Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава V

След шестдневен усилен поход Анри пристигна край Адрианопол с войските, които бе събрал в Силиври и по пътя из тракийските крепости. Там разположи шатрите и павилионите си и свика на съвет всички барони и кавалери.

Наближаваше краят на юли. Гъста и тежка горещина се разстилаше по цялата Тракийска равнина. Облечените в желязо рицари се обливаха в пот под сгорещените си одежди. Конете им, запенени и морни, потръпваха с блесналата си от влага кожа под упорито преследващите ги облаци мухи.

Вечерта след пристигането и разполагането на стана, когато откъм трите реки лъхна слаба ведрина, Анри, придружен от верния си фландърски рицар Лиенард дьо Мелезъм, от носителя на знамето си Франсоа дьо Колеми и от маршала Вилардуен, обиколи местността, където бе станала прочутата битка преди три години, пожела да му покажат мястото, гдето бе изчезнал император Бодуен, спря се за миг пред оросената с толкова рицарска кръв земя, коленичи, прекръсти се. В очите му блесна едва доловима влага.

След това се прибра във високата си шатра с кадифени завеси и дебела плъст наместо одър, закуси с малко вино и сухар, прие една делегация от адрианополски ромеи, които се оплакаха от опустошенията на Бориловите люде и обещаха помощ срещу българите, след това заповяда на херолдите да протръбят знак за почивка по целия лагер, остави прислужниците да му свалят тежките бранни доспехи и извести, че съветът може да почне.

Загрижени и мълчаливи, почнаха да влизат един по един високите кавалери. Дойдоха маршал Вилардуен, Конон дьо Бетюн, Пиер дьо Дуе, Рене дьо Три, Ансо дьо Кайо, Пиер дьо Брашйо, Никола дьо Майн, Пайен д’Орлеан, Никола дьо Беар…

— Сир — започна маршалът, — ние трябва преди всичко да определим посоката, която мислим да следваме, и целта, до която трябва да стигнем.

Всички впериха внимателно взор в императора — най-доблестния, най-храбрия бранник между всички рицари от целия кръстоносен поход. Никога досега той не бе претърпявал несполука. Едни от най-големите победи на похода — битката при Авие на 11 ноември 1204 и битката при Андрамит на 19 март 1205 — бяха негови.

— Струва ни се, че посоката е ясна — отвърна твърдо Анри, — това е България. Значи, все на север. А целта ни е само една — да намерим Борила и да го убием.

— Позволете, сир — обади се Конон дьо Бетюн, — но ако Борил се скрие зад планината и не успеем да му нанесем решителна победа?

— Тогава ще го следваме и зад планината — каза непоколебимо императорът.

Бароните се спогледаха. Сведоха сбърчени чела.

— Опасен е пътят зад планината… — каза тихо Ансо дьо Кайо, — който е отивал натам, никога не се е връщал… Непристъпен е Търнов, гнездото на българския крал. А пътят — неизвестен и пълен със засади, непроходими планини, девствени гори…

— Няма нищо невъзможно за добрия рицар… — отсече късо и сухо Анри, като сви вежди.

Борината, прикрепена на една халка над входа, хвърляше игриви сенки по навъсеното му лице.

— Добре, сир — се обади тогава едрият бранник Пиер дьо Брашйо, станал прочут при превземането на Константинопол, — ако така сте решили, ние се покоряваме. Ще следваме пътя на север, край Боруй[1], към планината. Но за това е нужно преди всичко да си осигурим тила. Защото откъде сме уверени, че като навлезем в опасните проходи, зад нас няма да изникне изневиделица войска, която да ни загради?

Императорът се усмихна.

— Мислех и за това, Пиер дьо Брашйо. На изток ще оставим войски, които да пазят десния ни фланг. В планината Родопа като владетел на областта Ахридос живее един висок благородник, на име Алексей-Слав. Той се намира по обикновеному в непристъпните крепости Цепина или Кричим. Този Слав е роднина на крал Борил, но е във война с него. Ще изпратя двама посланици, които да му предложат нашето приятелство и да искат помощта му против Борила, който, както казват, незаконно е узурпирал престола на наследника Йоан-Асен. Като получим благоприятен отговор от деспота Слав, ще потеглим веднага. А в това време вие ще се погрижите добре за въоръжението и припасите на людете си.

Анри стана. Бароните се поклониха и бавно почнаха да се разотиват. Никой не посмя вече нищо да възрази. Ала всеки остана със затаено тревожно чувство в сърцето си.

Този поход бе най-дръзкото и опасно нещо, което кръстоносците бяха предприемали досега след битката при Адрианопол.

Пратениците се върнаха след една седмица с благоприятен отговор. Деспот Алексей-Слав приемаше на драго сърце предложенията на високите барони и обещаваше помощта си.

