Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (61)

Глава XXXIII

Преди десет години бе забягнал един съвсем млад, хубав, буен момък.

Сега се бе върнал като улегнал мъж, спокоен и благ. Дългото изгнание бе го направило по-мъдър, отколкото го изискваше възрастта му.

И той пожела да бъде съвършен християнин: като цар и като човек. Не отмъсти никому. Ослепеният узурпатор изпрати в един манастир край Понта. На враговете си прости. Разкаяните Борилови люде привърза към себе си. Даде свободи на всичките си поданици: богомили, православни, католици, всички имаха право да изповядват свободно това, което вярват. Провинените и недостойни властници отстрани. Събра около себе си всичко честно, годно, одарено. Даде широка власт на най-способните.

Защото го чакаше упорен и тежък труд.

Да се възвърне благосъстоянието на разсипаните пронии, да се възстанови ограбената от Борила царска хазна, без да се налагат нови данъци, да се възвърне в народа вяра към властта и любов към църквата и държавата, да се отправи полека и незабелязано народният дух в пътя на ползотворния труд, по-далеч от безплодните лутания в областта на извънсветовното, на празните умувания. Трябваше да се определят с трайни договори пределите на държавата и да се укрепят границите, да се въздигнат разрушените и сринати до основи крепости. Да се очисти страната от шайки и да се осигури свободата и почтеността на търговията. Да се подкрепят занаятите и да се засили плодоносността на земята. Да се освободят заграбените от съседите земи през Борилово време, да се обединят разпокъсаните области, да се догони старият блян на Симеона и на тримата Асенови братя.

Десет години той бе чакал тоя час.

Най-сетне съдбата бе поверила в ръцете му бъдещето на това одарено и храбро племе.

Вярата, упованието, надеждата на всички бяха в него. Всеки чакаше от него цяр на мъката си, утеха, спасение. Нямаше сърце, което при споменаване името на Йоан-Асен да не почваше да бие с любов и преданост.

И сега в тържествения миг, когато светият старец Василий поставяше венеца на тримата велики братя връз меките къдри, които обкръжаваха прекрасното, строго и замислено лице на Йоан-Асен II, всички очи бяха отправени с възторг и обич към младия цар.

Витлеем пристъпи с чинна крачка към него, подаде му според обичая съд с кости и пепел заедно с дребна купчина запалена слама — да не забравя сред блясъка на властта колко кратък е животът и колко суетни са човешките желания…

Царица Елена не можа да издържи радостното вълнение, извърна лице и изтри рукналите сълзи на щастието. Вторият й син, младият севастократор Александър, се наведе и я подкрепи. Царският брат по вид напомняше баща си — стария Асен — ала по нрав повече приличаше на чичо си Иваница. Зад тях бе застанал деспот Слав заедно с майка си госпожа Тамара и с новата си млада съпруга. Завърнала се от родната си Кумания, Целгуба бе постъпила като монахиня в една хемска обител. Отляво на царица Елена бяха дъщерите на младия благоверен самодържец. Преди увенчаването Василий бе изпял за покойната им майка Ана вечна памет — като на царица.

Между двете хубави тъмнооки момиченца стоеше вдовицата на Ерик Филандър, която след смъртта на императора се бе завърнала в родината си.

Дълбоко доволство бе изписано по лицето на Мария.

За този чуден час тя бе пожертвала своята младост. Това, за което тъй дълго бе копняло сърцето й, сега бе въплътена истина.

Калоян бе отмъстен. Делото на Асеновци нямаше да загине.

Новият велик логотет^[1] Илиица отправи ясните си очи към бившата константинополска императрица, след това неволно хвърли взор към великия боляр Радул, който заедно с брат си Драган бе застанал недалеч от него. Едва забележима усмивка плъзна по устните му.

Навън гръмнаха всички търновски камбани. Гъсто зашумя бляскавата тълпа в тясната църква на светия чудотворец. Безкрайна навалица се притискаше навън, изпълваше всички улици на Асенова махала, край църквата, подножието на Трапезица, прохода на Дервента, друма за Червен, целия бряг на Етъра чак до Влашкия мост под Боярски рът.

Йоан-Асен II се появи на прага на църквата.

