Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (52)

Глава XXIV

Пред всички входове на Хиподрума се тълпеше весела, любопитна навалица. Може би най-пъстрородната тълпа, която някъде се е виждала по света. Един до други се блъскаха представителите на всички народи от Изтока и Запада: белолики венецианци, обвити в копринени и пъстри наметки; знатни копти, мургави, накичени със злато, облечени в широки светли дрехи; алемани, едри и стройни, русокоси, с ясни зеници; чернооки фрушки барони с ризници от ситни халчици; руменолики, бузести фламандци; къдрокоси арменци с извити носове; търговци от Пиза и Генуа, от Лил и Марсилия; рицари тамплиери и йоханити; мургави островитяни: гърци от Елада и Никея, българи, сърби, руси с бели кожени гугли… По стъпалата на Хиподрума отдавна вече бяха насядали десетки хиляди жители на световната метрополия; дребни търговци, чиновници, моряци, занаятчии. Часове наред те чакаха търпеливо започването на турнира, дошли от ранна утрин, за да заемат по-удобни места. Там те закусваха и обядваха, търгуваха, разказваха истории и приключения, подрямваха…

Откак последният василевс, предателят Мурцуфъл бе избягал от Константинопол, церемониите в Хиподрума бяха добили повече западен, отколкото византийски отсенък. Императрицата не се явяваше вече в галериите на църквата „Свети Стефан“, заобиколена от евнуси и придворни. Сега тя също наравно с императора заемаше място в царската катизма, разположена на високи колони, няколко ката над земята, свързана чрез вътрешни дворове, затворени градини и галерии със самия свещен дворец.

Полека-лека огромната навалица изпълни всички места, затихна, улегна в тръпно очакване. В карцерите рицарите чакаха условния знак, да се вдигнат пред тях решетките, та буйните им персийски или арабски коне да пристъпят с дръзко нетърпение на арената. Изведнъж всички люде наскачаха, размахаха ръце, почнаха да викат с ярка смесица от наречия.

В императорската трибуна се бе появила Мария, заобиколена от шумна бляскава свита, облечена в светла коприна с диадема и лека наметка.

Анри бе заминал недавна да обиколи тракийските гарнизони и да приеме новоукрепените кастели. Преди да потегли за новия поход против сърбите, той искаше да остави държавата си засилена и в ред.

Но този път той нямаше да предприеме бран само за да изпълни съюзния договор с цар Борила. Той сам бе дълбоко обиден и огорчен от безславния край на похода, който бе изложил рицарската му чест. В мига, когато войскарите на Стреза, разнебитени от внезапната смърт на своя вожд, чакаха подкрепа от съюзниците си епирци, деспот Михаил бе тръгнал против тях, заемайки земите на убития севастократор. А вечните недоволници — ломбардите на Биандрате — вместо да се притекат на помощ на своя притеснен сюзерен, веднага бяха използвали мъчнотиите му, за да заемат други Стрезови земи.

Наистина, Михаил Епирски твърде скоро бе получил възмездие за безбройните си вероломства, ала целта на похода не само че не бе постигната, а напротив, положението се бе още повече влошило. Недоволството против Борила растеше от ден на ден в България. Всеки миг можеше да се очаква избухването на бунт и завръщането на Асеновия син.

Това бе най-лошото, което можеше да се случи. Това значеше подновяването на старите борби с българите: най-опасните и силни противници. Борил трябваше на всяка цена да се закрепи на престола. И Анри се надяваше с помощта на крал Андрея да сломи лесно новия нечакан враг, който се бе появил в лицето на Сърбия. След провалянето на похода великият жупан бе надминал всяка мярка на своеволията и надменността. Той открито се бе свързал в съюз с новия епирски деспот Теодор Комнин, бе дал сестра си на Теодоровия брат Мануил, диреше подкрепата и приятелството на венецианците в Рагуза. И сам се ожени вече трети път за Анна, дъщерята на покойния Риниери Дандоло.

Но тия нови съюзи на сърбите бяха ясно насочени против константинополската власт. Затова Анри бе заминал да прегледа последните укрепителни работи, за да може да остави кастелите под охраната на малко войска и да вземе със себе си възможно повече сили.

