Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XIII

Мария не можеше да разбере. От няколко време около нея ставаха чудни и необясними неща. От една страна, Борил я обграждаше с необикновени грижи и внимание. С трескава бързина се работеше веното й, във всички тъкачници и златари, шивачници и обущари, железари и кожари имаше поръчки за царкинята. Търговци от Изток и Запад се препращаха направо в Търнов. Царят и госпожа Теодора не скъпяха перперите, за да купят най-тънките китайски коприни, най-меките аксамити, най-едрите бисери.

От друга страна, не й позволяваха да излиза, да се среща с близките си. Никого не пущаха при нея. Забранено беше всекиму да напуща Царевец до второ разпореждане. Вече пет дни наред блюстителите при главната порта отказваха любезно, ала непоколебимо да свалят подвижния мост.

Мария си обясняваше това с мерките, взети против бунта. Ала все пак сърцето й чувстваше някаква тайна да тръпне наоколо. Не можеше да я проумее. Какво общо имаше преминаването на римския кардинал през Търнов с внезапната промяна на Борила? Явно бе, че той подобрява отношенията си с папата — това бе последният му коз, последната му опора. И понеже бащата на Мария бе сключил унията с папата, царят не искаше тя да бъде зле настроена към него. Но какво можеше да му помогне Инокентий против народния бунт? Войски не можеше да му изпрати. Тогава?

А вече пет дни как тя не бе виждала Радула.

Нито Ожие, нито Дафина можеха да напуснат строго вардения крепостен обръч, за да й донесат вести. Колко ли пъти вече той бе ходил на уреченото място — напразно.

Затова сега Мария седеше изтръпнала връз раклата до леглото си, безмълвна, загубена в тежък размисъл.

Леки стъпки изтичаха по стълбите. Нетърпелива ръка затропа по вратата.

— Ожие! Какво има?

— Главната порта е вече отворена! Попитах да оседлая ли конете — позволиха ми! — каза задъхан валетът.

Мария скочи, извика от радост, завъртя се в кръг, плесна с ръце.

— Да известя ли на госпожа Белослава?

— Няма време! — И тя се спусна да извади от раклата новата си ловджийска руба. Сложи изумруда и бисерите си.

Долу ловджийската глота беше готова. Загарите дърпаха весело каишите, за които ги водеха. Конете нетърпеливо разтърсваха гриви. Мария погали своя бял жребец, подсвирна на псетата, които залаяха в луд възторг.

Ожие й подаде сокола, подложи стремето. Мария се метна лека като птица.

Горе, от един малък прозорец, Борил наблюдаваше заминаването на шумната дружина. Освен Ожие шестима копиеносци и трима стрелци съпровождаха младата ловджийка. Мария бе скъпоценен залог и трябваше да се пази като зеницата на окото. Когато конниците изчезнаха по каменистата пътека, която слизаше направо към главната порта, по лицето му се плъзна странна усмивка.

Докато спущаха подвижния мост, Мария не можа да се стърпи. Обърна се към главния блюстител.

— Тия дни великият стратор Радул не е ли идвал насам?

— Великият стратор замина вчера сутринта за Средец, светла госпожо — отвърна стражът.

Сякаш ясното ширно небе внезапно почерня, угасна. Мамещите далечни гори изглеждаха противни и чужди. Тъй пусто и празно бе всичко наоколо. Сърцето й натежа в ледена скръб. Понечи да се върне обратно.

Изведнъж цялата кипна в буреносен гняв. Тя шибна жестоко коня си, заби бодовете в корема му. Изненадано и оскърбено, животното полетя като стрела по равния друм. Дружината едва смогваше да я настигне. Ожие се помъчи да й каже няколко слова — той добре разбираше какво става в сърцето на княгинята. Ала тя не чуваше никого.

Постегна юздите само когато почувства, че конят й е потен и изморен. Ожие отново се помъчи да разведри мрачивината, която забулваше челото й.

— Може би той ще се върне наскоро. Нали почнаха пак да ни пускат да излизаме! Аз пък се чувствам особено щастлив от идването на кардинала. Вече не ни надзирават с такава строгост. Какво би било, ако опитам сам да изляза през градските порти! Дали ще ме пуснат? — Тъга и гореща надежда преливаха в гласа му.

Мария забави съвсем коня си. Обърна се. Изгледа предания си валет. И чудна мисъл блесна в главата й. Защо не? Сега Борил не би посмял да прави голяма крамола. Нито пък би имало смисъл. Тя веднага реши.

