Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XV

Вестта се пръсна навсякъде с бързина на мълния: от Крън до Овеч[1], от Карвуна и Средец до Бдин и Дръстър. И навсякъде порази с леден лъх пламъка на съзаклятниците. Главатарите им бяха хвърлени в тъмница. Никой не знаеше какво трябва да прави.

Йоан-Асен пак се върна в Галиция. Биваше ли, не беше ли безумно сега да се повдига народът, когато Борил бе готов да повика и латинската войска за усмиряване на бунта. За да запази престола си, омразният тиранин бе готов да се реши и на тази последна низост. А влезеше ли веднъж войската на Ерик Филандър в България — не се знаеше кога ще я напусне. Стъпеше ли веднъж кракът на рицарите в непристъпните калета, никой не можеше да бъде уверен дали ще ги опразни вече.

Борил взе всички мерки.

Затова, когато великият боляр Радул пристигна в бесен кариер до Търнов и изкачи на един дъх каменистия хребет на Боярския рът, като спря с потънал в пяна и пот кон пред Сечената скала, блюстителите веднага спуснаха подвижния мост. Те имаха предварителна заповед за това. Издрънчаха синджирите на железните лостове, щракнаха ключалките. Портите се отвориха.

— Мария в Търнов ли е още? — бяха първите задъхани слова на войводата.

— Светлата царкиня не е напущала Царевец от много дни — отвърна влашкият начелник. И тайно даде условния знак.

Веднага скритите в двете кули блюстители нахлуха в тясното дворче, уловиха юздите на коня, хвърлиха се връз момъка, обезоръжиха го, свалиха го на плочите… Ала той скочи, повали двама от тях, стовари тежкия си юмрук връз тила на едного, на другиго смаза носа, яростта го правеше сто пъти по-як. Всичко бе загубено: бунтът, Йоан-Асен, Мария…

Борил го бе изхитрил. Ах, да му паднеше сега в ръцете! Ала царят нямаше нито най-малкото желание да се срещне сега очи в очи с войводата. Затова заповедта му гласеше: веднага да се затвори в стаята на дежурния начелник, а през нощта да се пренесе в западната тъмница, без да забележи някой.

Един срещу десет не можеше да се бори. Отново го смъкнаха на земята, свързаха ръцете и краката му. Стегнаха кърпа през устата му, да не вика.

А на дружината конници, които го бяха изпроводили от Средец до Търнов и които бяха задържани пред градските порти, понеже бе забранено на каквито и да било войски да минават стените на престолнината, гончия от калето занесе заповед: да се върнат обратно в Средец. Такава била волята на великия им боляр Радул.

Страторът на дружината се позамисли, спогледа се с верните си бранници, наведе чело, и пое обратно пътя към пронията на властела си. Какво друго му оставаше да прави?

В това време Борил изпрати за трети път през този ден да повикат Мария при него. Залавянето на Радул му даваше повече дързост. И този път заплахите му нямаше да бъдат ограничени.

Едва бе превалило пладне. Гореща жар лъхаше от напечените крепостни стени, от нажежените плочи на дворовете. Пръстта в градините бе станала суха и корава като камък. Людете с мъка поемаха пламналия въздух, криеха се в зимници, в сенчести градини, бягаха из лозя и периволи.

Горе, затворена в стаята си, сякаш в душна пещ, Мария се луташе като пленена лъвица. Само Дафина имаше право да излиза из двора на палата. Ала нито Валентин, нито който и да било можеше да каже нещо вярно от това, което става навън.

И никаква вест от Радул! Никакъв знак… А ето че Борил я викаше за трети път долу, за да получи последната й дума. Можеше ли тя да вземе решение, да каже последна дума, когато не бе говорила с него. Как стоеше работата с бунта, имаше ли още поне капка надежда? Вече два пъти наред тя твърдо бе отказала да се съгласи. Но да имаше подкрепата на неговата воля, да имаше поне две думи вест от него… Какво ставаше в Средец? Какво се тъкмеше наоколо й! Може би все пак бунтът щеше да избухне. Да можеше само да предаде Йоановото писмо някому, в нечии сигурни ръце! Напразно Валентин се опитваше да получи позволение да излезе през някоя от строго вардените порти на калето.

