Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (45)

Глава XVII

Приближаваше да съмне.

От малката западна порта, която гледаше към Трапезица, излязоха две женски фигури, придружени от неколцина стражи, и се качиха в закрита кочия, която бързо се спусна по каменистия друм към реката. Преминаха владишкия мост, отправиха се към „Свети Димитър“. По-високата носеше в ръцете си голяма китка жълти трендафили.

Звездите бледнееха в сребърно светлото небе. Свеж ветрец разнасяше радостната песен на птиците. Мария искаше за последен път да се поклони на гроба на баща си. Днес към деветия час преди пладне тя трябваше да замине за Константиновград. Всичко бе готово. Кочиите, веното, изпращачите. Всички къщи бяха окичени с килими, пряпорци и венци от цветя.

Пред църквата ги срещна с ниски поклони монахът пазач. Мария се обърна към Дафина и стражите:

— Оставете ме за малко сама.

И тя влезе с бавни стъпки в църквата, отиде към десния кораб, запали свещ и остави от цветята наред пред гробовете на Асена, Петра и майка си. След това отиде при Калояновата плоча, коленичи, закри лице.

И там, пред безмълвния хладен мрамор, тя изплака последната си горчивина, последното си отчаяние. От днес нататък по безстрастното й лице никой вече не трябваше да прочете дълбоката, разяждаща тайна на сърцето й.

Тихи стъпки я накараха да вдигне сепнато чело. Зад нея стоеше със свалена шапка великия боляр Илиица. За пръв път Мария забеляза, че сивите кичури край косите му бяха станали бели като сняг. Голямото му чело бе разорано от едри тревожни бръчки.

— Прости ми, че смутих молитвата ти. Но трябваше да те видя. Научихме, че ще дойдеш тук преди да тръгнеш, и дебнехме всеки час.

Тя стана. Избърса очите си.

— Марийо — пошъпна тихо великият боляр, — ти заминаваш, напущаш ни. Млада си. Може да ни забравиш. Животът заличава много неща. Ала ние всички искаме от тебе само едно-единствено нещо: когато те помолим за услуга, да не ни я откажеш. Защото нито един миг делото ни няма да престане. Потруди се да внушиш на съпруга си, че България няма да види покой, дорде не се завърне Йоан-Асен. Ако той иска да има мощни съюзници, нека престане да крепи Борила. А ако намеренията му са били само да осуети идването на Асеновия син, ако той иска да има за съюзник само една слаба и немощна България, то тогава и ние ще знаем какво да правим. Засега само това искаме от тебе. После… Ще видим. Ще ти пратя вест. Помни този час, Марийо, и не забравяй никога, че си дъщеря на Калояна, че кръвта му вика за отплата…

Девойката изгледа стария болярин. Лицето й стана сурово. След това простря ръка над мраморната плоча:

— Заклевам се в паметта на баща си, че винаги в мене ще имате все същия борец за преуспяването на делото, че никога няма да забравя своя дълг към сина на Асена, че никога няма да намеря покой, дорде не бъде отмъстена кръвта на цар Иваница…

И тя отново падна на колене, бледна, вдъхновена, скръстила ръце в мълчалива молитва.

Илиица я целуна по челото, прекръсти я, благослови я и се запъти с тихи крачки към лявата врата на църквата. Дребната му снага изчезна също така безшумно и незабелязано, както бе дошла.

В това време младата невеста на Луи дьо Шател бързо даваше последните си нареждания, прибираше някоя забравена дреболия, тичаше от време на време да прегърне майка си, надничаше от прозореца да види дали е дошла кочията.

Зоя вървеше стъпка по стъпка след дъщеря си, изтриваше от време на време сълзите си, правеше се на весела, непрестанно й даваше напътствия, съвети. Поръчваше й да се види с ромейските си сродници от майчина страна. Залутваше се да помага при стягането на сандъците. При всяко изтропване на кон потрепваше. Ето най-сетне бе настанал жестокият час на раздяла с най-любимата й дъщеря.

През широко отворените градски порти пристигаха кочии след кочии, всички знатни властели от близки и далечни краища идеха да изпратят императорската невеста. Цяла седмица вече как се точеха гости от цялата страна.

Пред портата на Витлеемови изтрополя затворена кочия. Оттам слезе едра болярка, чиято носия издаваше отдалечеността й от Търнов. Може би идваше от Велбужд или Зеленоград. Витлеем погледна зачуден към непознатата жена, която изкачваше стълбите. Коя ли далечна роднина идваше като неканена гостенка? Сега трябваше да се занимава и с нейното настаняване, а още не бе прибрал нещата си, понеже и той беше в числото на изпращачите.

Той се затече насреща й, поздрави любезно. Ала първият въпрос замря в гърлото му.

Болярката бързо хвърляше дрехите си по земята. Наметката, туниката, дългата везана риза, след това още една риза, още една туника. Пълната болярка бързо се превръщаше в строен момък.

— Мирчо!

Добромир се озърна, сложи пръст на устата си.

