Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XXVIII

Добромир, Витлеем и съвършен брат Стефан се прибраха долу, в скривалището. След малко при тях дойде сам дедецът.

Добромир се изми, обръсна, промени целия си външен вид. След това им разкри новия план на съзаклятниците. Цялата страна трябваше да се покрие с мрежа от бунтовни гнезда. В един определен ден всички парици трябваше да откажат да орат, косят, жънат, копаят земите на боляри и владици, да откажат да им блюстят тъмниците и градят крепостите, да престанат да плащат травнина, димнина, волоберщина и десетък. Отроците щяха да напуснат домовете на своите господари и да се освободят от нечовешките окови, които ги смазват. Борил можеше да се бори против двама или трима разбунтувани войводи, или няколко недоволни пронии. Но против цял народ не можеше. Войските му щяха да го напуснат, наемниците, лишени от голяма плата, щяха да се разпръснат. И тогава можеше да се върне в България законният наследник Йоан-Асен.

Само при произнасяне на името му лицата на четиримата мъже се проясниха.

Йоан-Асен…

Какво биха правили българите, ако не носеха скрито в сърцето си това скъпоценно име… Единствената им надежда, най-голямото им упование. Той щеше да възвърне на родината загубените земи, той щеше да разгони покварените и невежествени властници, той щеше да издигне Христовата вяра към първата й свята простота, към истинския й чист блясък… Щеше да успокои тази разсипана, пропадаща държава, щеше да й възвърне старата мощ, миналото величие. За да не може всеки самозванец да я заплашва, всеки случаен властел да я разкъсва…

Очите на цял народ се отправяха с нестихващ копнеж към север, към далечната бяла земя, където чакаше своя час синът на Асена стария…

— Дълъг и опасен труд… — пошъпна дедецът и поклати глава. — Колцина от вас ще останат живи? Колцина ще издържат изпитанията и гоненията?

Изведнъж той сякаш се сети нещо, отправи благ и изпитателен взор към Добромир.

— Спазваш ли добре въздържанията, които ти са наложени, сине мой? Надявам се, че си ги изпълнил и че душата ти ще се сподоби с живот…

Лицето на божека стана строго, почти сурово.

— Пазя ги всичките, отче.

— Страниш ли от лъжа, от клевета, от измама и лицемерие?

— Страня, отче.

— Пазиш ли въздържание от месо, от вино, от танци, от леност и всяка сласт?

— Пазя, отче.

— Пазиш ли обета на непорочност, целомъдрие, истинност и мълчаливост?

— Пазя, отче.

— Казваш ли по четири пъти на ден и по четири пъти на нощта както преди всяко ядене, така и преди всяко пиене молитвата „Отче наш“?

— Казвам я, отче.

— Остави ли всички свои имоти и земни блага на разположение на бога и на църквата, за полза на християните и християнките?

— Своя дял от бащиното си наследство оставих за полза на християнската община в родната ми прония, отче. Раздадох на отроците си земя и ги направих парици на братовия ми и майчин дял.

Дедец Петър кимна благосклонно с глава.

— В първото си послание Йоан Богослов е казал: „Ако някой обича света, той не милее за отца. Защото всичко, що е на света — въжделението на плътта, пожеланието на очите, тщеславието на живота — не е от отца, а от света… И светът ще премине, както и неговото въжделение, само който върши божията воля, той ще пребъде във веки…“. Аз виждам ясно, Добромире, че ти ненавиждаш тоя свят и спазваш божиите заповеди. Ти можеш вече да станеш съвършен християнин. А по-нататък, аз съм вече стар, дните ми може би са преброени, можеш и да ме заместиш…

Витлеем бързо се обърна и впи очи в брата си. Бялото му гладко чело се изпълни с бръчки. Той попипа в джоба на дългата си ленена туника писмото на Белослава и въздъхна. Добромир още не бе поискал да го прочете.

Макар че Добромир не отговори нищо, дедецът продължи, сякаш не бе забелязал мълчанието на момъка:

— Виждам, че ти си тръгнал по пътя на спасението… Сатанаил няма вече власт над тебе. Защото господ даде власт на дявола над тези, които вършат волята му…

— Не — обади се внезапно и горещо Витлеем. — Не господ е дал власт на дявола над людете. А те сами доброволно могат да идат при него.