Вратата се отвори. Двама блюстители помолиха Мария да ги последва.

Борил чакаше в работната си стая. Сам. Първите два пъти с него бе и госпожа Теодора. Но нито нейните молби, нито неговите заплахи бяха помогнали. С каква нова закана щеше да си послужи днес?

Любезността се бе изпарила. Ясно беше, че той няма да пожали никое средство, за да я убеди. Мария настръхна. Приготви се за отбрана. Впи смело очи в ледено спокойните му зеници.

Лицето му бе станало съвсем мършаво, сякаш само кожа и кости. Дългите му редки коси бяха залепнали от потта за челото. Той избърса с кърпа врата и слепите си очи. Помисли малко прав, застанал до прозореца, и без да я покани да седне, каза бързо:

— След пладне към петия час ще се свика синклитът, на който ще бъде обявен по най-тържествен начин годежът ти. Бъди готова. Ще ти изпратя премените горе, след малко ще ги донесат завършени. Поканени са и всичките ти другарки, освен всички видни болярски семейства. Повтарям ти за последен път — дадох думата си на кардинала и не мога вече да я върна. Всичко е вече свършено. Всички са предизвестени.

Мария се усмихна.

— И аз най-последна от всички… — Изведнъж очите й станаха малки, потъмняха като стомана, тя доближи към него, гласът й се скърши от вълнение. — Никога! Никога!… Разбра ли? Можеш сам да обявиш годежа след пладне. Ала мен няма да видиш там — ни жива, ни мъртва!

Борил присви очи. Вдигна бавно ръка.

— Полека. Голяма дума казваш.

— Ти не можеш да взимаш такива съдбоносни решения без съгласието на синклита, а ти не си се допитал до него. Настойник си ми, а не баща. Трябва да имаш съгласието на съвета на великите боляри.

— Половината от тях сега са в тъмница.

Тя трепна. Леко побледня.

— А освен това обещавам ти, че преди да приема пратениците на Ерик, ще те заведа пред синклита, който ще бъде събран в престолната, и там ще чуем думата му.

— Там ще бъдат само твоите предани люде. Това не е синклит. Няма да дойда!

— Мамиш се. Поканени са и ще дойдат униатските властели. Те бяха приятели на баща ти. Докато някои от моите, православните, са в тъмница. Не одобряват новото съглашение с папата. Ще бъде старец Василий.

— Примас Василий!

— Да. И той.

Мария възликува скрито в сърцето си. Ала не показа радостта си. Те щяха да я защитят! Василий щеше да я подкрепи.

Борил отново я изгледа с втренчено око на ястреб, поглади рядката си руса брада.

— Сега даваш ли вече дума?

— Не. Докато не чуя думата на синклита, не мога да реша нищо.

Борил се усмихна.

— Искаш само да печелиш време. Знам какво чакаш, на какво се надяваш…

— Не го крия. Щом знаеш — така е.

— Напразно. Великият боляр Радул е затворен в тъмница и няма да бъде пуснат от нея, докато ти не седнеш на престола в Константиновград!

Мария извика, спусна се към братовчеда си, улови ръцете му:

— Бориле! За бога, кажи ми, какво става с Радул! Къде е той сега?

— В тъмницата на западната кула.

— Тук! Значи той е тук! Дошел е! — Без да пуща ръцете му, тя полека се смъкна на колене. — Искам да го видя… Трябва да говоря с него. Веднага. Бориле, ти ще изпълниш тази ми молба! Никога досега за нищо не съм те молила. — И тя преглътна солените сълзи, които напираха да рукнат по пребледнялото й лице.

— Може. Позволявам. Ала при едно условие.

— И то е?

— Да дойдеш след пладне на синклита. Чак след това ще те пусна да видиш Радула.