Огромен вик разтърси цялата околност, блъсна се в скалите, разпиля се по вятъра, смесен с широките железни вълни на камбаните. Сякаш безумие облада притискащите се люде, пристигнали с кочии, на кон, пеш от цялата страна.

С мощно радостно движение Асен издигна ръка, поздрави народа си.

Тогава навалицата разчупи веригата на блюстителите, спусна се, преля като пълноводна река, струпа се около младия цар, притисна го отвсякъде в неудържим изблик. Целуваха ръцете, сърмения му сандал, светлата му багреница, отправяха благословии, уверения в обич и безмерна преданост.

Той се метна на белия си кон, още веднъж поздрави с глава, с ръце. Стрелци с мъка проправяха път напред и пръскаха между людете новите пари, които бе насякъл законният цар: бели аспри и тънки жълтици.

На едната им страна бе издълбан образът на Исуса Христа, а на другата — образите на Йоан-Асен и свети Димитър. Светецът войник държеше обърнат надолу меч и подаваше в лявата ръка на царя знаме с дълга дръжка. В десницата си Асен държеше скиптър с кръст.

Тъмната клевета бе изличена.

Чудотворецът не бе наказал великия цар. Делото на Калояна щеше да бъде продължено, само че вече с други средства.

С оръжията на любовта, кротостта, мира.

Вечерта търновци излязоха да се веселят с ведро сърце из ливадите на Света гора. Градските порти сега бяха широко отворени и ден и нощ. Щастливи и безгрижни, както от много години не се бяха чувствали, тълпите се изнизваха по посока на разцъфналите люлякови гори, сред росните треви, край тихо шумящия Етър. Песни и радостни викове изпълваха тъмносиния въздух. Защото всички усещаха съдбините си поверени в силни и верни ръце, които знаеха къде ги водят.

По Боярски рът непрестанно се изкачваха кочии, препускаха конници. Там бяха събрани на пир всички най-видни властели на страната в братско помирение, забравили всичко, което ги бе делило до вчера. По площадките на всички кули бяха запалени огромни огньове. Прозорците на палата горяха в ярки светлини.

Те пак се срещнаха долу, в градината, където някога за първи път се бяха видели.

В далечината отекваше глухият шум на тълпите. В топлия полумрак трепкаха блещунки. Едва чуто се плискаше реката в стените на крепостта.

Мария и Радул бавно вървяха между нацъфтелите шипкови храсти. Безмълвни. С тревожно свито сърце. Най-сетне той заговори. Спомни миналото, загатна за надеждите си, докосна бъдните дни. И зачака. Изтръпнал, с взор, впит в скъпия образ. Мария продължаваше да върви мълчалива и замислена, като погалваше от време на време с нежно докосване отрупаните със светли цветчета клони. Подир нея следваха стъпка по стъпка верните й хрътове.

Най-после тя спря. Вдигна полека чело и погледна великия боляр право в очите. Модрите й зеници засияха в мрачивината като звезди. И той видя в тях присъдата.

Мария въздъхна едва чуто:

— Много време, много неща стоят между нас, Радуле… Миналото не може да се върне. То остана там — на оная хубава поляна в горите на Орловец…

Той буйно улови ръцете й. Пошъпна горещо:

— Марийо… Ще те попитам и ти трябва да ми отговориш. Аз трябва да знам. Кажи ми. Ти ли сложи яда в чашата му?

Мария поклати глава. Бавно издърпа ръцете си.

— Не. Не аз. Но бях вече решила да го сторя. А то е вече все едно че съм го сторила. Грехът си е грях.

Очите му светнаха със стария дълбок огън.

— Ти си млада… Ще забравиш. Нека минат дни — настоя упорито той.

Тя се усмихна.

— Преди малко известих на царя, че утре ще замина в един родопски манастир. Там ще се подстрижа под името Теофана. Тази вечер е последната, в която се явявам пред света. Сбогом, Радуле…

Гласът й прозвуча съвсем тихо. Тя му направи знак с ръка да не я следва и изчезна безшумно в сенките на звездната градина. Лека като сън.

Двата хръта скачаха палаво след нея.

Тя бе останала само дъщеря на Калояна и нямаше право за друго щастие в света.

Уханният вятър носеше на широки вълни ликуващи песни, писък на гайди и глухо думкане на тъпани: лееше се волната песен на един свободен народ, чиято звезда отново изгряваше с чист и ярък блясък.