха обкръжени от български войскари.

Макар че те бяха най-верните люде на Борила, Мария засия от радост, като ги зърна. Най-сетне тя виждаше свои, едноплеменни хора, дошли от гордия и недостъпен Хем.

Пратениците направиха обичайните поклони и приветствия. Понеже байулата ги приемаше в обикновено одеяние, те не целунаха според церемониала върха на обувката й. Тя сърдечно им подаде ръка, обсипа ги с въпроси относно пътуването, относно Анри, срещата в Ниш…

Лицата на пратениците не бяха весели. Не само от умората на пътя, не само поради тъжната вест за кончината на госпожа Теодора, гласовете им глъхнеха в сдържана тревога. Мария бързо разпечата писмото, което Борил й изпращаше лично. Прочете го, прехапа устни. Веднага го преведе на Ансо дьо Кайо и маршала. След това тримата се спогледаха побледнели, тръпнещи.

Кой можеше да очаква подобно нещо от крал Андрея?

Великият жупан Стефан бе избързал и бе пресрещнал крал Андрея при Равна.

Там дванадесет дни сърби и венгри прекарали в тържества и взаимни дарявания. От Равна кралят и великият жупан заедно потеглили срещу Анри и го срещнали при Ниш. Започнали безбройни преговори. Сърбите не отстъпвали от неизпълнимите си искания, като протакали нарочно преговорите, докато укрепят и заградят друмовете, по които трябвало да се върне латинската войска. И сега Анри бил пленник на великия жупан без подкрепата на Андрея, с враждебния епирски деспот в тила.

Борил молеше за най-бърза помощ. Веднага от Константинопол да изпратят войски към Ниш. А ако е възможно, да изпратят подкрепления и за него, понеже положението в България било неудържимо…

Маршал Вилардуен избухна в бурна ярост. Хитрините на жупана бяха отдавна известни. Ала това не бе достойно за Андрея Венгерски… Нямаше ли сега да се яви на помощ някой светец, който да прободе с копието си латинския император?

Мария трепна. Хвърли безпокоен взор към маршала. Вилардуен имаше право. Трябваше да се действа бързо. Тя веднага изпрати да се свика съветът на бароните. След това наново размени няколко думи със своите едноплеменници. Помъчи се да узнае нещо за водачите на богомилите, за заточените войводи. Но двамата пратеници умееха добре да прецеждат думите си. И тя не можа нищо да узнае. Само когато се сбогува с тях и деспот Богдан се наведе да целуне десницата й, тя чу невероятен шъпот:

— Илиица ги изпраща частно послание, Марийо. Кому да го предам?

Императрицата го изгледа втренчено. Богдан не беше ли от Бориловите? Клопка ли й поставяха? Ала тя не се поколеба. Решително протегна ръка. И каза високо:

— Радвам се, че приятелките ми не ме забравят. И аз ще им отговоря. Дайте ми посланието им.

Богдан извади от копринения си пояс свитък от телешка кожа и пред очите на всички го даде на байулата. Мария веднага го разпечата и почна да чете.

Капки пот оросиха челото на деспота. Никога през живота си по-късно той не изпита вече такъв смразяващ ужас. Той вдигна очи към Мария, която спокойно четеше и се усмихваше. Най-сетне тя сгъна свитъка, остави го в ловджийската си чанта и каза:

— Да дойда за една-две недели в България, сега не мога. Но винаги съм имала горещото желание да видя отново приятелките си. Нека Люляна, Бона, Петкана и Траяна ми дойдат на гости. Ще ги чакам и приема с най-дълбока радост. Отговорът ми до светлия цар Борил ще бъде готов тази вечер.

Богдан се поклони. Сърцето му биеше с ярки, звънливи удари.

След като се прибра в покоите си, преди да отиде на съвета на бароните, байулата отново извади писмото и дълго го препрочита. Лицето й се сгърчи в мъчителна, тежка мисъл. Илиица и другарите му искаха най-сетне от нея услуга. И тя бе обещала, бе се заклела да не им отказва на никое желание. Но този път то бе неразумно. Съзаклятниците искаха да се попречи на всяка цена нови войски да заминат към Ниш. Защото в такъв случай Борил щеше да се види принуден да изпрати в помощ на Анри латинските гарнизони, които го крепяха в България. И тогава ръцете на бунтовниците щяха отново да бъдат развързани.

В безсилен гняв Мария смачка свитъка, стъпка го на земята. Безумни ли бяха Илиица, Добромир и другите? Ако сърбите и венгрите сломят латините, не беше ли твърде вероятно да потеглят след това към най-беззащитната страна — България? Щом Андрея изменяше тъй лесно думата си, защо да не се допусне, че както се бе съгласил с Анри да подели Сърбия, сега още по-лесно щеше да се съгласи да подели с великия жупан България? Или може би те смятаха, че Йоан ще може веднага да поеме власт и царство, да събере разпилените български войводи и да потегли против двамата съюзници? Това бе невероятно, безумно. Така не можеше да се излага великото дело. Трябваше търпение. Трябваше още да се почака. Не беше сега часът, когато Йоан можеше да използва тежкото положение на латините.

Изведнъж тя се сепна.

Защо? Ако Йоан дойде сега в Търнов, може би сърби и венгри няма да смеят да нападнат България. Може би Илиица и Добромир имаха право. Ето дори и деспот Богдан, най-верният Борилов властел, бе вече техен човек. Отново всичко бе готово за избухване на бунта. Може би никой миг не е бил тъй благоприятен, когато Борил е съвсем безпомощен, а външните врагове са заети със своите разпри.

Но Анри?

Войската му бе в опасност… Може би и животът му!

И Мария изтръпна пред ужаса на своето раздвоено сърце.

Далечината и времето й бяха врагове. Едва сега тя почувства колко бе вече избледняла омразата й към Борила. Колко много бе вече свързана с людете, между които живееше. Как всеки изминат ден увеличаваше това раздвоение, това противоречие, това сложно чувство.

Коя бе тя?

Дъщерята на Калояна?

Или байулата на Константинопол?

Кой бе нейният дълг, къде бе истината и лъжата, верността и измамата?

Тя изстена дълбоко, в безутешна тревога. Падна връз ложето си, сякаш покосена от леден вихър, скри лице в сгънатата си лява ръка. Челото й, пронизано от хиляди нестройни мисли, тежеше като олово.

А съветът на бароните чакаше нейните решения…

А деспот Богдан чакаше отговора й…

Кого да позове за съвет, за помощ… Кому да изплаче тайната си мъка? Винаги сама, тя бе свикнала само на себе си да се доверява.

Обетът я гореше като неизцерима рана.

И тя знаеше, че трябва да го изпълни. О! Когато настанеше решителният миг, тя нямаше да забрави своята клетва… Но не щеше ли да бъде съдбовна грешка, ако послуша сега желанието на съзаклятниците? Не, не беше още време. Можеше да се почака.

Тя скочи. И отново, без да е обядвала, без да смени дрехите си, бързо се отправи към съвета.

Още вечерта бистрокрили гончии разнесоха писмата й до венгерската кралица Йоланта, до Борила, до солунската кралица Маргарита, до алеманските властели в Южна Елада, до гарнизоните на Аркадиопол, Силиври, Перитор и Виза.

Начело на няколко набързо събрани дружини маршал Вилардуен тръгна в бърз поход към север…