Тя се замисли. Колебанието трая само миг.

— Ще дойда.

Тя имаше своята тайна надежда.

Повечето властели, тайни привърженици на примас Василий, скрито съчувстваха на заговорниците. Те щяха да я подкрепят.

Там бяха дошли не само униатските властели и висши клирици. Там бяха и всички тия, които до вчера бяха наклонни да минат на страната на Йоан-Асена. Ала днес, когато Борил ставаше по-силен от всеки друг път, подкрепян от мощен съюзник — латинския император — и от всесилен покровител — папа Инокентий — дори и най-разколебаните, най-въодушевените бяха отново минали на негова страна. Тия, които се бяха осмелили да възроптаят, бяха затворени. Лишен от водачи, народът затихна в глухо и опасно недоволство. Людете, които трябваше да го поведат, бяха отново безсилни: оковани, убити, в изгнание…

Борил и госпожа Теодора заеха местата си на престола сред неспокойното, тръпнещо вълнение на синклита. Всички знаеха защо са събрани и всеки беше тревожен и любопитен как ще се разреши въпросът. Средната голяма врата на престолната се отвори и на прага се яви царкинята, обкръжена и следвана от нагиздените си другарки: отдясно Белослава, отляво дъщерята на севастократор Деян. Мария отиде право пред примас Василий, поклони се, целуна му ръка. След това бавно се изправи, с високо вдигнато чело, изгледа всички наоколо смело, хладно.

— Твое Светейшество, всички мои архиереи, велики и малки боляри на царството ми — каза Борил, като стана и отдаде почит на примаса. — Свиках ви, за да чуете господарската ми нагода. Със съгласие на нашия логотет, великия болярин Николица, и с одобрението на севастократор Деян и деспот Богдан нашето царско самодържавие взе решение да сключи съюз и вечно приятелство с нашите любезни съседи — Латинската империя. — Той отправи взор към Мария. — Едно от условията за това побратимяване е женитбата на преизящния император Ерик с нашата любезна дъщеря Мария. Тази висока чест зарадва сърцето ни, което не се поколеба да даде съгласието си още на папския легат кардинал Пелагиус. Ето защо днес ние ще обявим тържествено годежа, който обсипва с почест и слава нашия престол, като скрепим с това и нашия съюз с великото царство на латините. Искам да чуя думата ви.

Той седна. Бледен, неспокоен.

Първи стана логотет Николица. Сухото му безстрастно лице бе обкръжено от снежна дълга брада. Мършавото му тяло се губеше в тежка тъмноморава мантия, везана със сребро. Гласът му прозвуча остро, почти с писклив отсенък:

— На нашата страна се отдава голяма почест, като се избира българска царкиня за невеста на константиновградския император. Повече от това не можем да желаем. Време е да се сложи край на дългогодишната разпра между латини и българи. Много кръв се проля, много омраза се натрупа между нас. Доста вече. Нека връзката между Ерик и Мария стегне още по-крепко този велик съюз. Амин!

След него се изправи севастократор Деян, дребен, мургав, с орлов клюн и хитри светли очички. Зелената аксамитена наметка и севастократорската диадема изглеждаха като чужди на малката му пъргава снага.

— Струва ми се, че съветът ще бъде единодушен — каза бързо той — и едва ли ще се намери някой между нас, който да има нещо против това голямо възвеличаване на нашия царски род. Ерик Филандър е хубав, добросърдечен мъж, в най-добрите си години. Престолът на Константиновград е жадувана мечта за всички знатни моми от целия свят. Царкиня Мария трябва да се счита най-щастливата девойка за определената й чест. Съгласен съм.

Деспот Богдан полека се вдигна. Лицето му бе строго и замислено.