— Това си чел у презвитер Козма — забеляза кротко дедецът. — Наистина той смята, че ние, богомилите, сеем плевелите си само между простите и неучените. А ти, Витлееме, не само че не си прост и неук, но тъкмо наопаки. Премного са те изучили свети отци в Рим, за да не можеш днес да видиш чистата истина на нашето учение. Ала аз не се боя от остротата на твоя разум. И мога на всеки твой отговор да ти отвърна с десет. И то така, че да не можеш да ги отречеш. Защото знаеш, че наш пръв дълг е винаги да казваме само истината.

Витлеем пламна. Поглади с тънка светла ръка на послушник монах високото си чело, пошъпна развълнуван:

— Добре. Ще те попитам.

Добромир и Стефан го изгледаха с тръпно любопитство.

— Ето. Вие казвате, че се отричате от земните блага, че вашето съкровено желание е да постигнете съвършена бедност. Смятате богатствата за царство на Сатанаила. Отричате света и неговите удоволствия като дело на княза на злото. Дори стигате дотам, че издигате като най-голяма ценност безбрачието и следователно края на света, защото се гнусите от малките деца и с това желаете свършването на човешкия род — рода, сътворен от Сатанаила. Нали така?

— Така — отговори смирено дедецът.

— Е добре. Защо тогава се борите за подялбата на земите на богатите между тези, които нямат? Защо искате да раздадете на своите люде дяволска съблазън? Нали отричате и ненавиждате имотните? Защо искате да направите имотни тези, които се отказват от благата на този свят. Това не е ли лицемерие?

Добромир изопна лице. Погледна строго брата си. Ала момъкът не трепна. Не отмахна изпитателен взор от очите на дедеца.

— Ние искаме равенство на всички люде — отговори бавно старият. — Ето тука, между нас, боляринът Добромир и парикът Стефан са едно.

Настана дълго мълчание. От горния кат долиташе от време на време сподавеният плач на майката на покойника. Ала Витлеем като че ли не остана доволен от отговора на богомила.

— Не — каза той, упорито следвайки първата си мисъл, — не, не. За какво ви е нужно равенството на людете в един свят, създаден от демона? Няма ли равенството и неравенството да бъдат еднакво негово дело, щом се отнася до разпределение на блага, които той е създал? Вие си противоречите!

Дедец Петър се замисли. Тънката логика на римския възпитаник го смути за миг. За пръв път през живота си той не можа да отговори на един въпрос. Задоволи се само да каже:

— Ние изповядваме учението на апостолите и сме истински християни. Не дирим като вашите епископи нито богатства, нито почести. Не тичаме подир благата на тоя свят и живеем почтено и умерено. Наш единствен закон е евангелието…

— Но кой ви даде право да тълкувате посвоему всеки ред от евангелието? Вие го тълкувате погрешно! И тъкмо затова помежду ви се явяват толкова противоречия. Докато догмите на католическата църква са единни и неоспорими. Защото не е дадено всекиму да борави с истини, толкова дълбоки и възвишени, забулени зад привидни знаци, достъпни само на избрано число мъдреци. Често пъти и те не могат да обяснят известни места на евангелието, тъй несъвършен е понякога човешкият ум. А вие оставяте всеки невежа да тълкува както си намери за добре. Затова се стига до такива плитки заключения, до такава лесна и повърхностна мъдрост, затова имате толкова вида ереси, колкото и еретици. И каква е ползата от всичко това? Отричате това, което ви е готово дадено от вековната дейност на църквата, ала какво ни давате вместо него? Ако намирате грях у клира, защо дирите грешки в църквата и вярата? Вам ви е безразличен видимият свят? Не ви ли става с това безразлична и съдбата на народа? Не подкопавате ли с това сигурността на държавата? Не. Аз не съм съгласен да се унищожава по този начин властта на Борила — се обърна Витлеем към брата си, — защото заедно с него може да унищожите и България. Навремето вашите добри люде се бориха против Петра, а докараха Василий Българоубиец.

— Няма друг начин — отвърна Добромир. — Василий го докараха вашите боляри. Те предадоха Охридска България на Византия.

— Затова ние никога няма да създадем велика държава — махна с ръка Витлеем. Дребните му черни очи блеснаха.

