Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (59)

Глава XXXI

Мария удари с чукчето по медния гонг. Одет влезе безшумно, изгледа я учудено, тъй немощна и болна й се стори господарката й, ала не попита, не проговори нищо.

— Пригответе ми някоя стара, съвсем проста руба. Не искам да ме познаят по пътя.

За да заличи следите от страшната нощ, тя се спусна към гардеробната, изми лицето си с кипърски сапун и студена розова вода. Лека багра покри смъртно бледите й страни. Очите й се оживиха. Движенията й бяха болезнено неспокойни.

— Не, не искам да закуся сега, Одет. Като се върна от първата служба…

— Да ви придружа ли, мадам?

— Няма нужда, Одет. Съобщете да впрегнат кочията ми. Искам сама да се помоля пред иконата на хегемона.

Там, пред ясния взор на Чудотвореца, Мария искаше да подири за последен път подкрепа и сила, за да изпълни клетвата си. Сякаш диреше и най-дребния повод, за да отложи с още няколко мига кобната стъпка.

Затова камбаните на „Свети Димитрий“ бяха прозвучали за ухото й с надежден, спасителен зов. Тя бе намерила причина да отстрани за късо време съдбата, която виснеше неумолима като остър меч над главата й.

В ранния здрачен час улиците бяха почти празни. Людете още спяха, морни от веселбите и тържествата на предния ден. Към градските порти се точеха стадата на знатните патриции, които отиваха на паша. Изправен пред вратата на дюкянчето си, някой оръжейник лъскаше готова за продан ризница или сабя. Седнали пред кръчмите войници, монаси и странници разговаряха за помирението на императора с Биандрате, за хубостта на императрицата, за младия крал Димитрий, за благоволението на кралица Маргарита към ромеите. Тук-таме се мяркаха подранили търговци, които носеха натоварена на мулета стока: платове, конци, бои, шишенца с уханна вода.

Църквата на великия хегемон се издигаше сред кипарисови градини, в които тихо отекваше ромонът на многобройните водоскоци.

Небето бе тъй бледо и въздухът тъй бистър, както в оная сутрин, когато Мария бе отишла да се помоли пред гроба на баща си преди заминаването за Константинопол. Нямаше още три години оттогава, а й се струваше цяла вечност, сякаш хиляди години бяха минали, откак се бе отделила от родината си.

Тя се отправи към гроба на светия Чудотворец, простря се в дълбок поклон пред големите мраморни плочи, украсени със сребро и скъпи камъни. След това вдигна очи към иконата. И потръпна.

Неумолим бе взорът на светеца войник.

С високо издигнато копие в разперените ръце той се заканваше всекиму, който забравяше своя дълг и клетва. И за последен път тук, на колене, Мария се попита кой бе нейният дълг, коя клетва бе истинска. Клетвата, дадена пред гроба на Калояна, или клетвата, дадена в „Света София“ пред брачния олтар? Каква бе тя. Българка или латинка? Кое щеше да бъде грях? Да остави родината си да загине в кървави размирия, заета от чужди войски, разорена от безумствата на притеснителя? Или да лиши държавата, където бе владетелка, от едничкия мъж, който можеше все още да поддържа ред в безбройните разпри, които я разкъсваха. О! Тя не смееше и на себе си дори да признае, че животът на Анри й е скъп — защото тя го обича…

В нейната ръка се таеше съдбата на две царства. И тя трябваше да отсъди кое от двете трябва да загине.

Ала безмълвна бе иконата. Хладно блестяха шейсетте мраморни колони на храма. И нямаше кой да отговори на страшните й въпроси.

Свещениците я изпроводиха до външната порта с дълбоки поклони, все още учудени от ранното й посещение. Те се бяха надявали, че ще я видят на втората утринна служба, когато обикновено пристигаше и кралица Маргарита заедно със съпругите на бароните и архонтите…

Преди да се качи в кочията, Мария погледна наоколо си. Там горе откъм Север, откъм задоблачния Хем бяха слизали железните потоци на бащините й опълчения. Още личаха по градските стени следите от метателните машини и подриванията.

Там, зад Акропола, където бе разположен станът на Калояна, там бе изпуснал последен въздъх великият цар. Там, все край този град, се решаваха съдбините на племето й.

Мария попипа в чантата, която висеше на колана й, не, не бе сън. Зловещият яд си стоеше там.

Дъщерята на Калояна трябваше да продължи делото на оня, който бе умрял за него.

Тя скочи със смела стъпка в кочията.

Сега, когато решението й бе взето безвъзвратно, тя тръпнеше от нетърпение: по-скоро, по-скоро, нека това, което трябваше да стане, да станеше по-бързо. Докато отново внезапна слабост не смекчи коравината на ръката й.

Пътят нагоре, към крепостта, бе стръмен и труден. Кочията полека изкачваше каменистия друм между уханните, нацъфтели градини на патрицианските домове — сякаш нямаше край.

