Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (26)

Глава XXVI

Надвечер тъмносините мъгли, които притискаха хълмовете и тулеха високите назъбени стени на крепостния град, се отдръпнаха, запъплиха нагоре, очистиха небето. Задуха остър вятър, снежен вятър, който свеждаше и люлееше оголените дървета, издигаше във въздуха влажните червени и жълти листа, свиваше пъстър вихър, свиреше в комините. Дълги стада сребърни облаци се занизаха на юг. Етър забуча пълноводен и гневен в препълненото си корито.

Би камбаната за вечерня. Старата Дафина влезе на пръсти в стаята на царкинята и се отправи към пезула. Наля масло в кандилото, прекръсти се, хвърли крадешком взор към Мария, която стоеше неподвижна, безмълвна край прозореца. Ала от внимателното око на старата жена, която обичаше момичето като свое чедо, не можеше да убегне безпокойството, което от време на време сгърчваше устните на девойката в странна тръпка. Тя се извърна, сякаш стресната от дълбок сън, сви ядно вежди:

— Какво има пак?

— Влязох да долея кандилото — отвърна учудено Дафина и приближи към нея. Пошъпна тревожно: — Какво ти е, Марийо? Гледам те от един-два дена, не мога да разбера… Не ядеш… не спиш… Пожълтяла си, изтъняла си — и тя поклати загрижено глава, погали с грубите си пръсти тънката светла коприна на косите й. — Какво криеш от мене? Кажи ми…

Мария се дръпна нетърпеливо, с явна досада. Отвърна сухо:

— Остави ме.

Дафина не настоя. Въздъхна едва чуто, погледна още веднъж с дълбока и загрижена любов сирачето, поклати глава, взе крондила да го напълни с прясна вода за през нощта и излезе.

Щом вратата се притвори и стъпките на старата заглъхнаха по каменните стъпала надолу, Мария живо се обърна, изтича до вратата, ослуша се. След това покри с ръце очите си, остана няколко мига така, откри лице. Ако Дафина би могла да я види в този миг, не би сдържала вика в гърлото си. Чертите на Марииното лице бяха изопнати в толкова мъчително напрежение, толкова нескрита боязън, че го преобразяваха почти до неузнаваемост. Обикновено спокойният и хладен взор на едрите сини очи сега бе заместен с две парчета светло стъкло, които сякаш не изразяваха нищо, тъй погълнат навътре в себе си, бе взорът на царкинята. Тя скръсти ръце, цяла се сви в мъката на неизречените думи. А те горяха като огнен вик на устните й. Да можеше да го извика, да прислони глава в майчинските ръце на Дафина, да отдъхне, да пошъпне безумната си тревога, съмненията, бурната радост, тъмния страх…

Колко жени като нея сега в този миг притискаха в безпомощно вълнение ръце към гърдите си, заслушани в бавния неспирен звън на клепалата, и брояха колко часа остават до полунощ, до уречения миг?…

Ето вече навън бързо мръкваше. Заблещукаха първите далечни светлинки. В двора на палата всичко си вървеше по обикновено. На горната кула блюстителите се смениха с обичайния ек на барабани. Песяците извеждаха загарите за малка вечерна разходка. Откъм кухните припъпла през всички прагове тънка миризма на печена дивиня. Царицата бе канила за вечеря няколко семейства на кумански властели. Тихо се отваряха и притваряха вратите, отекваше потулен глъч, неясни смехове, звън от чаши и чинии. Всичко бе спокойно, радостно.

В същия този миг къщата на стрелец Дейко бавно се изпълваше с войскари, един по един, незабелязано. А челник Матея сменяваше войскарите, определени за блюстители през нощта на Царевец, със свои доверени люде. Болярите Георги, Драгота и Добромир бяха събрали въоръжени парици от прониите си и наближаваха в усилен поход стените на престолнината. Притиснал с трепетна десница меч до гърдите си, стотник Дан чакаше условния знак, за да се втурне с копиеносците си в покоите на Борила.

Как бавно върви времето, когато се чака. Мария се лута от стена до стена, стиска ръце в няма молитва, издига очи към небето, зовейки помощ и закрила. Само тихите неспокойни стъпки на Дафина я карат внезапно да застава неподвижна пред прозореца, впила очи в далечната главна кула, чиито огньове горят в мрачината като огромни златни езици.

— Да ти донеса ли яденето? — пита за стотен път загрижено старата и спира изпитателен взор връз момичето.

— Донеси — е краткият отговор.

Ала храната си остава непобутната. Минават още един, два, три, пет часа. Още малко, още малко… Тихо и решително ръка на съзаклятник ще завърти в уречения миг скрипеца на подемния мост. Ще се промъкнат през явни и потайни входове избраните люде. Улиците на Търнов ще се изпълнят с нови войскари, пристигнали неочаквано от неизвестни места. Ще гръмнат в буен зов всички камбани…

А Йоан-Асен чака в далечното черниговско княжество само тъй дълго жадуван знак, за да политне като бистрокрил орел към родната земя.