Значи западният фланг беше сигурен.

Тогава Анри заповяда на цялата армия да тръгне в бърз поход към север. Сърцето му гореше по-скоро да се срещне със страшния враг и да премери сили с него.

Три дена латините галопираха в Тракийската равнина. Неприятел не срещнаха никъде. Изглежда, че Борил се бе оттеглил зад непристъпните си планини, след като бе опустошил цяла Тракия и ограбил всички храни на южните крепости.

Надвечер войските на Анри стигнаха при Боруй и разположиха лагера си за почивка. Рано сутринта преди изгрев-слънце още те се вдигнаха и започнаха да обличат най-тежките си въоръжения. Най-напред се приготви авангардът, след това ариергардът.

Цялата войска бе в движение. Едни надяваха ризниците, запасваха набедрениците и наколенниците си, други слагаха покривалата на походните коне, трети подковаваха бойните коне, четвърти прибираха шатрите. Някои бързо закусваха на крак. Други натоварваха оръжия.

В мига, когато императорът казваше на Франсоа дьо Колеми да заръча на началника на конната гвардия да оседлаят хубавия му червен жребец Моро̀, далече в равнината се появи едва забележима тънка, тъмна ивица, която всеки миг нарастваше и приближаваше с невероятна бързина.

Българите неочаквано нападаха стана.

Сред латините избухна смут. Неописуем шум и безпокойна глъчка се вдигна между изненаданите рицари. Всички се хвърлиха към конете и оръжието си. Някои се опитваха с треперещи ръце да завържат шлема си, да изтеглят сабята си. Ариергардът и авангардът заградиха невъоръжените, за да ги бранят, докато успеят да се натъкмят.

С отчаян и тревожен зов кавалерите викаха копиеносците си, други диреха щитовете си, трети се спуснаха храбро напред без ризници, без шлем.

Между тези малцина бе и сам императорът. Грабнал в лявата си ръка щит, в дясната копие, последван от Франсоа и Оливие, той застана в първите редици на бранниците.

— Херолдите да свирят само за отбрана! — едва успя да извика той и вече българите връхлетяха като тъмна буря върху тях.

Ужасените латини се лутаха без ред и цел, изложени на жестоките нападения на врага. Херолдите напразно тръбяха заповедите на императора. Никой не можеше вече да разбере развоя на битката, дали трябва да се впуснат в опасна, жестока бран, дали трябва само да се защитават, дали трябва да подготвят оттеглянето си. Незащитените от желязо бранници заприличаха на таралежи от многобройните стрели и гавелоти[2], които куманите пращаха като облак към тях. А тръбите, барабаните и страшните викове на нападателите отнемаха и последната им капка дързост. Сякаш стадо подплашени овце, те се тълпяха накуп, като се мъчеха да се защитават зад щитовете и труповете на убитите си коне.

Българите бяха толкова наблизо, че се чуваха подигравателните им възклицания и надменни предизвикателства.

Тогава един от рицарите не изтърпя.

И както на времето при Адрианопол Люи дьо Блуа не бе издържал присмеха на гордия нападател и се бе пуснал в неравна битка, за да загуби живота си и да повлече подир себе си гибелта на цяла една войска, така и сега мъжественият кавалер Дьо Мелезъм извади дългата си широка и остра сабя, размаха я кръгообразно над главата си, вдигна с лявата си ръка щита до гърдите си, спусна се към врага.

Никой не последва безумния му пример.

Настръхнали и недоволни, латините гласно изказваха възмущението си от неговата неразумност. „Ако му се случи зло, не заслужава да бъде съжаляван!“ — викаха всички в един глас, за да прикрият и оправдаят собственото си малодушие.

Тогава стана нещо неочаквано.

Изведнъж рицарите видяха как император Анри се метна на Моро̀ и тъй както си беше без желязна ризница и наличник, се спусна след своя съотечественик. Защото явно беше, че Лиенард дьо Мелезъм го очакваше само смърт или плен.

Анри пришпори коня си, спусна копието си хоризонтално към врага.

— За Фландрия! — се изтръгна яростен вик от устата му.

И в същия миг той вече връхлетя сред купчината власи, които бяха заградили Лиенард. С ловък, бърз удар Анри прободе един влах с копието си така, че краят му изскочи откъм другата страна на тялото, измъкна копието, с втори удар повали още един влах на земята. Останалите напуснаха ранения Лиенард и побягнаха. Анри ги преследва известно време. След това се опомни, видя, че Моро̀ е ранен на две места, спомни си за хитрите примамки на българите, които подвеждаха врага след себе си, а подир това внезапно се връщаха, заграждаха го от всички страни и го убиваха…

Веднага, с внезапен обрат, той обърна Моро̀ назад и го пришпори с всички сили към лагера.

