Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XXII

Белият Вардар запя бранна песен.

Ден и нощ се нижеха войските от всички околни краища: от Скопие и Велес, Просек и Шип, Ниш — там бе сборището на трите съюзни войски: българи, латини и епирци. Главните им войводи щяха да се съберат, за да обсъдят последните подробности по бранния план. Епирци щяха да нападнат от запад при Шкодра. Стрез с людете си — откъм юг. Българи и латини — откъм изток.

Готов за път с шлем на глава и с дълга люспеста ризница връз снажното тяло, запасал сребърен силях, приплескал фрушка сабя до бедро, севастократор Стрез излезе с коня си по спуснатия подвижен мост на Просешката крепост, последван от всички свои верни юнаци.

Войскарите издигнаха сулици. Диви викове разтърсиха канарите. В това време по тясната пътека, която се виеше нагоре, се зададе конник с тугинска носия. Той спря точно пред севастократора, скочи на земята и извади от джоба на туниката си свит пергамент.

— Послание от великия жупан Стефан!

Стрез се спогледа с людете си. Много късно идеше волята на сръбския владетел… Той бързо разкъса печатите и в нетърпението си, че го спират по пътя, скъса заедно с тях и част от пергамента.

Стефан искаше мир.

Севастократорът смачка писмото и го хвърли на земята.

— Молбата на твоя господар ми прилича на вятър, който духа край скалата, момко мой… Отметната стрела не се връща никога назад… Ние потегляме.

— Какъв отговор да дам на великия жупан? — попита пратеникът побледнял, като започна да се озърта наоколо.

Навъсеното лице и злите очи на севастократора не вещаеха нищо добро. Жестоката бран бе почнала вече.

— Ето моя отговор! — извика Стрез и даде знак на людете си.

В миг пратеникът полетя надолу от дървената скеля, която севастократорът бе построил върху стръмната височина за казън на своите врагове.

— Гледай да не си наквасиш кожуха! — се изкиска остро Стрез и дръпна юздите на припрения си жребец.

Животното изопна шия нагоре, подскочи на задните си крака. След лудо препускащия севастократор полетя цялата му конница, която бе събрана в двора на калето. Грозни бранни викове изпълниха целия въздух. Белите кожуси на войскарите се сляха с равната яснота на снега.

Изчезнаха.

По посока към север.

Там ги чакаха вече събраните латино-български войски. Но още през първата вечер, след като българи и латини изопнаха шатрите си, в лагера им се случи нещо много чудно. Тъкмо войските бяха затихнали в първа дрямка, когато внезапно сред стана се надигна страшен вик. Избухна тревога:

— Какво има? Какво се е случило? Какво става? — викаха всички тревожно, блъскаха се един в друг, диреха със сънени ръце оръжията си, препъваха се във въжетата на шатрите.

— Сърбите! Сърбите нападат! — се носеше изплашен глъч.

В мрака настана небивал смут. Всеки се спусна напред, дирейки врага, сулици се кръстосаха, мечове звъннаха в грозната тъмнина, шатри се събориха на земята, стенания и проклятия изпълниха нощта. Битката трая близо три часа, без да се изясни откъде е дошъл неприятелят, без да се разбере на чия страна клони победата.

Когато на другия ден зората вдигна румено чело над бранното поле, съюзените войски на българи и латини останаха поразени. Всички убити бяха само латини и българи. Нито един сърбин. Какво значеше това?

Те бяха вдигнали оръжие един срещу други. Кой ги бе подвел? Как бяха стигнали до този позор — да се избиват взаимно? Никога не можа да се установи истината. Все пак ясно беше, че враговете не губят време. Среднощната тревога бе нагласена от сърбите чрез подкупени лица.

Защото през същия час се случи нещо още по-страшно и неочаквано. На път за Ниш Стрез настани войските си на стан в полето край стените на Скопие. Тъкмо бе седнал в шатрата си за кратка закуска, когато му известиха, че в стана е пристигнал архимандрит Сава, благочестивият брат на великия жупан Стефан.

Стрез махна с ръка да доведат госта. Причака го пред входа на шатрата, целуна му ръка, покани го на трапезата си. Напразно архимандритът употреби всичкото си красноречие, всичките си доводи, всичките си молби. Стрез остана непреклонен.

— Късно е вече, свети отче. Походът не може да се спре, Стефан трябваше да му мисли, когато ни изненада в гърба и отне земите ни, когато не можехме да се защитаваме. Сега защо бяга от откритата бран?

— Ала ти помагаш сега на Борила, на узурпатора… — каза меко Сава, — а забравяш колко братски те прие Стефан, когато Борил искаше на всяка цена да му предадем главата ти. Защо ни отвръщаш с черна неблагодарност? Не се ли боиш от божията правда?

— Това са наши вътрешни разправии, свети отче. Днес се караме, утре се сдобряваме. Не се месете в нашите работи, тъй както и ние не се месихме, когато Вълкан изгони с помощта на венгрите Стефан и несправедливо зае мястото му на престола. А какво стана после, когато Стефан си възвърна държавата и престола, щом венгрите загубиха първата си мощ в земята ви? Нали ти сам помогна на Вълкан и Стефан да се сдобрят като братя? Е добре, и ние с Борил сме като братя, от сестри деца.

— Това ли е последната ти дума, Стрезомире?

— Друго няма какво да кажа на великия жупан. Ще се срещнем с него на бранното поле… Там може да си поприказваме, ала другояче. Сулиците ще си кажат думата…

Архимандритът вдигна очи към небето, скръсти смирено ръце в молитва. Устните му зашъпнаха:

— Свети Симеоне, свети татко мой… Опомни безумника, дай му добра водя и просветление…

Севастократорът продължи шумно и лакомо да гълта суровото месо, смесено с подправки, козето сирене, опечените на жаравата вардарски мрени.

 

 

Навън лумнаха първите вечерни огньове край стана. С гърлести смехове войскарите вечеряха край шатрите, стягаха се за бран, лъскаха и точеха оръжия, събираха сено и храна, мажеха лъковете си с мечешка мас.

Архимандритът си взе сбогом. Побърза да замине. Сякаш знаеше какво ще се случи през нощта и не желаеше да бъде замесен в грозното дело.

Към третия час след полунощ лека сянка се плъзна в шатрата на севастократора.

И на разсъмване, когато блюстителите протръбиха първи знак за разбуждане, страшна вест накара всички бранници да се струпат на купове пред шатрата на Стреза.

Севастократорът лежеше на ложето си, потънал в кръв. В гърдите му стърчеше дръжката на забита кама.

И както преди седем години мълвата разнесе чудната вест: „Свети Димитър уби цар Калояна!“ — сега избухна вик за ново чудо: „Свети Симеон убил севастократор Стрез!“.

И стана най-невероятното и позорно дело.

Вместо Борил да си възвърне заграбените от сърбите земи, ломбардите заеха Просек, а епирците Скопие.

Нови земи се отделиха от българската държава.

Ала не трая дълго радостта на Михаил Епирски от тоя негов неочакван успех.

Много скоро след тържественото му влизане в Скопие, когато на връщане от Девол се бе отбил в новопревзетата Арбанашка земя, една нощ, когато лежал, потънал в дълбок сън край рамото на жена си, неверен слуга забил камата си в гърба му.

И пак се разнесе навсякъде стоуста мълва: „Свети великомъченик Георги пробил с копие коварния ромеец!“.