Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (42)

Глава XIV

Рицарят Роберт дьо Клари, придружен от брата си Алиом, който бе духовник в императорския параклис при двореца Буколеон, бавно се връщаше през тая топла лятна вечер към къщи. Жилището му бе на другия край на Константинопол, в 124-я бецирк на 6-я регион, към седмия хълм, разположен между Мраморно море и Теодосиевата стена. Макар че бедният рицар от Пикардия не принадлежеше към тия, които се наричаха „високи люде“, все пак Анри го бе повикал да присъства заедно с брат си на големия съвет, който се бе състоял следобед в Буколеон.

Роберт наближаваше вече 45-та си годишнина, ала името му не бе тъй прочуто в бран, както в дарбата да описва с хубави слова събитията от последните времена. Освен това той се ползваше с името на извънредно предан и честен човек, затова императорът го бе натоварил с важната задача да пренесе във Франция свещените реликви, намерени в параклиса на буколеонския палат: две парчета от честния Христов кръст, дебели колкото човешки крак, парче от копието, с което бе прободен Спасителят, гвоздеите, с които бяха приковани краката и ръцете му, кристалната фиола, в която бе събрана голяма част от кръвта му, туниката, с която той бе изкачил Голгота, венеца от морски тръстики, остри като железни шипове, част от дрехите на света Богородица и на свети Йоан Кръстител…

Но сега бе решено пътуването му да се отложи към края на годината.

Изведнъж от всички страни почнаха да се стичат тълпи. Отдалече се зачуха тръбни призиви. Роберт и Алиом се спряха да гледат. Минаваше тържественото шествие на папския легат, който също се връщаше от съвета към кастела Боемон.

Най-напред вървяха етиопци, допрели тънки сребърни тромпети до дебелите си устни. После идеха послушници, облечени в бяло, които носеха пряпореца на свети Петър. Следваше позлатената кочия на кардинала, теглена от четири чифта коне, облечени в чулове от синя коприна, най-накрая яздеха датски конници. Отминаха сред почудата и възхищението на ромеите, не виждали досега подобен блясък у своя клир.

Роберт се сбогува с брата си, който живееше в Буколеона, ала тая вечер бе поканен на съвет от латинския клир в абатството край Балуклейската горичка.

Когато се качи в стаята си, Роберт веднага отиде към една ракла, скрита под леглото му, отключи я и извади от нея дебел ръкопис от 60 пергамента. Дълго той прелиства ситно изписаните листове, поправя тук-таме, препрочита страниците от времето на първото въодушевление към похода. После нагласи двусвещник на масата си, взе нов пергамент и продължи своята хроника:

„След това се случи тъй, че император Анри, който бе много добър владетел, се посъветва със своите барони какво да прави с българите и куманите, които тъй жестоко нападаха Константинополската империя и които бяха убили брата му, император Бодуен. Бароните го посъветваха да прати посланици при тоя Бурус, който бе крал на България, за да му даде роднината си жена. А императорът отговори, че никога няма да вземе жена от такова низко потекло. А бароните казаха: «Сир, трябва да сторите това! Ние добре ви съветваме да се помирите с него, защото българите са най-силният и най-страшният народ в империята и в целия свят». Тъй много му говориха бароните, че императорът реши да изпрати двама посланици, избрани от неговите високи люде. Той ги украси много богато и вестоносците заминаха с голям страх към тази варварска страна, за да не би да ги приемат зле и да ги убият.“

Роберт остави пачето перо и се замисли. По този час двамата императорски пратеници Ансо дьо Кайо и Конон дьо Бетюн, обградени с две дружини сержанти, вече пътуваха към опасната и непозната страна. Стана, намери хрониката на Касиодор, писана в 526 година, разтвори том дванадесети и отново прочете: „По времето на Теодорих за пръв път били победени страшните за цял свят българи…“. И рицарят потръпна. След седем века те си бяха останали също тъй страшни и опасни люде, на които се удивява цял свят, както бе писал в края на V век Енодий за „непобедимото българско племе“.

Когато пред портите на околоградската стена на Търнов пристигнаха облечените в желязо рицари, яхнали едри коне, покрити с чулове от ярка коприна, сякаш невидим лъх разнесе из целия град неочакваната, чудна вест, сякаш в един мит невидима ръка похлопа по всички порти:

— Латински войски в Търнов! Пратеници на фръзите! Пратеници на Ерик Филандър!

Ансо дьо Кайо и Конон дьо Бетюн се оглеждаха с любопитство наоколо. Най-сетне те се намираха в прочутия град, където бяха мечтали да влязат като победители, а сега пристигаха като приятели и съюзници. Никъде те не бяха виждали такива естествено укрепени места, такова чудно местоположение; като два огромни венеца се издигаха от двете страни на Етъра крепостите на Трапезица и Царевец, високо извисили към небето тъмния обръч на многокатните си кули. Сгушен между тях, се разстилаше по двата бряга младият град с тесни, стръмни улички, по които къщите гъсто се тълпяха една до друга, една над друга, сякаш всеки миг можеха да се съборят отгоре им.