Българите се изгубиха от очите му. И не се върнаха вече.

В лагера между рицарите владееше страшна тревога. Нима трябваше за втори път българите да пленят пред очите им латински император? Мнозина, след като бяха вече прибрали ранения Лиенард, горчиво се разкайваха за малодушието си. Ала когато зърнаха Анри да се връща с окървавен кон и окървавено копие обратно към тях, всички извикаха в един глас от радост и възторг.

Разтреперан, бял като платно, Пиер дьо Дуе се спусна към него.

— Сир, сир, човек като вас, който трябва да пази и управлява толкова кавалери, подчинени на властта му, не трябваше така безумно дръзко да се отделя от тях, както сторихте вие този път! Защото ако поради някакво злощастие се бе случило да бъдете убит или пленен, нямаше ли всички ние да бъдем заедно с вас мъртви или опозорени? Да — нека ме прости господ — ала ние нямаме тука друга защита, нито друго знаме освен бога и вас. Сега ще ви кажа, ако ви е угодно, нещо, което трябва да знаете: то е, че ако вие се хвърлите втори път — пазил ни бог! — в подобна опасност, ние всички още същия миг ще ви върнем всичко, което имаме от вас!

И Пиер дьо Дуе коленичи насълзен да целуне ръката на любимия си сюзерен, който се усмихна и отвърна:

— Вярно е, Пиер. Знам добре, че се изложих много непредпазливо, затова ви моля да ми простите тази дързост, като обещавам, че други път ще се пазя да не я повторя. Но причината, за да я сторя, бе Лиенард. Защото, ако той бе убит или ранен, това щеше да бъде голям срам за нас — и като се обърна към ранения, комуто набързо превързаха раните, добави: — Нека ме прости господ, Лиенард, ала ако има един човек на света, който да ви смята за разумен, бъдете уверен, че поне аз ви смятам за напълно побъркан. Виждате ли как аз самият щях да се посрамя заради вас?…

— Сир — приближи Жофруа дьо Вилардуен, — нека благодарим на Бога за щастливото ви завръщане. А сега чакаме вашите заповеди, за да знае войската какво да предприеме.

— Добре — отвърна императорът, като остави Моро̀ на грижите на няколко рицари йерусалимтяни и даде знак на Оливие да снеме окървавените му от битката дрехи, — известете на херолдите да протръбят, че ще оставим преследването на българите към север, а ще свърнем на югозапад, към Филипопол. Там се надявам, че ще можем да намерим храна и спокойно място за почивка и въоръжение…

 

 

Тази вечер не беше приятно и лесно нещо да се заговори на българския цар. Като свиреп вълк се разхождаше Борил из шатрата си, махаше с ръце, заканваше се някому, бъбреше ядовити думи, по-бледен от всякога, с разсечено от бръчки чело и потъмнял взор.

— Не мога да си простя! В ръцете им беше… Сам-самичък. Кога ще се случи пак второ подобно нещо? Такова щастие… И да им се изплъзне! Да го оставят да се върне!

Войводите обикаляха изтръпнали край шатрата, готови всеки миг да се притекат при най-малкия зов. С покорност и безропотност да успокоят бесния гняв на повелителя си.

Най-сетне, когато Борил се поукроти малко, те влязоха за военния съвет, за който ги бе свикал.

Между войводите можеха да се видят повече смугли, широкоскулести кумански лица, отколкото образи на български войскари, които бяха предпочели смъртта или изгнанието пред позора да служат на един окървавен престол.

— Нека махнем с ръка на това, което не може да се върне, и да не тревожим с безполезни съжаления духовете си — каза цар Борил, като посочи на войводите да седнат в кръг около него, връз дебелата плъст, постлана на земята. — По-важно е сега да начертаем новия път за действие в тежката бран, която ни предстои и която е неизбежна.

— С латините трябва да се разправим веднъж завинаги, защото е време да се укроти онова куче Слав в Родопите и да се поиска от великия жупан да ни предаде бунтовника Стрез със зло, ако не ще с добро — се обади княз Йона, който седеше със скръстени на гърба ръце отдясно на царя.

— Преди малко гончии ми донесоха вест, че латините са спрели на стан пред Филиповград — каза Борил. — Но те са свършили вече припасите си. От един ромеец моите гончии узнали, че храната им стига още само за половин ден. Рицарите са гладни. А гладът е лош съветник. Не остава време за мъдра размисъл. Те са решили да намерят храна или да счупят главата си. Това трябва да се използва.

— Също както беше навремето при Адриановград! — забеляза ухилен стратор Константин.