— Искам да бъда откровен — каза той. — Тук чуждо ухо няма. Е, добре. До мене стигна някаква мълва. Царкинята била обещана преди това другиму за невеста. Аз не виждам между нас великия боляр, който й бил определен. Не знам къде е. Но разбирам какво става. Искам да кажа едно: нека в този велик час царкиня Мария направи жертва за родината си. България е на косъм пред пропастта. За да се усмирят недоволствата, за да се заплашат враговете, които отвсякъде ни дебнат, нам е нужен силен приятел и съюзник. Венгрия, Сърбия, Епир, Солунското кралство — всички искат да се уголемят за наша сметка… И докато ние сме врагове с латините, докато хабим силите си в празни борби с тях — веднъж победят те, веднъж ние, и така безкрай… — другите използват това. Ние не можем да се бием на всички страни. Трябва поне едната ни граница да бъде защитена. Досега видяхме, че Епир е неверен приятел. Никога не може да се разчита на него… В последния миг те напуща и се отмята към врага. Ние и латините в Константиновград имаме общи врагове. Разединени — ще бъдем бити поотделно. Но в съюз с Ерик Филандър ще можем да победим многобройните неприятели. Затова още веднъж моля и заклинам царкинята да размисли добре и да улесни синклита в тежката му задача.

Мария погледна към Белослава. Скръбна, безпомощна, приятелката й сведе очи надолу. Борбата беше непосилна. Мария се обърна към старите приятели на баща си. Сега в тях бе едничката й надежда.

Великият боляр Илиица тежко се надигна от креслото си. Погледна към младата мома. Въздъхна.

— Когато едно дело е свършено — понеже цар Борил е дал дума вече на папския легат — нищо не може да се стори. Ние не можем да вземем вече думите си назад. Това ще бъде голямо оскърбление за фръзите. Нека не дойдат при нас като съюзници със затаена вражда в сърцето. Аз съм съгласен.

Мария отново погледна към Белослава. Дъщерята на Белота бързо изтри избликналата сълза в окото си. Ясно беше, че работата отива зле. Двете братовчедки побледняха изтръпнали. Как й се искаше на Белослава да изтича при Мария, да обвие с ръце раменете й и да й пошъпне: „Дерзай, защити се, защото можеш… Той те обича. А аз? От какво да се браня? Не люде отделиха Добромира от мене… Ето, идат ми вести, че той обикалял страната заедно с богомилката Ива… Кой би могъл да ми помогне?“.

Великият боляр Георги стана, изгледа тъжно дъщерята на Калояна. Мълча дълго. След това тихо пошъпна:

— Това е била божията воля. Не можем да сторим нищо против нея. Нека всеки отиде по орисията си. Амин!

Царкинята изтръпна. Огледа се наоколо.

И те! И те!

Всички я напущаха. И най-верните. Сега Борил бе силен. Съюзник на Ерик Филандър. И тя усети, че ненавижда латинеца от все сърце. Огнен гняв плъзна по жилите й. Тя внезапно изправи високо чело, очите й изпуснаха искри. О, ако Калоян бе жив, той нямаше никога да жертва като залог за мир и приятелство сърцето на дъщеря си. Скрити сълзи я задушиха. И все пак тя можеше да се жертва, ако беше нужно, за благото на племето си. Ала не. Тя трябваше да погуби младостта си, за да стори услуга на най-големия си враг. Не! Никога! Безумни ли бяха Илиица и Георги! Изведнъж тя впи очи в примас Василий, който бе вдигнал ръка в знак, че ще говори. Сърцето й заби силно и лудо. Ето най-сетне кой щеше да каже дума за защита.

Мария и Белослава зачакаха занемели отсъдата на светия старец. Тихо зашумя целият синклит.

— Ние не можем да вървим против волята на Негово Светейшество папа Инокентий. Работите са стигнали дотам, че трябва да се преклоним пред свършеното. Връщане назад няма. Мария не трябва да забравя, че баща й сключи на времето уния с папата, затова трябва да се вслуша в желанията на своя висок покровител. Това е моят съвет. Амин!

Нито капка кръв не остана в лицето на девойката.

И Василий! И той…

За миг тя се залюля, сякаш щеше да падне.

Почест, слава, дълг, жертва…

Празни слова.