Отвсякъде се стичаха удивени, викащи, ръкомахащи люде. Говорът им бе остър и отсечен, бърз, святкащ като меч. Деца припкаха около чудното шествие, надаваха радостни писъци. По всички прозорчета и чардаци надвиснаха плътно притиснати една до друга глави.

Отдясно на Ансо дьо Кайо яздеше кастрофилаксът на Търнов и чрез ромейски преводач разпитваше гостите за пътуването им, за впечатленията им от България.

Двамата пратеници носеха знаците на императора. На щитовете им блестяха пет златни кръста и двете дребни златни щитчета на фландърския дом. Пред тях знаменосецът развяваше пряпореца на Константинополската империя. От време на време те приветливо кимаха с глава и поздравяваха с ръка тълпите.

Мълвата пролетя като мълния из всеки дом и навсякъде изгори людете с огъня на тръпно любопитство.

Латински войскари! Пратеници на Ерик! Какво значеше това?

Всеки си задаваше този въпрос, учуден, сепнат, поразен. Ала съзаклятниците веднага разбраха, че за тях това означава разрушението на тъй дълго, тъй грижливо подготвяното дело…

Когато първият пратеник от Хемската крепост, през която бяха минали пратениците, пристигна капнал от умора на Царевец и извести за явяването на латините при границата, Борил отдъхна от страшната тревога, която го държеше в трескаво напрежение ден и нощ.

Ако пратениците се забавеха още малко, може би идването им щеше да бъде напразно. Всеки миг можеше да избухне бунтът. Сред тръпното си неспокойство той почти не забеляза изчезването на Ожие. Не вдигна крамола, не направи дори въпрос на Мария. И без това според предложения от кардинала договор за съюз трябваше да стане размяна на пленници. Ала той не бе уверен дали изобщо Ерик ще приеме предложението на папата. А ако той откажеше — това значеше за Борила неизбежна гибел. Затова като чу за пристигането на горещо очакваното посолство, той за миг се залюля в огнена радост.

Най-сетне!

Това бе спасението, запазената власт, животът…

Дафина се втурна запъхтяна при Мария. Новината изхвръкна от устата й като бързокрила птица:

— Марийо! Ерик Филандър пратил сватове за тебе! Целият град вече знае! Марийо… Латинска царица! Господи, помилуй! — И слисана, жената се прекръсти. Приближи насълзена към нея.

Девойката полека се изправи съвсем бяла.

Остави настрана везмото си. Високото й чело се сбърчи в страшна, упорита мисъл.

Изведнъж тя разбра всичко.

Коварството и лицемерието на Борила, чудното му държане напоследък, отдалечаването на Радула…

Къс и зъл смях се изтръгна от устните й. Тя сви юмруци. И изведнъж сърцето й се пречупи, сякаш пронизано от непоносима болка. Изстена, закри очи с едната си ръка, с другата подири подпора. Намери преданото рамо на Дафина, облегна се на него, скри лице в прегръдките на вярната жена, разтърсена от глухи хълцания.

Почувства се самотна и изоставена. Кой щеше да се застъпи за нея, сирачето, обградено от чужди и бездушни люде? Тя усети веднага колко тежка и жестока ще бъде борбата, колко непоколебим ще бъде Борил и колко непосилно нейното противене.

И горещ копнеж я устреми цяла към Радула. Тя трябваше да го види, да говори с него на всяка цена. Ала как? По кого да му прати веднага вест? Валентин. Той бе латинец и сега щеше да получи вече свобода. Тя вдигна лице, впи очи в Дафина, която я гледаше пълна с почуда.

— Дафино, веднага ми намери Валентин! Ще пратя вест по него!

Изведнъж старата се сепна, подири в джоба на широката си надиплена пола.

— Преди да науча за латините, той ме пресрещна на двора и ми заръча да ти предам веднага това писмо. Залисах се в тия работи!

Мария грабна свитъка, разкъса печата. Писмо от Йоан-Асен! Дългоочакваното! Най-сетне!

Тя хвърли трескаво взор върху редовете. Той бе готов. Чакаше край границата на Кумания с наемниците си!

— Дафино! Намери веднага Валентин! Кажи му да дойде същия миг. Ако го няма, помъчи се да излезеш навън и да предадеш това писмо на стратор Продан! Ах! По-скоро, Дафино, по-скоро! Няма време. Късно е…

Бледа, трепереща, девойката кършеше пръсти в смъртна тревога. Не се отнасяше вече до успеха на бунта. Решаваше се и собствената й съдба.

— Марийо!… Чедо… — Старата тръгна замаяна към вратата.

— Само на стратор Продан! Чу ли! Никому другиму! Инак ще го върнеш пак на мене. А на Валентин, когато и да го видиш — кажи веднага да дойде тук! Ще го пратя в Средец… — и тя я тикаше по-скоро да върви към вратата. — Нищо, после ще ти обясня. Сега не мога, само бързай, бързай…

Това, от което Мария се боеше най-много, бе вече изпълнено.

Когато отвориха вратата, пред нея бяха застанали двама блюстители.

— Забранено е комуто и да било, да излиза или влиза тука.

В това време стражи залавяха един по един съзаклятниците по домовете им.

Бунтът бе пропаднал отново.