Мария поздрави с леко и гиздаво махане на ръка приветстващите я тълпи, седна на престола. В ложите отстрани взеха място сановниците и свитата. Дълго тълпата не можа да се успокои. Внезапно забравили игрите, които можеха всеки миг да почнат, всички впериха очи в българката, дъщерята на Калояна Ромеоктона, изтръпнали от любопитство и възхищение.

Херолди затръбиха високо и тържествено. Екнаха музики: барабани, флейти, кларнети, зашумяха ярките руби на дамите, облечени в коприни, които китайски търговци носеха от Антиохия. По тръбите на херолдите заплющяха пряпорци на най-знатни имена.

Пазачите вдигнаха една от решетките. Пъргави жребци излетяха навън. Особено възхищение възбуди един от рицарите, който майсторски караше коня си да се изправя на задните крака и да се върти в кръг.

След тия начални леки игри следваше веселата „квинтана“. Пред императорската ложа бяха поставени изкуствени железни рицари с копие и щит в ръце. Състезателите трябваше в бързо бягство да ги ударят по средата на гърдите. Ако ударът не сполучеше и попаднеше встрани, куклите се заклащаха, обръщаха се около себе си и удряха неумелия рицар с копието или щита си. Наскоро целият Хиподрум екна от дълги звънливи смехове, високи писъци и женски кикоти. Несръчните рицари се хвърляха още по-яростно върху куклите и често получаваха зашеметяващи плесници от щитовете или порядъчни удари от копията на чучулигата. След тях на арената излязоха дванадесетина леко въоръжени рицари, които, разделени на две групи, се преборваха, като се мъчеха в щитовете си да счупват леките копия на противниците.

Следваше втората част от турнира. На арената, посипана с жълт пясък и кедрови стърготини, излязоха великолепни конници, тежковъоръжени, със смъкнати наличници и облечени в богати чулове коне. Всеки носеше на лявото си рамо кордела с цвета на дамата, за която искаше да спечели победата. Притиснали с лява ръка щита до гърдите си, а с дясната — копието под мишница, те чакаха условния знак, за да се впуснат един срещу други в отделен двубой. Всеки имаше свой определен противник. Когато смъкнеше от седлото врага си, победителят почваше двубой с победителя от друга двойка, докато накрая победителят на всички получаваше определена награда.

Херолдите съобщаваха един по един имената на бранниците; все знатни бляскави имена. Ала между тях имаше и неизвестни, малко познати. Някои искаха да запазят пък тайната си и не известяваха името си. Обикновено най-смели и ловки биваха най-неизвестните, които чрез турнира искаха да спечелят слава, и име.

Един херолд вдигна меч високо във въздуха. Тълпата настръхна, затаи дъх, с остър блясък мечът се спусна към земята.

Като мълния се разминаха двойките в бесен устрем. Няколко рицари паднаха от седлата си, поразени от внезапен страшен удар. Няколко копия се пръснаха на хиляди парчета. На двама-трима шлемовете се смъкнаха от главите. Все по-тесен и по-тесен ставаше кръгът на състезателите.

Накрая останаха само неколцина. Един бял кон с ясносиньо покривало, чийто рицар носеше също такава синя туника и синя кордела на рамо. Това бе цветът на Йоланта дьо Куртене. Имаше три черни коня с рицари, които носеха цветовете на три от най-красивите демоазели на императрицата. Пъстрите чулове бяха нашарени с гербовите знаци на благородните девойки. Един червеникав жребец носеше чул, дълъг до земята, поръбен с кожи на края. Кавалерът му имаше кордела с цвета на Одет дьо Монбелиар. Ала най-голямо любопитство събуждаше рицарят с ясносребристия кон, чийто чул бе обсипан със знаците на императрицата: златни кръстчета на ален фон, а на рамото му се вееше също подобна алена кордела.

Всички следяха с напрегнато внимание коя дама ще бъде победителка на тържеството, чия кордела ще бъде знаме на турнира.