Какво значеха те пред пламтящата тайна на сърцето й, пред жаждата на свежата й кръв… Как й се искаше да защити младостта си, да разкрие пред всички, високо, нескрито, своето право за щастие, своето право за проста човешка радост…

Ала сякаш някой заключи устата й. Изпита горещ срам да признае, че и тя има сърце и чувства както всички люде, посвени се да разкрие свидно пазената си тайна, сякаш щеше да извърши светотатство…

По-скоро би умряла, отколкото да спомене пред всички тия студени и бездушни хора името на Радула.

Тогава тя бавно каза:

— Аз не желая да се омъжвам. Искам позволение да вляза като послушница в манастир. При царица Елена.

Спогледаха се всички. Още по-силно зашумя синклитът, развълнуван, неспокоен. Какво щеше да стане сега, ако Мария продължаваше да упорства?

Илиица стана, отправи се към престола.

— Желая да кажа няколко думи насаме на царкинята. Вярвам, че тя ще склони, след като ме изслуша.

Борил даде знак на съгласие. Илиица и Мария отидоха в съседната малка приемна на царицата. Щом вратата се затвори след тях, великият боляр бързо се приближи до момата и пошушна:

— Най-сетне! Не можехме да те видим и да ти говорим, Марийо…

Девойката махна гневно с ръка.

— Не желая да слушам нищо. Не очаквах това от вас! Никой не ме подкрепи. Безумни ли сте? Защо трябва да отивам при латините, когато с това само ще засиля положението на Борил?

— Момиче, ти не ни разбираш… Почакай. Ето… Слушай ме. Слушай ме, Марийо. Няма време за губене.

Тя се извърна и го изгледа сърдито. В очите й блеснаха сълзи.

— Не искам да слушам нищо. Правете каквото искате. Сега Борил е силен. Йоан-Асен може да чака още години… Нали?

Великият боляр поклати глава:

— Не. Не си права. Ето. Бунтът пропадна. Всичко е разсипано. Не можем нищо да сторим. Съюзът е вече сключен. Ала имаме още само една надежда.

Девойката сви вежди.

— А това е?…

— Това си ти.

— Аз? — В гласа й надникна недоверие и почуда.

— Марийо… — Той се озърна, сниши глас. — Ние имаме нужда от свой човек в Константиновград… Сега разбра ли?

Девойката трепна. Замисли се, скръбно сбърчила чело, притиснала с длани лицето си. Два пъти въздъхна дълбоко.

Зад тях отекнаха тихи стъпки. Борил приближи с неспокойно лице.

— Няма повече време за колебания — и той направи знак на Илиица да излезе. — След малко ще бъдат въведени находниците на императора. Е? Каква е думата ти?

Тя го погледна студено и насмешливо. След това извърна лице. Той стисна китката на ръката й в безпаметен гняв.

— Мълчиш? Добре. Нека не се мамим. Днес ще се обяви годежът ти с Ерик Филандър, все едно дали ще дадеш съгласието си, или не. А вярвай ми, че мога да те накарам да го дадеш. Не забравяй, че от тебе зависи дали дните на Елена и Ана в манастира ще бъдат скъсени, или не!

Тя бързо се обърна. Издърпа ръката си. Вдигна презрително рамене.

— Не са твоите долни заплахи, които ще ме накарат да взема решение, което не желая. Е добре — чуй. Аз приемам да стана жена на императора. Кажи това на пратениците му!

Изненадата бе тъй силна, че Борил се стъписа назад безмълвен, поразен. Не можа нищо да каже, сякаш езикът му се бе вцепенил. Към тях изтича катепан Захари.

— Пратениците пристигат!

Царят се опомни, каза да влязат при тях другарките на царкинята. Бързо наметнаха връз раменете й лъскавата аксамитена мантия, сложиха на русите й коси скъпоценен венец. Когато момите се наредиха около нея, той застана на прага.