— Забравила съм си кесията с парите, а на връщане искам да се отбия в тъкачницата на майстор Йордан — се обърна тя към челник Матея. — Ще пратя Ожие да я поиска от Дафина. Нали може? Ще ни настигне към Големия камък.

Челникът се позамисли. Но той знаеше вече за свободата, с която се ползваха латинските пленници.

— Може.

Мария повика валета при себе си. Пошъпна му няколко слова.

Не можеха да разменят нито дума повече. Само в един поглед, къс и многоречив, си казаха всичко: сбогом, благодарност, преданост, братска обич.

Трябваше да се използва дълго чаканият миг. Защото никой не знаеше какво ще бъде утрешното разположение на Борила. Можеше отново да ги усамоти в непристъпната крепост.

Валетът обърна коня си назад, бодна го силно, пое друма обратно към Търнов. Няколко пъти той се обръща да следи с очи тънката осанка на своята покровителка. Щом дружината се загуби от очите му, той препусна надлъж край градските стени по посока на Хема. До вечерта той трябваше да премине планината. Ако не го уловят, разбира се. Момъкът се прекръсти, пошъпна с побледнели устни едно „Отче наш“. И полетя към юг, дирейки знаци и упътване по слънцето и хемските върхове — право по посока към Боруй. Там бе най-близката граница с латините.

Мария продължи пътя си по канаристия друм. Грижата по Ожие намали яда й. Изненадата, която бягството на пленника щеше да причини на Борила, щеше да я възнагради заради изживяното преди малко разочарование. Тя даде знак на блюстителите да останат край забела и сама продължи разходката си. Ръката й, която крепеше сокола, морно се отпусна върху шията на коня. Великодушието й към валета я лишаваше от един верен и предан помощник. Валентин не бе тъй сръчен и досетлив. Ала все пак и той можеше да слиза към пазара и да се отбива в малката къщичка на търговеца Конгу, където вярна ръка предаваше донесеното от печенег или някой татарин послание от Йоан-Асена.

Тя слезе от коня, улови го за юздите. Шико скочи на рамото й. Навлязоха в дъбравата. Заредиха се светлини и сенки, малки ливади, облени в слънце, пътеки, полузакрити от гъсто олистени клони, скали, покрити с ръждивочервен мъх.

Неволно тя се отправи към познатата полянка, заградена от едри буки. И изведнъж сърцето й скочи към гърлото. Ръцете й изтърваха юздите на коня. Крагуят разпери криле.

Там се разхождаше бавно, замислено, високата стройна осанка. Конят му бе вързан за едно дърво.

Мария изтича в безумна радост към него. Радул трепна. Лицето му почервеня.

— Не си ли заминал за Средец?

— Защо те нямаше толкова дни? Идвах всеки ден тук да те чакам!

И пред възторга на внезапната среща сякаш всички прегради паднаха сами по себе си.

Неволно той протегна ръце към неочакваното видение.

Тя облегна чело на гърдите му, намерила най-сетне пристан за самотния си жребий. И те забравиха за всичко друго наоколо си, освен за своето собствено щастие.

Отново блесна — чисто и яркосиньо — лятното небе. Светът зашумя в пъстра радостна песен. Бунтът, неизвестното бъдеще, всичко бе останало тъй далеч. Топлият въздух ги обгърна с мирис на здравец и мащерка. Вятърът преминаваше с тиха въздишка сред тревите.

Мария вдигна глава, отправи дълбок и предан взор към момъка. Той леко отпусна прегръдката си. Сърцето му биеше ясно и звънливо, буен лъчист поток преливаше в жилите му. Мария бе негова. И никой не би могъл да му я отнеме… Той не бе от болярски род. Ала със своята способност и дарбите си се бе издигнал по-високо и от потомците на най-знатните родове. Последния път, когато бе ходил при Борила, той му бе предложил и болярско достойнство.

— Защо не дойде, толкова много те чаках, толкова много се безпокоях! — повтори той.

— Никого не пускаха да пристъпи навън от калето. Колко много се тревожих и аз! Но защо ми казаха, че си бил заминал за Средец?

— Право е. Аз заминах вчера сутринта и си дойдох.

— Как така? — се удиви Мария. — Тъй скоро?

— Сега всички мислят, че съм в Средец. Ала аз не можех да замина, без да си взема сбогом от тебе. И се върнах отсред пътя.

— Сбогом? — прошъпна изплашено девойката.

— Борил ме праща за властел на Средецката прония. От седем дена аз съм вече велик болярин.

Мария плесна с ръце, изгледа го поразена.