Два от черните коне бързо се отстраниха. Една синя кордела се преплете в нозете на белия. С бързо движение Йоланта дьо Куртене свали синята лента от косите си и я хвърли на един паж, който я занесе на кавалера й. След черните се оттегли червеникавият. Останаха белият, сивият и последният от черните. Крайният двубой остана да се води между черния и сивия. Чия кордела щеше да победи? На Мария или на Алис дьо Брашйо? Ясно беше, че за да дръзне да сложи връз рамото си корделата със знака на императрицата, рицарят трябва да е бил много уверен в способностите си. Дамите следяха със затаен дъх смелия двубой. Мария неволно се увлече, очите й пламнаха, тя едва запазваше привидно равнодушие и сдържаност. Кой се бореше тъй безумно дръзко заради нея?

Рицарят с черния кон се спусна с наведено копие и се помъчи с назъбения му край да скъса кожените каишки, които крепяха шлема на неизвестния бранник. Ала успя да зърне само блясъка на очите, които горяха зад кръста, който пресичаше наличника по средата.

След малко копието на черния се разби на хиляди парченца в щита на непознатия.

С мълниеносно движение сивият се изправи на стремената, вдигна тежко копие и свали черния от седлото.

Целият Хиподрум избухна в безумен рев. Всички наскачаха на крака, обърнати към царската ложа. Втората част от турнира беше спечелена от Мария.

Тя се кланяше, леко усмихната на всички страни, от време на време вдигаше ръка с приятелски знак, размахваше пурпурноцветна кърпичка. И тълпите подемаха още по-силно неудържимите си приветствия, сякаш грохот от разбунено море.

Третата част на игрите — най-главната от турнира — започна с истинска битка между две воюващи групи. Ала наскоро залича, че победата клони на страната на групата, между която бе и сивият кон на непознатия рицар. Смесиха се в бранни викове, блясък от копия и щитове, веещи се пера и копринени чулове, всички рицари.

Със страшна сила и дързост сивият поваляше наоколо си всички врагове. Накрая той остава сам срещу четирима от другите. Сякаш вихър се изви на арената. С чудна ловкост непознатият се провря между копията на противниците си, след това с майсторски скок бързо се извърна и нападна. На третия свали шлема и счупи копието, на четвъртия отне корделата от рамото.

Победител на турнира бе непознатият рицар със сивия кон.

Като бурно море се развълнуваха тълпите. Херолдите протръбиха края на игрите. Непознатият бе поканен да свали наличника си. Ала той отказа. Той не искал слава за себе си, а слава за своята господарка. Императрицата го покани в ложата, той коленичи пред нея. С лявата си ръка Мария взе копието му, а с дясната го увенча като победител. След това му даде наградата: кутийка от позлатено сребро, в която имаше два чифта зарове от слонова кост, накичени с дребни рубини.

Нямаше по-любима игра за рицарите от игра на зарове.

Тя помоли още веднъж непознатия кавалер да открие лицето си и истинското си име.

Той повторно отказа. Слезе на арената. Качи се на коня си и препусна към изхода. Наскоро изчезна от очите на неколцината рицари, които го бяха сподирили.

Корделата на Мария остана да краси входа на Хиподрума.

 

 

Кръчмата „Кипърско вино“ събираше многолюдна и разнообразна тълпа. Гостите ходеха там не само заради хубавите вина, които кир Мануил доставяше от всички краища, прочути с лозята си, не само за чудесната пържена риба, а също, защото в тая кръчма се правеха търговски сделки, научаваха се последните новини от чуждоземни матроси, пошъпнати на ухо се узнаваха всички тайни на високородните семейства. Там не ходеха рицари и патрици, защото смятаха за унизително да се смесват с простия народ, но народът пак знаеше всички техни най-скрити прегрешения и вещаеше съдбата на тия, които се смятаха на върха на своята мощ и слава. На скелята бяха привързани леки лодки, дълги едномачтови корабчета. Големите галери на различните народности бяха закотвени далече. Затова в кръчмата се срещаха и дребни търговци, прекупвачи. От пъстрата носия не можеше да се познае кой от каква народност е. Някой можеше да носи латинска шапка и персийска наметка. Други бяха в скитска носия, ушита от венециански плат.