Долу засвириха тръбите на херолдите. Борил пошъпна последните си нареждания. След това се обърна към Мария. Подаде й ръка. Тя едва докосна с края на пръстите си високо издигнатата му десница. Трима валета поеха широката й светлосиня наметка. Вратите се разтвориха пред тях и целият синклит, поразен, безмълвен, видя двамата бавно да пристъпват към престола.

Мария бе отстъпила.

На каква цена? И всеки остана с една загадка в сърцето си.

Борил заведе девойката до малкия престол, който бе сложен отляво на неговия, и я помоли да седне. След това зае мястото си. Девойките обградиха царкинята. Блюстителите широко разтвориха вратата откъм главния вход.

На прага застанаха два реда латински херолди, които протръбиха пристигането на пратениците. Ансо дьо Кайо и Конон дьо Бетюн, обкръжени от бляскава свита, пристъпиха до средата на приемната и дълбоко се поклониха. Когато вдигнаха чело, неволно очите им се отправиха към чудната девойка, която седеше отляво на царя.

Това бе тяхната бъдеща императрица.

Дълбоко ликуване развълнува сърцата им. Не. Никъде досега те не бяха виждали такава горда хубавица. Ни в кастелите на родна Фландрия, ни в патрицианските палати на Константинопол. О, ако Анри би могъл в този миг да я зърне, тревогите му биха се веднага успокоили. Това не бе простата груба варварска княгиня, към която той изпитваше такова отвращение. Ненапразно папският легат го бе увещавал тъй дълго, че българската царкиня може достойно да заеме място до него на императорския престол. Наистина, окото на кардинала не се бе измамило.

Навън по целия град, по кулите на крепостта, по чардаците на къщите плющят и се веят пряпорците на българския царски дом и на Латинската империя.

Конон дьо Бетюн пристъпи към Борила, прегъна коляно, подаде свитъка пергамент, на който висяха скрепени с червени шнурове златните императорски печати. Логотет Николица, който стоеше прав до царя, пое свитъка, допря го до челото си и му го предаде. Борил стана, целуна посланието, разчупи печатите и даде знак на тълмача, който взе свитъка и го разгъна. С висок глас той прочете:

— „До високия господин Асен-Борил, крал на България и Влахия, поздрав от неговия предан брат Анри, император на Константинопол, граф Д’Ено.“

Борил леко се навъси. Папата все още държеше на своето. Той смяташе, че е изпратил за увенчаването на Калояна кралска диадема, а не императорска, каквато българските господари имаха право да носят от времето на Симеона. Тълмачът продължи да чете:

— „Тъй като синклитът на моите високи люде, рицарите на Франция и Венеция, на Пиза и Генуа, на Фландрия и Прованс, ме посъветваха, че е време да подиря своя другарка за престола на Константинопол, нашите очи се отправят към вашата дъщеря Мария, която предпочетохме пред всички други благородни моми като най-достойна за нашето внимание.“

Царкинята сви устни. Очите й потъмняха. Защо я наричаха дъщеря на Борила? Защо не смееха да произнесат името на баща й? Толкова ли бе страшен Калоян, че дори споменаването му бе опасно? Или латините не искаха да се сродяват с дъщерята на тоя, който ги победи при Адриановград?

— „Узнахме, че княгинята притежава най-хубавите качества освен младостта и красотата: чистота на сърцето и висока издигнатост на ума. Всички тия съображения ни накараха да ви помолим за голямата чест да ни дадете княгиня Мария за съпруга. Анри, император.“

Тълмачът сви пергамента, коленичи, подаде го на царя. Борил стана. Висок, леко прегърбен, мършав, загубен в диплите на аксамитената си наметка.

— Предложението на константинополския император е голямо отличие за нас, за нашия дом и за цялата страна. Нека нашият брат и съюзник бъде уверен, че ние му даваме на драго сърце дъщеря си Мария за невеста. Дано този брак бъде свят и траен залог за вечното и нерушимо приятелство между българи и латини!