— Тези, които са призвани да се грижат за държавата у нас, са негодни и нехвелити люде. Сами подхранват ереста. Не казва ли сам твоят презвитер Козма… — обади се брат Стефан и скочи, подири по лавицата над прозореца, сне една прашна парцалива книга. Разгърна я, почна да прелиства: — Ето, тука. „Отде излизат тия вълци — зли кучета — еретическите учения? Не от пастирска невежест и леност ли? Отде идат разбойниците и крадците, сиреч греховете и неправдите? Не от това ли, че епископите не поучават? Как ще се изпълнява словото божие от невежи и непознаващи закона, които стават учители много пъти за заплата — което е второто идоложъртвие. И пак казвам: послушайте, о, пастири, пазете повереното ви стадо, като го учите с кротост и наставяте с любов, за да се не сбъдне на вас реченото: о, горко вам, слепи водачи, защото затваряте царството божие пред човека и нито сами влизате, нито другиму давате да влезе! Послушайте, пастирски старейшини, и не преставайте да учите поверените ви люде!“

— Пастирите не се грижат за своето стадо. А когато пък имаме мощни, даровити люде — не ги търпим. Убиваме ги… — въздъхна Добромир.

Витлеем наведе бледо чело. Въздъхна. Така беше. Ако българите имаха управник еднакво изкусен като държавник и смел като воин, еднакво справедлив и мъдър, колкото храбър и непреклонен, те отдавна щяха да завършат великото дело на обединение и спояване на хемските племена в една държава, та да не може никой алчен тугинец[1] да простира ръце към богатите им земи, като насъсква един срещу друг честолюбивите им вождове… Явеше ли се такъв одарен мъж, нечакана смърт прекъсваше дните му. А некадърниците като Сурсувуловия сестриник Петър, като Борил — те живееха и царуваха десетилетия за пакост и провала.

Докато Кракра и Сермон, Николица и Ивац се биеха за живот и смърт с Василий, останалите боляри угодно подчиняваха силата си на измамните и лъстиви обещания на Българоубиеца. Наивни безумци! Обещанията бяха примамливи само докато ромейски крак не бе стъпил във всички недостъпни български крепости. След това бе почнал черният ужас на робските години… Сами болярите, в мрачен заговор, бяха убили последния борец за свобода — дръзновения Иван-Владислав…

А ето и сега. Пак същото. Първите трима Асеновци — и те. И тримата бяха паднали от вътрешен враг, след като съдбата ги бе пощадила всред опасностите в боевете с външния враг.

Болярите! Все те. Жалките честолюбци, алчните за имоти и власт некадърници. Отиваха с този, който им обещаваше повече, все едно дали свой или чужд!

Неволно Добромир потръпна. Почувства погледите на всички, отправени към него, усети мислите им. И той беше болярин. Защо се делеше от своите? Колцина бяха тия, които доброволно се отказваха от земни почести и блага? Съвършен брат… Знаеше ли някой през колко изпитания бе преминала буйната му младост, лесно ли се угасяваше пламъкът на горещата кръв, привързаността към древен род и властелски права? Срещу какво? Срещу изпитания, мъчения, смърт може би. За какво? За да изпълни неутолимия си копнеж — да служи, да бъде полезен, да обича народа си, който пъшка под безумната власт на един натрапник, да обича всички люде по света, които страдат и дирят правда и истина.

Истински благородник беше само този, който не искаше да получава, а да раздава, не диреше лично щастие, а се радваше, когато служи на другите, който беше богат със съкровищата на духа…

Той погледна към Витлеем. Те бяха братя, ала в жилите им не течеше една кръв. Още като съвсем малко дете Витлеем бе осиновен от родителите си, защото бе кръгло сираче от някакви роднини, които живеели в далечна долноземска хо̀ра. Мълвата шушнеше, че бил незаконно дете на Калояна, ала никоя уста, която бе изрекла клетва да пази тайната, не бе продумала.

Монахът бе свел все още чело в безмълвна молитва за успокоение душата на тримата велики борци, убити от невярна ръка, защото бяха служили до последен въздъх на своя народ: Белгун, Тодор и Иваница. След това се прекръсти и вдигна очи нагоре. Когато се огледа наоколо, забеляза острия насмешлив поглед на съвършен брат Стефан.

— Защо вие отричате кръста, защо не го смятате за свой най-съвършен отличителен знак? — попита монахът със сдържано негодувание. — Не сте ли християни?

— Господи, помилуй — пошъпна дедецът, — та тъкмо вашият кръст е знак на робство и позор… Вашите икони са идолопоклонничество, вашите златни мозайки, вашите епископски корони и престоли са безсмислени и излишни, вашите мраморни църкви са само куп камъни, в които напразно призовавате бога. Не би ли било по-добре да употребите всички тия скъпи камъни, мраморите, златото из вашите църкви, за да облечете бедните? За какво им са на епископите димнина и кумерк? Те не могат ли да живеят в труд и бедност, както Исуса Христа? Един мъдър прост християнин е по-ценен от някой ваш неук владика…

Витлеем пламна. Скочи. Обиколи два-три пъти стаята. След това спря пред дедеца, подпря се с две ръце на масата, доближи лице към него. Очите му блещукаха.