Мария си представя този чуден миг, огнена радост изпълва с дребни сълзи очите й, гърлото й се свива в мъчителна болка, тя не може да задържи хълцанията си. Най-сетне натрапникът, който стои в бащиния й дом, ще бъде изгонен. Невярната куманка ще бъде изпратена там, откъдето е дошла… Престолът на Асеновци ще бъде очистен… Там, където сега гнусни кумани разливаха вино в чест на своите жестоки богове, там, където сега цареубиецът диплеше над хилави плещи светлата багреница, там щеше да влезе с чисти стъпки царственият юноша, избраникът, любимецът на всички — Йоан…

Ето откъм стражницата прозвуча звук от рог.

Полунощ…

Мария стои свита до прозореца, цяла залепена към стената, взира очи в непрогледния мрак, лови с бдящо до болка внимание всеки най-нищожен звук. Сякаш за миг дишането й спира.

В дълбокия покой отдалече се чува едва доловимо скърцането на веригите на подемния мост. Отеква тропот на коне.

Пак настава пълна, ненарушима тишина. По плочника на двора кънтят бързи конски копита. Мария притиска горещо чело до прозореца. Очите й се мъчат да доловят нещо. Сърцето й се блъска с глухи удари в тревожната гръд.

Из стражницата, из кулите блясват борини, разтичват се, засуетяват се тъмни сенки. Долетява звън от оръжие. Викове, високи, безпокойни, разсичат нощта. Млъкват.

Момичето усеща как дълги ледени тръпки пробягват по трескавото му тяло. Сърцето му тежи, препълнено с въпроси.

Какво става? Какво става?

В това време долу, в работната си Борил седи неподвижно в дъбовия стол на Калояна. В ръцете си държи жълт лист, изпъстрен със ситни черни редове. Предателска ръка е написала имената на всички най-видни съзаклятници на листа. И над всяко име острите сини очи на цар Асен-Борил виждат секира, клада или бесило. Тънките му устни се изопват в отровна усмивка.

При последната му среща с Ана младата жена бе решително отказала да приема условията му. А те бяха тъй щедри…

Защо тя предпочиташе любимият й да чезне в далечно изгнание, вместо да приеме заедно с Йоан-Асена деспотско достойнство и прония в земите на куманите между Днепър и Днестър? Когато срещу всичко това Борил искаше съвсем дребна услуга: синът на Асена стария да изпрати послание до всичките си привърженици да почитат Борила като свой законен владетел и да се откажат от всяка мисъл за мъст и бунт.

Сега всичко ставаше ясно.

Затова, значи, Ана беше отказала тъй дръзко и надменно. Тя се надявала… Борил тънко и ехидно се изсмя. Нека се надява пак… Изведнъж той скочи, ръката му неволно смачка листа, захвърли го на масата. Какво искаха повече от него? Кога щеше да им угоди? Не беше ли веднъж простил и раздал милости? Защо пак сплитаха зад гърба му мрежи от измама? Кога най-сетне той щеше да се справи с това племе от недоволници? Днес се озъбваха, забучени на кол, главите на едни заговорници и бунтовници, утре сякаш изпод земята изникваха други. Кому да вярва вече? С какви люде да се обкръжи? Отвсякъде го дебнеше невяра…

Зловеща светлина трепна по лицето му.

Нямаше да има пощада за никого. Из корен щеше да ги унищожи, реки от кръв щеше да пролее, пред никого нямаше да се спре. Той знаеше добре къде се таи злото, в кои гнезда се тъче измамата. Търпението му беше вече изчерпано.

Ето, в земята на фръзите граф дьо Монфор с огън и меч унищожаваше враговете на вярата. Не бяха ли в неговата държава богомилите вече прекалили със своята дързост? Доста вече ги бе търпял! Напразно се бе надявал, че те ще подкрепят властта му, тъй както бяха на времето дали поддръжка на Иваница…

Сега, когато всичките им общини се обявяваха открито на страната на Йоан-Асена, всичките им главатари бяха в списъка на съзаклятниците — той нямаше вече да търпи вредната им дейност!

Дълбока тишина забулва всички прозорци. Напразно едно младо момиче чезне в изнемога, стиска ръце в безумна тръпка, тласкано в неизказана тревога от стена до стена, от пезула до вратата, от леглото до раклата.

Навън по бледото небе гаснат последните сини звездици.

Край моста при „Свети Петър и Павел“ отекват глухи удари от дърво и секира.

Вече се издигат първите бесилки.