Край една дъбова маса с дълги пейки от двете страни бяха насядали люде, които едновременно говореха на своето родно наречие, но всички по някакъв начин се разбираха, като смесваха латински и гръцки слова в речта си.

Кир Мануил наблюдаваше своите по-млади помощници как тичат и разнасят печено овнешко или хиоско и сицилийско вино в тесни високи стомни.

Някъде се издигна остър спор между пизанци и генуезци, другаде фламандците и ломбардите понечиха да извадят ножове. Двама гърци се сбиха с един венецианец. Но всичко бързо утихваше и отново се зачуваха високи гърлени смехове, провиквания, песни.

Услужлив виночерпец се застояваше край масите, слушаше усмихнат някоя по-дръзка шега, разделяше тия, които от думи искаха да минат към дела. Понякога той внимателно се ослушваше, запомняше някое по-особено изказване, някоя необикновена клюка, някое правдиво мнение. Зелените му очи, почти закрити от гъстите черни вежди, често блясваха от почуда или скрита усмивка.

Някъде се издигнаха пияни гласове. Той се затича нататък, помоли за примирение и тишина.

— Лесно ти е на тебе, кир Григорий — удари юмрук по масата един фламандски сержант с дълга посивяла коса и мършаво лице, насечено от много белези. — Живееш си тука в родния дом, имаш си жена и деца, ядеш печено месо и пиеш кипърско вино. А аз от десет години не съм виждал родината си, семейството си… С тоя сакат крак вече никъде не ме щат. Ще трябва да отида да работя земите на някой барон, удостоен с богат феод, или да мета складовете на някой генуезки търговец. Не мога да събера пари за път до Брабант.

— Да не ви е карал някой да идвате тук, побратиме? — се обади от съседната маса някакъв ромеец от островите. — Не сме ви канили! Ограбихте ни до просяшка тояга, сега изядохте всичко и почнахте да хленчите като баби… Разорихте ни, докато ви съберем двеста хиляди сребърни марки, за да може Исаковият Алекси да плати на дожа уговорената сума.

— Не е вярно! — скокна сержантът. — Можаха да съберат само сто хиляди. Лъвската част взеха венецианците, броиха им петдесет хиляди, на това отгоре им дадоха още трийсет и пет хиляди за някакви стари дългове. А останалото го поделиха нашите барони. Какво остана за бедните войскари? Белезите от раните и гладът…

— Но ядохте бой от българите, та ще помните, докато сте живи…

Като споменаха българите, изведнъж всички замлъкнаха. Побързаха да преминат нататък.

— И ромейските архонти не се отличават много от западните барони! — се изсмя високо един сириец и си наля нова чаша вино. — Начелникът на флотата търгува с държавните корабни платна, весла и въжета. Затова италианците ви бият като морска сила…

— Така е… — изръмжа един търговец на зехтин. — Навъдили несметен брой откупчици, събирачи на корабен данък, земемери, колкото жаби има в Египет…

Сириецът пак си наля нова чаша, наля и на латинския сержант, който злобно се изсмя:

— Каза Египет. Да. Търговията с него дава на венецианците големи изгоди. И за да не се лишат от тях, те подтикнаха нашите барони да изоставят нападението над Египет и да си търсят бедата в тия покрайнини. Само ние, простите сержанти, се намерихме глупаци да вярваме, че бароните са вдигнали тия войски и плащат скъпо и прескъпо на венецианските кораби, за да отидат да отнемат Ерусалим от ръцете на сарацините…

— А какво да кажем ние — се обади някакъв мосинополски търговец, — когато венецианците ни изтласкват от всички пазари. Ето и пизанците имат повече права от ромейските търговци. Златната номизма вече е сплав само от сребро и злато. Цената й е една трета от истинската. Старата номизма няма 12, а само 4 милиарисии. Най-красивите ни квартали са заети от чужденците. Ромейската войска е съставена само от варвари, които се заселват на нашите земи при условие да станат бойци… — Той се наведе над ухото на другаря си и тихо пошъпна: — А ни управляват пак двама чужденци, един фламандец и една българка…

Ала всички чуха и се спогледаха изтръпнали. Озърнаха се боязливо. Дори и виночерпецът със зелените очи се извърна и побърза да довърши сметката на един тъкач на коприна.