Той слезе трите стъпала на престола и отиде до креслото на Мария, което бе поставено отляво, край стъпалата. Подаде й ръка, валетите поеха наметката. Царкинята се изправи.

Двамата пратеници се отправиха към нея. Конон прегъна коляно, целуна края на туниката й, след това се изправи и даде знак на един от придружаващите ги кавалери да приближи. Луи дьо Шател поднесе на пурпурна възглавница сандъче, покрито с червена кордованска кожа, обковано със сребърни гвоздеи. От него протовестиарият извади кутийка от кипърско злато, обсипана със зафири[2]. В кутийката искреше огромен елмаз. Конон сложи скъпия пръстен на десницата на княгинята и като се обърна към своите люде, каза високо:

— Ето вашата господарка! Отдайте й нужната почит!

В миг всички рицари издигнаха високо мечове, които светнаха като мрежа от мълнии. С лявата си ръка снеха шлемовете.

— Да живее принцеса Мария! Слава на императорската невеста!

Луи дьо Шател поднесе сандъчето на Белослава, която го даде на годеницата. Вътре имаше скъпи и чудни дарове: малка златна икона, украсена със син емайл и бисер, аграфа[3], обсипана с рубини, гривна и обеци от едри тюркизи, огърлие от елмази…

Девойките около Мария неспирно шъпнеха в нескрит възторг. Един по един се изредиха рицарите да целунат ръката на своята бъдеща владетелка. Те хвърляха несмело взор към дивната хубавица и в сърнето им оставаше запечатан чуден, магьосващ образ. Като златни криле я обгръщаха тежковезаните одежди. И косата й бе златна и тежка, метната на две плитки през раменете й като дълги лъскави змии. По прасковените й бузи светеше едва забележим рус мъх.

Може би малцина забелязаха колко сурово бяха отправени към тях непроницаемите зеници на Калояновата дъщеря — сини и студени като зафирите на тясната й диадема.

Тя бе отстъпила.

Борбата бе безполезна.

Но отстъпването не значеше помирение.

Мария можеше да помни и да мрази. Ненапразно тя бе дъщеря на витяза от Адриановград. Когато и последният рицар приближи към простряната й ръка, тя изви глава към престола. В багреница и пурпурни обуща, с асеновския венец на глава, узурпаторът я пронизваше с острия си неверен взор, дебнейки и най-дребното й движение. На хищен звяр приличаше Борил. И нямаше милост в лицето му, замръзнало и строго. За миг тя сведе чело. Разлюляха се трите редици бисери, които се спущаха от двете страни край ушите й. Изведнъж тя отметна глава назад. Гордата й кръв закипя. Отново подири погледа на Борила.

„Аз ще бъда твоята гибел“ — говореха очите й. И той потръпна в плаха, смъртна боязън, като пред неизречена закана. Ала лицето му остана все тъй безстрастно и спокойно.

 

 

Вечерта, след гощавката, Мария каза на Борила:

— Сега чакам да изпълниш своето обещание.

Той се опита да се изплъзне.

— Какво обещание.

— Ти знаеш! — прозвуча бързият й гневен отговор.

— Марийо… Кажи ми… Има ли някакъв смисъл? Защо сега да развреждаш стари рани… Тъкмо и Радул се е успокоил, а и ти вече свикна с новото си положение… Защо напразно да се измъчвате от една безполезна среща? Ще бъде тежко. Разбирам…

— Аз чакам да изпълниш обещанието си — каза ледено тя и изведнъж се обърна към него с пламнали от негодувание очи. — Или може би ти ме измами?

След малко петима блюстители с горящи борини в ръце съпроводиха царкинята в кулата, под която се намираше западната тъмница.

Щракнаха едри ключове, заскърцаха обковани в желязо порти, те слязоха няколко стъпала надолу, отново отключиха тежки врати, вдигнаха лостовете, пак слязоха няколко стъпала. Лъхна ги мирис на мухъл и влага. Най-сетне пред тях се изпречи яка врата, в средата на която имаше малко прозорче, преградено с дебели железни пръчки. През него се виждаше, седнал върху купчина слама, човек. Като чу дрънченето на веригите и зърна светлината на борините, той скочи, залепи лице към решетката. Глух вик се изтръгна от гърдите му.