Стражите при крепостната порта вдигнаха копия. Спусна се подвижният мост, вдигна се желязната решетка. Конете тежко затрополиха по едрите плочи на дворчето.

Ала още не бе изкачила първите стъпала на стълбите, които водеха към покоите й, когато Мария внезапно спря стъпките си, ослуша се. В далечината отекнаха високи, тревожни викове. Прозорци се отвориха на втория кат, някой размахна ръце. Стражи се разтичаха.

Тя се спусна нагоре с пресъхнало гърло, с трескаво светещи очи.

Какво се бе случило? Какво ставаше? Биандрате да не им устройваше някаква клопка? Борилови гончии ли бяха дошли?

Насреща й се затече валетът Франсоа. С огромни изплашени очи.

— Императорът се чувства зле! — извика той и отмина, почти обезумял от скръб.

Всички тичаха, диреха целебник, даваха заповеди, които никой не слушаше, разминаваха се, гледаха се, без да се познават…

Императрицата влезе в стаята, опряна на ръката на Одет. Тя направи едва забележим знак да й сторят път: барони, духовници, дами, валети се стъписаха поразени. За пръв път сега те забелязаха, че Мария има снежни кичури около челото. За една нощ ли бе побеляла?

Императорът лежеше облечен връз ложето си. Лицето му бе съвсем без цвят. Той дишаше тежко, устните му бяха сини.

Мария се наведе над него, съвсем близо, пошушна тихо:

— Анри…

Слаба тръпка побягна по неподвижните черти на умиращия. Той вдигна полека клепачи. Позна жена си. Опита се да се усмихне. И отново потъна в дълбока забрава.

В стаята влезе примас Гуерино. Даде на императора светото причастие. Всички коленичиха около леглото, шъпнейки молитви. Сподавени хълцания разкъсваха от време на време тежката тишина, в която се чуваше само предсмъртното хъркане.

Тих шум накара всички да извърнат очи. Отдясно до главата на императора застана граф Биандрате.

Мария отправи към него остър, пронизващ взор. Монфератецът й отвърна спокойно, с ледена дързост.

Фрушките барони стояха вцепенени, свели чело в безмерна скръб. Каква тайна, внезапна болка отнемаше любимия им вожд? Тъмни подозрения, лют ропот ги караха да стискат юмруци в безсилен гняв. Кого да обвинят? Кому да хвърлят ръкавица за смъртен двубой.

Конон дьо Бетюн, Ансо дьо Кайо и Луи дьо Шател отправяха от време на време мрачни погледи към Оберто Биандрате, който стоеше неподвижен и невъзмутим край възглавието на сюзерена си.

Други спираха недоверчив взор върху императрицата, която бе коленичила пред леглото, замръзнала, безмълвна, със скрито в ръцете си лице.

Варварската княгиня от Хем…

Можеше ли да се вярва на дъщерята на жестокия Йоанициус? Току-що пристигнали гончии бяха донесли вести за бунта против Борила. А маркиз Гулиелмо Монферато чакаше в Ломбардия вест или надежден знак, за да тръгне към Тесалоника, също тъй както Йоан-Асен чакаше подобна вест в Галиция, за да слезе на юг с наемниците си.

Нямаше ли някаква връзка всичко това?

В стаята пристигна нов целебник, извикан набързо от абатството Хортаитон. Той разблъска изплашените монаси и барони, заповяда веднага да му донесат превръзка и гореща вода. След това пусна кръв на императора от дясната мишница. После му даде да изпие от някакво шишенце няколко глътки зеленикава течност. Анри загуби всяка следа от багра по лицето си, помъчи се на два-три пъти да повърне, посочи с глухи стенания главата си, след това корема.

Ясно беше, че е отровен.

От миг на миг жилите при слепите му очи чукаха все по-слабо. Примасът помаза челото му с масло, донесено от гроба на свети Димитър. В това време гончии, разпратени навсякъде от Конон дьо Бетюн, доведоха един ромейски врач и някаква прословута сирийска баячка. Врачът прекръсти болния с едни чудотворни мощи, след това изрече три пъти някакви заклинания. Нищо не помогна. Баячката сложи в зелена паница с вода овчарска тинтява, босилек и вратика, изля отгоре им едно сурово яйце и почна да произнася разни обайства, като бъркаше с острието на тънък кинжал във водата около яйцето. После потопи вътре жив въглен, повтори обайствата.

Навън бързо мръкна. Никой не смееше да мръдне от мястото си. Сякаш всеки очакваше да стане чудо, да се свърши този грозен сън, да види как Анри отваря очи, бодър и весел както всякога…

В града всички църкви бяха препълнени с народ. Навсякъде се отслужваха литургии за спасението на благородния фламандец. Пред вратите на цитаделата се трупаха безпокойни, изплашени тълпи. Жени коленичеха, други плачеха, трети високо се молеха. Сториха път на кочията на кралица Маргарита, която идеше вцепенена в безмълвна скръб, да получи лично сведения за болестта на своя покровител. Кой щеше отсега нататък да поддържа правата на беззащитната вдовица и сина й от произвола на ломбардите?…

Ансо дьо Кайо обиколи всички стаи, претърси всички маси, скринове, долапи, подири закуската на императора. Ала от храната му не бе останала никаква следа.