— А ти за какво си станал на стари години войник? — попита сириецът един побелял мъж в доспехи на конните войски и му наля да пие.

Мрачният, сух, жилест тракиец се навъси още повече:

— На младини ми трябваха две магарета, за да пренеса житото, което купувах за една златна номизма, а сега нося на рамото си това, което купуваме с две номизми. Не мога вече да се изхранвам само с труда си…

Само един русокос младеж с весели светли очи не се бе обаждал досега. Ядеше и пиеше мълчаливо. Слушаше и кимаше с глава. Но не говореше. Когато плати и си отиде, всички го изгледаха, докато излезе навън. След това тъкачът на коприна тихо каза:

— Струва ми се, че този е някой избягал роб, но се укрива.

— Да не е главатар на разбойници? — попита плахо островитянинът. — На нас ни дотегна морски разбойници да ни грабят и отвличат…

— Не. Този ми прилича на латински технитар, който се е заселил в пренията на барона си и там получава по-голяма плата от тая на местните люде. Много харчи. Видяхте ли как беше облечен? Може ли ромеец днес да носи такива дрехи? От данъци ще ни разсипят. За сгради и градини, за строеж на крепости и кораби, за минаване по мостове… Остава да плащаме данък и за въздуха, който дишаме… — изръмжа търговецът на зехтин.

— Тука не чух един човек да се похвали с нещо! — каза весело сириецът и наля на всички от новата кана хиоско вино, което кир Григорий услужливо се притече да донесе.

— Аз се разорих, като продадох житото си на по-ниска цена, отколкото струва добивът… — промълви като на себе си някакъв земевладелец от аркадиополския край. — А сега тук станах кърпач на обувки. Но и еснафът се мъчи да ми подлее вода, защото не съм от тукашните…

— Аз пък съм от тукашните, но сега съм без работа… — въздъхна един красив момък с лице на древно изваяние. — Наклеветиха ме, биха ме с камшик и ми отнеха правото да работя в сдружението. Бяхме се скарали с някакъв атирец за една девойка, затова той излъга пред епарха, че продавам сапун с по-малко мазнини…

— Ами ти защо не го наби, глупако? — се изсмя сириецът. — Нали знаеш, че друго правосъдие няма днес? Ако го е било страх от тебе, не ще е посмял да те клевети…

Всички дружно се изкикотиха.

— И аз дирих правосъдие пред моя барон, Рене д’Арл, защото ми отвлякоха годеницата, но после се разбра, че той самият бил пратил да я откраднат…

— Мина времето, когато рицарят можеше да каже, че душата му принадлежи на бога, животът на краля, сърцето на дамите, а честта остава за него… Днес душата им принадлежи на златото, животът и сърцето — на грабежа, а чест дали е останала?

— Така беше. Но сега, откакто управлява Анри и почнаха да дават високи служби на ромейските архонти, малко се поизмени. Има повече правда… — благоразумно се намеси търговецът на зехтин.

— Каква правда искаш от чиновници, които си закупуват службите на наддаване. Нали после трябва да си изкарат дадените пари? От чий гръб? Нали пак от нашия? Кой яде ечемичения хляб? Архонтите ли? Кой се превива под бериите? Бароните ли? За всичко се граби простият народ. Той храни, превозва безплатно пътуващите велможи, па били те ромеи или венецианци, или ломбарди… Той подковава безплатно конете им, той купува оръжията за стрелци и копиеносци, той гладува, за да издържи дуксове и катепани, прахтори и протокентарси, конетабли и… дявол знае още какви са се навъдили там тунеядци…

Всички се обърнаха към новодошлия, който едва седнал и поръчал виното си, се бе намесил в разговора. Никой дотогава не бе го виждал в таз кръчма. Наречието му беше чисто гръцко, но изговорът по-особен.