— Кръстът е знакът, с който нашият спасител ни избави… — отвърна развълнувано монахът. — Той е, който трябва непрестанно да ни спомня за неговата жертва, за неговите божествени слова, за примера, който трябва да виждаме в него. А колкото за златните корони и одежди на епископите, църквата заобиколи своя клир с блясъка на светските господари, за да покаже на людете, че почитта, която се дава на императори и князе, получили своята власт по наследство, е равна на почитта, която се отдава на князете на духа, получили своята власт по лична заслуга и дарба. Главата на църквата трябва да бъде над всички световни господари. Пред папата коленичат императори. Пред силата на духа коленичи силата на земната власт. Случва се, разбира се, понякога средството да стане цел. Но колко неща са присъщи на човешката природа. Защо всеки християнин да не може посвоему да проповядва светото писание и със своя прост ум да дава най-повърхностни и чудни обяснения на неговите дълбоки тайни? Ето как винаги отново се повтаря първоначалният грях! Всеки смята, че му е дадено да яде от дървото на познанието… Едни смятат, че град Витлеем означава богомилската община, а цар Ирод е православната църква, която иска да убие роденото от богомилите. Други смятат свети Йоан Кръстител за един от най-главните демони. Простият християнин можел да проповядва по-добре от неукия епископ! Добре! Ала какво излиза от това? Щом всеки християнин може с обреда на утешението да изпроси за умирающия прощение на греховете, някои хитри люде намерили за по-удобно да живеят сред грях, за да се спасят чак в последния си час, като се изповядат пред някой съвършен брат. И ето откъде иде разпуснатият живот на провансалските графове и барони. Струва ми се, че ви е твърде известен! Еретическият тулузки граф Раймонд, който от сутрин до вечер вдига чашата в чест на песните и танца, обграден с наложници, разсмивачи и трубадури, не забравя да държи винаги край себе си и по някой съвършен брат, за да го изповяда в случай на внезапна смърт… И това е в природата на човека… Но не бива да бъдем тъй строги само към църковния клир, а да си затваряме очите пред нечинствата на своите…

— Много ги защитаваш твоите епископи, ставаш по̀ католик от самия папа! — каза Добромир, който дотогава слушаше оживения спор с напрегнато внимание. — Не забравяй, че дори сам Инокентий ги укорява и не желае да скрива недостатъците им! Не търгуват ли и те с индулгенциите?

— Не искам да скривам ничии недостатъци, ала не мога да търпя, когато виждам как се руши мощта на църквата и вярата! Добри или лоши, те единствени крепят слабия човек в борбата му с греха, с падението, с изкушението… Църквата може да има тъмни места. Те ще се изрежат из корен. Ала почитта към църквата не бива да се осквернява! Разбирам, че Валтер фон дер Фогелвайде може да пише такива отровни песни против папата, ала той работи в защита на своя господар, алеманския император, най-големият враг на Рим. А ние?

— Ние служим на Йоан-Асен, когато се борим против… — изведнъж Добромир пресече думите си, ослуша се.

Всички затаиха дъх. Отдалече се носеше буен тропот на конски копита, неясен глъч. След миг вратата бързо се отвори, сестра Ива се втурна бледа като вар.

— Тука идат! Брат Храбър ги превари и съобщи, че дирели някакъв божек! Бягай, братко Добромире! По-скоро!

В стаята нахлуха останалите богомили. Всеки шъпнеше тревожно, даваше съвети, суетеше се, помагаше с разтреперани пръсти на Витлеем да съблече монашеските си дрехи и да ги смени с тия на божека. Добромир набързо облече широкото расо на брата си, сложи монашеската му шапчица.

Навън вече хлопаха войскари с петите на сулиците си.

Добромир грабна борината от ръката на сестра Ива, изтича по стълбите, отвори вратата.

— Тука се крие божекът, който днес направил знак на севаст Ратен! Имаме повеля да го разпитаме отде е дошъл и какво дири насам… — извикаха стражите и нахлуха вътре.