— Когато латините пратят отред, за да им дири припаси, няколко наши стотни ще трябва да ги нападнат ненадейно както при Боруй. Тогава останалите латински войски ще им дойдат на помощ, а ние, както и други път, ще връхлетим изневиделица с главните си сили, които ще дебнат отдалече — каза бавно цар Борил.

Войводите се умълчаха. След това Коча се опита да възрази:

— Не сме ли вече доста пъти злоупотребявали с тази игра, царю честити? Латините накрай ще свикнат и няма вече да се хванат за нея.

— Император Ерик е млад и буен. Лесно се увлича. Видяхте ли как се хвърли в боя, за да спаси един от кавалерите си? В такъв миг не се разсъждава — отвърна с прикрито озлобление Борил.

Той не можеше да понася като му се напомня, че си служи с вече познатите Калоянови бранни хитрини.

— Това е мое решение. Още сега Коча да тръгне с две стотни и да дебне действията на латините. Щом забележи, че от стана им се отделят отреди за припаси, да ги проследи, да ги предизвика, да ги загради така, че те все пак да могат да изпратят гончия за помощ при своите люде. А ако пристигнат и главните им сили, да се престорят, че бягат по посока на равнините, които се намират на северозапад от Филиповград… Там ние, скрити в теснините на Трояновата врата, ще дебнем удобен миг.

— Това ще бъде само празно губене на време. Защо да не използваме още сега уплахата и разнебитеността на латините и да ги нападнем през нощта в стана им, без да им оставяме много време да се нагласят и окопитват? Аз смятам, че най-добре ще бъде веднага да се използва тяхното вчерашно поражение и без прекъсване да се продължи нападението, докато ги изтикаме чак към морето. Така Иваница ги гони, без да ги остави да си отдъхнат, чак до Родосто през 1205 година… — се намеси решително алагатор[3] Рекирад, без да обръща внимание на гнева на царя, който бе почнал ядно да стиска челюстите си и да потрива нетърпеливо ръце.

— Рекираде, аз искам да изляза на открита бран с латините. Искам да срещна този надменен красавец Ерик очи в очи, искам пред мене лично той да бъде пленен или убит. Не искам да го гоня в позорно бягство към Силиври и Родосто, а да ги обградя и унищожа с цялата им войска тук, в полето на Филиповград. Един да не остане да се върне към юг. За да се запомни битката край Филиповград, тъй както се помни битката край Адриановград.

Неколцина от войводите свиха недоволно рамене. Омръзнало им беше постоянното сравняване, което Борил правеше между себе си и делата на Иваница. Защото споменът за великия бранник гнетеше съвестта с отровата на неизкупимото.

Навън засвириха тръби за поход.

 

 

В същия час в шатрата на император Анри се водеше следният разговор:

— Пиер дьо Дуе, Рене дьо Три, Ансо дьо Кайо, на вас разчитам. Употребете най-голямата си храброст, най-крайната си предпазливост, всички ловкости и изкуства, на които сте способни, за да преминете незабелязано до стените на града, без да привлечете вниманието на ония проклети ненавистници. Знайте, че войската вече гладува. Тук всичко е опустошено. Борил е накарал да изгорят и задигнат каквото е намерил. Повече да стоим и да чакаме в тия непоносими горещини, е невъзможно. А да се върнем в Константинопол без решителна битка, ще бъде позор. Помъчете се да влезете в града с людете си и с възможна скорост ни донесете храна. Днес някои от бароните закусиха, но за някои не стигна. А утре какво ще бъде — не знам… Бог да ни е на помощ, приятели мои…

Ала не мина много време, близо към разсъмване, един гончия със запенен кон пристигна пред шатрата на императора, хвърли юздите в ръцете на тревожно притеклия се оръженосец и без да предизвести, се втурна при Анри.

— Българите заградиха нашите отреди и не им дават възможност да се върнат обратно! Помощ, господарю!

Анри скочи с проклятие от мечешката кожа, връз която спеше.

— Обяздете ми Байар! Дайте ми оръжията! Сабята, копието, щита… Оливие! Франсоа! Развейте знамето! Въоръжете две хиляди копия!

При все че преди да тръгне, императорът заръча на войските си да бъдат спрямо българите дръзки като соколи против ястреби мелези, не стана нужда те да послушат зова на своя вожд.

Защото, щом ги зърнаха, българите, власите и куманите веднага се обърнаха в бягство към планината.

Но Анри строго заповяда никой да не се улавя на отдавна познатата им хитрост.

Българите се завърнаха към планините си, а латините си отидоха обратно в лагера.

И този ден битката, която се желаеше горещо и от двете страни, пак не можа да стане.

Бележки

[1] Боруй — Верея, днешна Стара Загора.

[2] Гавелота — късо метално копие.

[3] Алагатор — началник на конна дружина.