Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (17)

Глава XVII

Сред гъста, блъскаща се навалица посрещачи напразно кастрофилаксът на Солунската крепост се мъчеше да преброи колко рицари влизат като свита на императора през широко отворените градски порти.

— Само четиридесет! Само четиридесет! — викаше той на стражите, които се мъчеха да препречат пътя на останалите. — Отблъсквайте назад! Удряйте!

Ала напразно стражите удряха с копия, тояги и мечове по главите и раменете на напиращите любопитни граждани, за да ги разблъскат и да спрат железния поток на рицарите, които неспирно се точеха сред общата залисия. И така вместо четиридесет в града влязоха сто рицари с всичките си люде.

Граф Биандрате посрещна Анри на десет стадия извън портите.

Щом преминаха под сводестите кули. Той слезе от коня си, улови белия кон на императора за юздите и така със свалена шапка го заведе чак до църквата „Свети Димитрий“.

Макар че на последната вечеря той бе ходил в абатството и бе подгънал коляно пред сюзерена си, като бе обещал, че ще пази всички права на малолетния крал, това открито подчинение пред очите на всички го изпълваше с гневен трепет, който едва прикриваше под скованата маска на ледената си усмивка.

След няколко дни императорът свика всички знатни властели от града и околността, всички свои верни барони, покани архиепископа, висшите духовници и людете на Биандрате, за да уредят най-после обещанието, дадено в Хортаитон…

Макар че в камината пламтеше силен огън, знатните мъже се явиха почти всички облечени в тежки наметки, подплатени отвътре и обточени край яката със скъпи кожи. На главите си носеха кожени калпаци. Анри седна върху дървения престол на василевсите, от дясната му страна зае място архиепископът, а от лявата — кралският наместник граф Оберто Биандрате, братовчед на покойния Бонифаций Монферато.

Един след друг почна да вика императорът властелите по име и да ги пита одобряват ли исканията на наместника.

Първи отвърна архиепископът, който каза, че никога не е било искано съгласието му за подобно нещо.

Биандрате навъси гъсти вежди, очите му станаха корави. Той понечи да отвърне нещо, ала се сдържа. Най-сетне всички останали бяха с него. Гласът на едно лице нямаше значение.

— А ти, драги ми Бертхолд фон Катценеленбоген?

Алеманецът се поклони, отвърна с треперещ от негодувание глас:

— Никога не ще се съглася на подобни безумни желания.

Анри полека се извърна, погледна Биандрате. Спокойният му поглед се впи в горящия взор на изменника. Из цялата зала се понесе тихо шушукане. Размърдаха се столове. Задрънчаха оръжия…

— Какво ще кажеш по тази работа. Гуидо Палавичини?

Маркизът се изправи. Гъста червенина изби по страните му. Въпреки хладния въздух на огромната зала пот ороси челото му.

— Не съм съгласен с прекалените искания на кралския наместник… — отекна смутено задавеният му глас.

Сякаш мълния порази Биандрате. Той метна отровен взор към императора, стисна челюсти. Устата му се отсече като жестока тънка черта. Ноздрите му трепнаха, като че въздухът се бе свършил.

Ето че тия подлеци пред лицето на константинополския лицемер губеха дързост и се отказваха от него. Той сви юмруци в безпаметна ярост. И като насън чу отговорите на останалите. Всички, всички го изоставяха, дори Роландино Каноса, дори Равано дале Карчери… Всички се присъединяваха към омразния фламандец, който сега тържествуваше и се надсмиваше над простодушното му лековерие…

Ах, защо го беше пуснал да влезе в крепостните стени, защо бе оставил хубавото му измамно лице на архангел да излъсти тия недостойни другари…

Само трима останаха докрай верни на думата си: Албертино Каноса, Пиетро Бенто и Амедео Буфа.

Смазан, заслепен от злоба, графът заби поглед в земята и остана така неподвижен, безмълвен, като каменния образ на отчаянието.

И изведнъж той чу нещо чудно, невероятно. Анри се обърна към него:

— Господин графе — каза той с благ и кротък глас, — изслушайте ме малко, ако обичате. Не желая щото вие, нито който и да било други да може с право да каже, че аз не съм сдържал обещанието. Вярно е, че аз обещах да ви даря земите, които ми поискахте, при условие че кралицата е съгласна за това. Признавам това условие и ще изпълня думата си, ако тя е съгласна с вас.