— Тук има мъртвец… — отвърна спокойно Добромир и вдигна ръка, сякаш да помоли за смирение и тишина. — Събрали сме се да се молим… А божека, когото прибрахме да се нахрани и пренощува, не го знаем откъде е и кой е…

Стражите обиколиха навсякъде, хвърлиха бърз изпитателен и недоверчив поглед към молещия се при мъртвеца монах, после към божека, поклатиха глава.

— Не. Не е този. Оня беше по-едър, много по-стар, мръсен и грозен… А тоя… не прилича и на божек… Какво дири насам!

— Не го знаем кой е и какъв е — отговори сестра Ива. — Глухоням е горкият човечец. Разправя се само с ръце. Ако можете го разпита така…

— Какъв ти ням! — отвърна един от стражите и я изгледа изпитателно. — Оня, казват, пеел и разправял всякакви бивали и небивали работи! Не, не е тоя! Прощавайте, че ви развалихме бдението. Не знаехме, че Бойко е починал… Бог да го прости… Прощавайте, люде. Та може и скоро пак да се видим! Сестра Ива може да ни даде някои особено ценни сведения за тайните гончии, които минават нощем през Истъра…

Съвършената леко побеля. Не каза нищо. Само вдигна високо чело, изгледа ги с открит и ясен взор.

Докато божекът пое пътя си из друмищата, в това време монахът слизаше с бързи стъпки към Истъра. Верни люде го чакаха с малка ладия, за да го откарат в Никюп.

В утринния здрач голямата река се белееше като разляна светла мъгла. Някъде откъм тръстиките се зачу глух тропот и пъстра врява. Блюстители водеха стадото на бдинския епископ на водопой. Тогава Добромир остави мисълта да избяга през Истъра. Опасно беше да го зърнат толкова люде. И свърна обратно през потъналите в сън улички. Трябваше да премине през градските порти. Нямаше време за губене. Подозрителните блюстители пак щяха да подирят монаха, който им бе отворил вратата, а едва ли за дълго щеше да им убегне из окото, че бледите ръце на божека не са свикнали с броднически посъх по друмищата.

Този път щастието не му измени. Тъкмо когато искаше да плати данъка си за преминаването през портите, свел лице под монашеската качулка, мъчейки се да не погледне в очите недоверчиво гледащия го блюстител, откъм бранническия друм се зададе чудновато шествие, което привлече цялото внимание на стражата.

Пияни войскари бяха заградили някакво дребно магаре, връз което яздеше черно същество. Това бе един от местните видни богомили, когото сръбналите войскари бяха заловили среднощ някъде из селата, съблекли го съвсем гол, намазали го с мед, след това със сажди. После го накарали да яхне магарето с лице към опашката, която държеше в ръце. От време на време те го бодваха с върха на сулиците си, заливаха се в дълги смехове.

Всички се струпаха около тях. Екнаха викове и закачки.

— Карахме го да ни каже едно „двойно“, ала не рачи. Тогава за наказание го докарахме така, за да го поразходим из града…

Добромир мина изтръпнал край оскърбения и опозорен нещастник, дръпна по-ниско качулката над очите си, излезе извън града. Чак когато се убеди, че никой не го следи, той се спусна с бързи крачки към близката бранница, потъна в гъстите й сенки, отправи се по най-прекия път към Никюп. На другия ден там щяха да го чакат братя, събрани от местната околност.

При едно движение, с което искаше да отстрани някакъв клон, Добромир усети в джоба на Витлеемовата туника, която бе облякъл под расото, писмото на Белослава.

Като че ли нещо го прониза с тънко ледено острие.

Колко далеч бяха сега мислите му от Белослава… Тъй избледнял, несъществуващ сякаш бе скъпият образ. Какво му пишеше тя? Не искаше да го прочете. Не биваше. Нямаше и да й отговори.

Така, далеч от него, тя по-лесно щеше да се помири с мисълта, че Добромир ще стане съвършен брат и трябва да даде обет за безбрачие… Белослава не можеше да го разбере. И никога буйната й ромейска кръв нямаше да се смири в строгите правила на богомилството. Напразно той се бе мъчил досега да я въведе поне в първите стъпки. Белослава бе завинаги загубена във властта на Сатанаила.

И нищо не можеше да свързва този, който напълно се отричаше от всички земни блага, който жертваше себе си за доброто на другите, който дръзко излизаше със слабите си сили в борба против неправдата и насилието, с тази, която се подчиняваше изцяло на нетрайния свят на привидностите.

Бележки

[1] Тугинско, тугинец — чуждоземно, чуждоземен.