Гостите един по един почнаха да се разплащат и да се изнизват, като хвърляха плахи погледи наоколо. Бяха попрепили и доста развързали езиците си тази вечер…

Навън пазарът все още беше препълнен с купувачи и търговци, които продаваха стоките си на открито. Всеки крещеше и предлагаше хиоска мастика, руски кожи, анадолска вълна, платове от Тоскана и Фландрия, български восък, лен от Шампан, боруйска пшеница и източни благоухания…

Двама от редовните посетители на кръчмата се подкрепяха един друг, като се завръщаха към жалките си обиталища в далечните предградия.

— Генуезците вече се разпростряха по цялото крайбрежие, пизанците се мъчат да настигнат венецианците, секи се грижи как да натрупа пари и имоти, а ние, наивниците, тръгнахме да освобождаваме гроба господен… — мълвеше с натежал език фламандецът. — Дамите им пристигнаха от замъците си и сега, вместо да гледат турнири край Лоара, забавляват се в Хиподрума край Златния рог, а бедняците взеха кръста, за да скитат като просяци из кръчмите и да чакат някой да ги почерпи… Ама добре им се пада на нашите надменни вождове. Първия горделивец го плениха при Адрианопол и умря неволник при Йоанис… На другия местните бугри му отрязаха главата при Мосинопол… А третият — той избухна в неудържим кикот, — дожът венециански, умря от бягане… Яздиха като луди, а Йоанис — по петите им чак до морето… За два дена непрекъсната езда минаха път за пет дена… и си побиха задника от препускане. От това загина надменният Дандоло… — и сержантът дълго и сърдечно се смя…

— Ами нали беше сляп, как е водил бой и яздил кон? — попита недоумяващ островитянинът, който не беше толкова пиян.

— Хе! Бой той никога не е водил, защото в битката при Адрианопол си стоеше само при запасните войски. Когато видя, че Бодуеновите люде загинаха, той не им отиде на помощ, а нареди да се запалят огньовете в стана, за да излъже българите, че уж има многобройна войска, и тайно се измъкна със своите и напусна полето на битката… Очите му бяха ясни и сини, но той недовиждаше, защото някога на млади години го ослепили в Константинопол проклетите ромейски архонти… Като влизал в приемната зала като посланик на Венеция, те отправили към очите му някакви огледала, от които се повредило зрението му. Затова ги мразеше така византийците…

Той се спря, облегна се още по-крепко върху рамото на другаря си и едва чуто промълви:

— Но сега дъщерята на Йоанис добре ги нарежда… — и гръмко се изсмя.

Сириецът не запита нищо повече. Продължиха пътя си, всеки погълнат от същата мисъл.

Регентката!

Какво се криеше зад тези загадъчни очи? И всеки тръпнеше пред неумолимата воля на всемогъщата байула на императора. И латини, и ромеи, и барони, и прости технитари. Защото нейната дума не ставаше на две. А всеки си имаше по някой по-голям или съвсем мъничък грях, който не беше приятно да се яви на бял свят. Защото никога дотогава по-строга и по-справедлива ръка не бе прилагала законите в Източната империя.

 

 

Плясъкът на водите се смесваше с веселия звън на китарите и високия смях на гостите. Рицарят Рене д’Арл приемаше в този непоносимо горещ ден в градината, под гъстите лозници, през чиито листа слънцето едва си пробиваше път и трепкаше по храстите с дребни рози, които изпускаха остри ухания, по разлюлените води в широките чебури, където рицарите се разхлаждаха от жегата, лъхаща от южния бряг на Пропонтида. Млади моми в леки туники без ръкави разнасяха подноси с млинчета, плодове и заледени напитки, отвръщаха шеговито на закачките и остротите, които домакинът и гостите му весело подхвърляха.

— Не се чудя, че малцина от вас се сещат да повикат благонравните си съпруги от Прованс или от Шампан — се закани с престорена строгост старият трубадур Фалко, който умееше на всички езици и наречия да пее и разправя весели историйки.