Наближи полунощ.

Запалените бели вощеници хвърлят топли сенки връз неподвижното лице на Анри д’Анжу. Ръцете му се отпущат в тежък покой. Конон дьо Бетюн се навежда, доближава ухо до сърцето му, грабва едно огледалце от скрина, допира го до устните му. Обръща огледалцето. Чисто е. Нито следа от дъх. Хълцания разчупват коравата юначна гръд на стария трувер. Той пада на колене и се прекръства.

Примас Гуерино склопява мъртвите очи на константинополския император. Всички избухват в стонове и сълзи.

Тогава Мария се изтръгна от дълбокото си вцепенение. Скочи права. С висок писък се хвърли връз неподвижното тяло на съпруга си. И остана така. Сякаш бездиханна.

Най-после той бе неин…

Мъртъв, тя имаше право да го обича без грях. Тя бе вече освободена от клетвата си.

Ерик Филандър бе изпуснал последен въздъх.

Инокентий III бе на смъртно легло.

Борил нямаше вече отникъде поддръжка. И неговият час за изкупление бе настъпил. Йоан можеше вече спокойно да се върне в бащината земя.

Костите на Калояна щяха да бъдат отмъстени.

Дълбоки, беззвучни хълцания разтърсиха цялото й тяло: „О! Дайте пепел да посипя косите си… Развикайте по всички ветрове, нека разнесат на целия свят жестоката вест: Анри е мъртъв! Най-благородният, най-хубавият, най-дръзновеният измежду всички мъже… Мъртъв… Мъртъв…“.

Бароните се раздвижиха неспокойни. Безмълвната скръб на Мария бе тъй искрена и страшна, че отново всички подозрения се струпаха връз неверния ломбардец. Ала Биандрате, заобиколен от людете си, не се стесняваше вече да се държи като самостоятелен господар, който бърза да се освободи от неприятни гости.

Лицето на императора полека-лека доби слаб румен отсенък. Лека усмивка замръзна на устните му. Сякаш само по изтънелите, изваяни от восък ноздри можеше да се познае, че е престанал да диша. Четирима фламандски рицари със запалени факли в ръка застанаха на мъртва стража край тялото. Духовници отслужиха първата заупокойка. Никой не можа да убеди Мария да се отдели за миг от скъпите останки. Метнала тъмно було над косите си, с малко евангелие в ръце, тя остана на колене пред леглото цяла нощ, заградена от тихия молитвен шъпот на монахините, сред трепкащите пламъчета на едрите бели вощеници, докато навън градът се тълпеше, разбунен и тревожен, пред портите на крепостта, а всички камбани в Тесалоника отекваха от време на време с дълбок, скръбен зов.

Замаяни, разнебитени, фръзите се готвеха за път. Как щяха да се завърнат в Константинопол, какво щяха да разправят на съвета, кому щяха да поверят властта тъкмо сега, когато трябваше да се изпратят на Север войски в помощ на Борила, когато ломбардите открито се отделяха в самостойно кралство, без да искат повече да признаят сюзеренството на Константинопол, без да искат да знаят за съдбата на цялата Латинска империя…

Временно натовариха Конон дьо Бетюн да поеме управата. Със свито сърце и накипяла за мъст душа, старият рицар даваше своите повели. Преди да вдигнат войските си, заедно с осоленото тяло на мъртвия император, фръзите свикаха на съвет ломбардските рицари.

Конон дьо Бетюн помоли Оберто Биандрате да потвърди правата на младия крал Димитрий и да се откаже завинаги от мисълта да доведе в Тесалоника първородния син на Бонифаций Монферато.

С презрителна надменност Оберто Биандрате отказа, като го посъветва да се не меси повече в работите на ломбардите.

Тогава затаената омраза избухна като пожар.

Херве дьо Ронсуа хвърли ръкавицата си в лицето на Биандрате с вика „Убиец!“.

На следния ден, в ранна утрин, младият рицар падна в смъртен двубой под меча на дръзкия монфератец.

За последен път тръгна император Анри на път.

Бездушен и успокоен.

Най-сетне той можеше да си почине от безкрайните походи и грижи, които бяха изпълнили с тъмна върволица целия му живот.

И с всяка стъпка, която отдалечаваше мрачното шествие от града на Тесалоника, неукрепналото царство на латините се разклащаше из основи, рушейки със страшен грохот усилията на толкова пожертвани сили, младост, живот…

Така преди десет години войските на Калояна бяха върнали от Тесалоника с потъмнели и опустошени души осоленото тяло на своя цар.

Беше 11 юни от 1216 лето.