— Марийо! — Той се опита да препъхне ръце през железните пръчки.

Девойката улови ръцете му, притисна лице до тях, обля ги със сълзи.

Заради нея той трябваше да гине в тази влажна и мрачна тъмница, заради нея той бе загубил пронията си, войската си, всичко…

— Какво става, Марийо?… Говори, за бога… Разправи… Защо плачеш? — Гласът му внезапно отмаля в жестоко предчувствие. — Марийо…

Тя направи знак на блюстителите да отключат.

— Забранено ни е. Отговаряме с живота си.

— Тогава чакайте ме горе, при втора врата.

— Невъзможно, светла госпожо. Забранено ни е. Отговаряме с живота си.

Нима трябваше да се сбогуват пред очите на тия чужди, сурови люде, без да могат да си кажат нито една сърдечна дума, нито едно слово за утеха и насърчение…

— Заповядвам ви да отидете при втората врата. Веднага!

Сякаш в гласа й отекна далечният спомен за Калояновата несломима воля, тъй строго и повелително прозвуча гласът на девойката. Блюстителите се спогледаха.

Началникът им каза:

— Качете се горе и наблюдавайте да не дойде някой. Аз ще чакам при втората врата. След малко се върнете.

Те изчезнаха.

— Марийо! — пошъпна Радул. — Защо не говориш? Какво има? Аз съм готов да чуя всичко. — Той зърна огромния елмаз на ръката й, прехапа устни. — Разбирам… Разбирам…

— Не, нищо не разбираш, Радуле… Слушай… — и тя се огледа наоколо, долепи лице до решетката. — Аз няма да отида там като залог за мир… А като залог за омраза… — Гласът й изсъска зловещо, напоен с отрова. — Примас Василий, Илиица, Георги… Всички настояват да замина. Това е волята им… А ти, ти трябва да се покажеш примирен. Трябва отново да вземеш властта и силата в ръцете си. Войската… Защото и без това всичко е разрушено… — Тя пак се озърна и каза бързо: — Идат! Още само една дума. Слушай, Радуле… Помни, че където и да бъда, каквото и да се случи… Никога… Никога…

Тя млъкна. Стражите стояха зад нея. Сълзи изгаряха лицето й. Тя залепи лице в студените железа, препъхна ръце през решетката. Радул ги стисна до болка. Чуха се нови стъпки.

В полумрака изпъкна тънката снага на царя.

Мария бързо се отдръпна, изтича край Борила, изчезна, без да се обърне нито веднъж.

„Ти трябва да се покажеш примирен“… — бе казала тя. Радул стисна очи, сви юмруци. Кървава мъгла го обви отвсякъде. За смърт, за смърт бяха готови ръцете му. А не за приятелство. С тия си ръце би могъл да го удуши. И той цял потрепери, като чу ненавистния глас.

Гневен пламък пробягна по тялото му. Жилите на врата му се издуха. Ала решетката бе между тях.

— Надявам се, че ще се откажеш от буйности, Радуле. Във всеки случай ще бъдеш пуснат на свобода чак когато Мария се венчае в Константиновград. Не беше такова желанието ми. Прости, че не мога да устоя на думата си. Ала нуждите на царството ми са по-важни и стоят над всичко друго. Ето — и Мария дори се примири. Такава е била съдбата ви. Ще се видим пак, Радуле. Надявам се, като добри стари приятели.

Момъкът захапа до кръв устни. Не каза нищо. Нищо от това, което ехтеше в него като дълъг бесен вик на нечовешка омраза.

Той живееше само за деня, когато би могъл със собствените си ръце да извади очите на ненавистния узурпатор.

Бележки

[1] Овеч — днешна Провадия.

[2] Зафири — сапфири.

[3] Аграфа — закопчалка за дреха.