— Велик болярин! Тогава…

— Тогава никой няма да има нещо против нашата женитба. Нито болярският синклит[1], нито примас Василий. Освен един.

— Кой? — извика девойката.

— Аз.

Тя го изгледа недоумяваща.

— Да, освен мене. Никога аз няма да те поискам от натрапника Борил. Докато всички люде смятат, че аз съм негов предан войвода, как бих посмял да помисля за тебе? Ще кажат, че съм използвал безпомощното положение на омразния тиранин, за да го изнудя. Аз мога да те получа само от думата на Йоан-Асена. Той ще реши заслужава ли войводата Радул да стане член на неговото семейство. Само той. И вярвам, че няма да мине много време, когато ще имам правото да му говоря за това.

Девойката отправи към него възторжен взор. Очите й блеснаха огромни, в неизказана радост. Тя стисна ръката му.

— Колко те харесвам такъв!

Радул се усмихна. Снежният блясък на хубавите му зъби подчерта още по-силно пълнокръвната червенина на устните му.

— Какъв?

Тя наведе глава. Замисли се. Каза съвсем тихо, като на себе си:

— Не знам… Когато те видях за първи път в градината… После в „Свети Димитър“… Не те познавах, не бях чувала дори името ти. И пак те харесах… Още тогава.

Седнали върху един повален дънер край тихо шумящия ручей, те се унесоха в спомени: за всеки поглед, за всяка изречена дума.

В далечината прозвуча три пъти призивен рог. Тревожно, продължително. Мария вдигна малкия рог от слонова кост, който висеше окачен за сребърна верижка на шията й, допря го до устните си. Отговори. След това се изсмя, цяла окъпана в слънчеви петна.

— Безпокоят се вече. Аз забравих най-важното! Пуснах Ожие да избяга.

Радул трепна в тревога и почуда.

— Казах му да се върне назад да ми донесе кесията с парите, а всъщност му пошъпнах да поеме друма направо към Хема, та каквото дал господ… Ако го уловят, ще се примоля да не го наказват. Борил напоследък е станал необикновено любезен към мене. Ето, върна ми и пръстена на баща ми. — Тя вдигна ръката си, изумрудът изпусна потоци синьо-зелена светлина. — А и на латините са дали вече голяма свобода. Борил иска да се сдобрява с папата.

Радул впери в нея помрачен поглед. Неспокойна мисъл го притисна. Досега той си бе обяснявал другояче внезапното му изпращане в Средец.

Белият жребец нетърпеливо изпръхтя, почна да рови с дългия си строен крак.

— Значи отиваш в Средец? Тогава? Пак ли ще се отложи денят и часът? — Тя леко потупа коня по мекото кадифе на ноздрите.

— Не смея да се не подчиня, за да не събудя подозрения. Ако имахме днес вест от Йоана, че е потеглил с людете си, днес щяхме да обявим бунта. Пращах преди малко брата си Драган в дома на Конгу. Няма никаква вест. Аз минах за насам от тази посока — и той посочи към югозапад — и пак през там ще се върна, като заобиколя стените и поема направо към Средец. Ала съм наредил така. Всеки ден по един наш човек да тръгва за Средец. При първа вест от Йоан и Александър аз потеглям с войските на Средецката крепост. Тук оставям да ме замества стратор Продан. В него можеш да имаш пълно доверие. Той ще вдигне конницата в уречения час, за който ще съобщя, щом получа вест отвъд Истъра… Не разбирам защо княз Йоан се бави още…

Отново прозвуча нетърпеливо призивът на рога. По-близо отпреди.

Двамата се спогледаха.

— Трябва да си ходя. Искам да посетя и една тъкачница, за да печеля време, докато Ожие вземе повече път. А сега… довиждане. Кога?

Гласът й леко трепереше. Тя внезапно извърна лице, забила очи в земята. С буен порив той я притисна до себе си, обзет от дълбока тревога. Щяха ли да се видят вече? Колко тъмни и опасни дни ги разделяха. Колко странно и незнайно бъдеще.

— Марийо — пошъпна той, — знай, че каквото и да се случи, до последния ми час мисълта ми ще бъде за тебе.

С неочаквано движение тя обви ръце около врата му, бързо го целуна и изтича към коня си. Свенеше се да видят сълзите й. Дръпна юздите, соколът заби нокти в ръкавицата й. И без да се извърне нито веднъж, препусна по тясната пътека към края на забела.

За трети път, все по-близо, отекна зовът на ловджиите.

Бележки

[1] Синклит — съвет (болярски съвет).