— Щом такива изящни демоазели ви изтриват гърба и ви подават чаша с хиоско вино — се изсмя гръмко един венециански морски офицер с черна превръзка на дясното око. — Не ми се заканвайте, макар че сарацините ми взеха гледеца в боя при Акра, мисля, че все още добре виждам. Но не смятате ли, драги приятели, че в далечната родина вашите благородни дами ви отвръщат по същия начин? Колко години вече не сте се завръщали у дома си?

Един фламандец с прошарени коси, който бе отказал да се разхлади в мамещите води, извади от джоба си един ключ и го размахна:

— Ето най-верният страж на добродетелта!

Общ кикот отвърна на думите му:

— Не смятате ли, драги Тиери, че те могат да си поръчат втори подобен ключ, за да се освобождават от време на време от железния корсет, който ги стяга от кръста надолу? Разправяха, че някаква много благонравна дама от Бургундия вече три пъти дарила далечния си съпруг с по един прекрасен младенец. Истинско чудо…

Фламандецът изкриви уста в пресилена усмивка, за да отвърне с нужната хапливост, че за такива чудеса обикновено дяволът помага, дори и когато съпругът не е тъй далеч, а замине само за две седмици на поход към Никея, но понеже засегнатите лесно можеха от думи да минат на дела, за да се избегне някоя свада, младежите бързо подеха весела песен и се заозъртаха:

— Но къде е Мерлин? Без него може ли веселба?

— Тука! Как може без него! — прозвуча пискливо гласът на шута джудже, който изскочи от една беседка с лира в ръка. И веднага запя най-новото си изобретение, съчинено по случай папския концил:

Анатема на бабите, които не се оглеждат…

Анатема на богатите, които не пируват…

Анатема на сиромасите, които не работят…

Анатема на монасите, които не пият вино…

Анатема на играчите, които не си залагат ризата…

Двама играчи на шах, които бяха пренесли играта си дори във водата върху малка дървена масичка, вдигнаха учудено глави, понеже смеховете и закачките се отнасяха за тях.

Анатема на момците, които не задирят момите…

Анатема на…

И шутът Мерлин щеше да продължи дръзките си намеци, защото в тях често се криеха горчиви истини, които само той се осмеляваше да каже, когато изведнъж на стълбището, водещо от летния палат на рицаря към обширната градина, се появи един валет. Той ръкомахаше и викаше нещо неясно. Докато разберат тревожните му причини, зад него се появиха шест копиеносци в червени туники със сребърни шлемове.

— Императорски стражи…

Думите замръзнаха на устните на Рене д’Арл.

 

 

Твърде често стражите на регентката почнаха да се явяват в незнаен час, на незнайни места. Само мисълта, че някой невидимо бди и следи всяко нечестиво дело, караше мнозина да изоставят злите си замисли, да тръпнат за сторени някога неправди, да се вслушват безпокойно в гласа на пробудената си съвест.

Защото след като рицарят Рене д’Арл получи заповед за заточение в отвъдморските южни земи, след като епархът на сапунджийския еснаф бе известен, че е уволнен от службата си, а началникът на флотата бе съден и осъден, излезе указ, в който се отменяваше данъкът за преминаване по мостовете, цената на житото се намаляваше, на чиновниците се забраняваше да откупуват службите си, а на бедните сержанти кръстоносци, които искаха да се завърнат в родината, се даваше право на безплатен превоз в държавните триреми…

Но никой не знаеше, че в безсънните си нощи байулата на империята прелистваше страниците на древните и четеше внимателно мислите на мъдреците отпреди хиляди години:

„Управникът да не става насилник, свободата да не става безначалие!“

„Както опитният кормчия води кораба между скали и водовъртежи, така и управникът да помни златната среда!“

„Само със силна и справедлива ръка се създава нещо годно да живее в мир и правда, в истина и радост.“

„Височината се издига върху низината. Как би съществувал високият сановник, ако няма опората на народа?“

„Този, който познава своята слава, но умее да бъде скромен, само той заслужава правото да управлява…“