Нова вълна възторжен шепот заля залата, мнозина наскачаха, размахаха шапки от въодушевление.

В тоя миг Биандрате почувства, че ненавистта му към Анри нараства стократно. Той не желаеше нито благоволенията, нито милостта на фламандците. А настояваше единствено за правото на ломбардите да разделят наследството на Визанс наравно с тях.

Затова само леко кимна с глава и остана все така каменно неподвижен и безмълвен.

Ала в учтивия глас на императора почна да се прецежда яд и укор:

— Бих желал също тъй цял свят да узнае, че никога на никой сеньор не е било правено подобно предложение: да се лиши доброволно от земите и честта си. И знам още, че който ми прави подобно предложение, нито е мой доброжелател, нито има желание да закрепи честта ми, нито ме обича повече от българите и куманите…

При последните думи тясното лице на Анри се изопна в горчива скръб. Всички присъстващи извиха гневни погледи към наместника, някои се отправиха към него, обсипаха го с ропот и закани.

Тогава Конон дьо Бетюн отиде в двореца на кралицата да попита Маргарита от името на императора дали е дала съгласието си за исканията на наместника. Кралицата отвърна, че ще си помисли и ще отговори на следния ден.

И това бе единствената надежда на ломбардите. Защото всички войски на Анри бяха вече влезли в града.

Ала когато на следния ден те научиха, че кралица Маргарита е дала доверието си на императора и е отрекла да се съгласи с тях, Биандрате разбра, че губи играта. Опита само като последно средство да поиска определението на съд, който да разреши спора. Но Анри ловко отклони това тяхно желание. И на 6 януари 1209 година в църквата „Свети Димитрий“ той тържествено посвети малкия Димитрий в рицарско достойнство.

А на Биандрате повери кралските хоругви и го накара да даде отново клетва за вярност на Маргарита и сина й.

Графът направи всичко, каквото поискаха. Ала в същото време тайно изпратени гончии бяха занесли заповедите му до крепостите Сер и Христопол да се въоръжат против Анри и Маргарита.

Когато кралицата научи за новата измяна на Биандрате, гневът й преля в буен устрем. Тя веднага свика парламента в кастела си, помоли императора да присъства и се хвърли с грозни упреци към измамния наместник.

Уверен в силата на войските си, Биандрате заяви, че ще й върне Сер и Христопол. Ала Маргарита поиска залог, че той ще изпълни думите си. Тогава Биандрате обеща да й даде какъвто залог намери за добре. Целият парламент реши единодушно, че най-добър залог ще бъде той самият: като остане затворен в кастела, докато кралицата постави свои гарнизони в двете крепости.

Уловен в примка, Биандрате побледня, позеленя, ала не можа да се откаже от думата си.

Обаче решена да отиде докрай в скритата борба с наместника, Маргарита хвърли последния си коз. Ненапразно дъщерята на крал Бела Венгерски бе живяла близо дванадесет години в двора на василевсите и бе научила тънкото им лукавство. Тя се обърна любезно към графа, като с думите си искаше да улучи Биандрате право в сърцето:

— Освен това бих желала да помоля монсеньор императора, като мой законен защитник, за в бъдеще да ми стане поддръжник във всички мои права…

— Щом е така, мадам — отвърна веднага наместникът с разкъсана от гняв душа, — аз давам на драго сърце съгласието си императорът да ви поддържа във всички права. Тогава моето регентство става излишно и вие бихте могли много лесно да го получите обратно…

— В такъв случай — го прекъсна бързо кралицата, която очакваше тия думи — аз бих го приела с удоволствие обратно, ако вие желаете това.

И тя го погледна с едва забележима присмехулност.

Биандрате прехапа устни.

След това извади от ръката си наместническия пръстен, поклони се и й върна регентството над цялото Солунско кралство.

По даден знак от Маргарита двама стражи го отведоха навън. В мига, когато той прекрачи прага на залата, прав и безмълвен, в сърцето му се затвърди завинаги отдавна назряло решение.

Анри трябваше вече да пази от граф Биандрате не само царството и честта си.

А и живота си.