— По-тихо. Чакай да се съблека! Умрях, задуших се в тия дрехи. Ела сега да те видя. Мама къде е? Край Камчия? Белослава как е? Дойдох да видя Мария, преди да замине, поне отдалеч или пък ще се преоблека като някоя Белославина прислужница. Дай ми най-напред вода и малко хляб и сирене. От вчера не съм ял и пил. В тая бъркотия из улиците ще гледам да се промъкна до Белославини с някоя дреха на Никола. Той къде е, че не иде още да ме види?

Изведнъж той остави чашата с вода, която бе подал брат му, и попита остро:

— Какво има?

Витлеем наведе кестенявите си очи. Стисна трепетно ръце. Помъчи се да каже нещо, не можа. Отиде към прозореца, видя долу стария Никола, махна му с ръка веднага да се качи. След малко старецът влезе и застана вцепенен. Той разгърна ръце, ноздрите му затрепериха.

— Мълчи! — пошепна Витлеем и заключи вратата. — Да не подуши някой от слугите. Ще им кажем, че леля ми, гостенката, си легнала да почива.

— Мирчо, чедо… — изхълца старият и прегърна момъка. — Жив бях да те видя пак!

Добромир буйно се дръпна от него.

— Кажете какво има? Какво криете? Умрял ли е някой?

Витлеем и старецът се спогледаха.

— Белослава се венча вчера за един знатен латинец… — каза тихо Витлеем.

Добромир не отвърна нищо. Седна връз раклата, скръсти ръце, замислен, чужд на всичко околно.

Улиците се изпълниха с люде, празнично пременени. Пътят от Царевец до градските порти бе претъпкан с народ. Млади девойки, деца стискаха в ръцете си китки. Забиха всички камбани. Под Боярския рът, около него се люлееше гъста навалица, прозорците на къщите, чардаците, всичко бе почерняло от любопитни глави. Шивачи, бояджии, железари, търговци на платове и оръжия, калпакчии и кожухари — всички бяха там, затворили за един ден сергии и дюкяни. Бяха надошли селяни: отроци и себри от околните стаси — крепостният град едва побираше страшното множество, извън стените се притискаше невиждана тълпа.

Най-сетне се разтвориха портите на Главната кула. Оттам излязоха на светли коне латинските херолди, които затръбиха с леко допрени до устните тромпети, украсени с дребни пряпорци. Подире им затрополи по спуснатия мост латинската конница от сержанти копиеносци. Следваха по-дребните коне на българските стрелци. Мощен вик разтърси всички канари:

— Царкинята!

От главната порта излезе сватбената кочия. Голяма, покрита, ала с отворени прозорци отстрани. Една бяла ръка се размаха.

Следваха кочиите на Борил и госпожа Теодора, на болярите и висшия клир, които щяха да изпратят Мария до Устето.

Подир тях идеше веното на невестата, натоварено на 60 коня. Всеки от тях бе покрит с наметало от червено кадифе, което се влачеше седем-осем лакти подире му. Денковете, вързани от двете страни на седлото, бяха пълни със злато, сребро, слонова кост, копринени платове и редки скъпоценности. На края сватбената глота завършваше с още две стотни стрелци и копиеносци.

Бляскавото шествие извика викове на почуда и възторг.

Бавно пристъпяха белите коне, извивайки надменно стройни шии, ярко блестяха на слънцето талазите на червеното кадифе.

Тълпата напря, разкъса редиците блюстители, обгради кочията.

Хиляди ръце се простряха, обсипаха с цветя пътя, размахаха шапки и кърпи. Мария се наведе през прозореца на кочията, пое колкото цветя може да вземе, даде ги на Белослава, която седеше отляво до нея, стисна десетки, стотици ръце, които се надпреварваха да я докоснат.

— Сбогом! Сбогом!

Сълзи течаха свободно и нескрито по бледите й бузи.

Стражи се спуснаха да направят път, кочията тръгна по-бързо. Мария се огледа още веднъж наоколо: родните хълмове, Царевец, Трапезица, изтънелите синьо-зелени води на Етъра… Може би ги виждаше за последен път. Тя протегна и двете си ръце, размаха ги за поздрав и раздяла.

— Сбогом! Сбогом!

Народът се притискаше с упорита настойчивост. Всеки искаше да види за последен път дъщерята на „Калиянчо“, всеки искаше да се сбогува — сякаш изпращаше свое рождено чедо. Много жени изтриваха сълзите си. Малки деца изтичваха с дребни китки в ръка.

До градските порти блъсканицата и навалицата бе още по-голяма. Конниците с мъка пробиваха път за шествието. Когато кочията минаваше край църквата „Света Богородица“, някакъв дрипав старец приближи, свали калпак, извика силно:

— Сбогом!

И изчезна в тълпата.

Белослава пребеля. Кръвта нахлу със страшна сила в сърцето й.

— Добромир… — пошъпна едва чуто, отпусна се връз възглавниците и затвори очи. Сякаш бе зърнала видение от друг свят.

Кочията отмина сред викове и благословии, цветя и възклицания. Когато шествието излезе на открито, дълго време тълпите, застанали отстрана на друма, размахваха ръце и калпаци, мъчейки се да догонят, докъдето могат, заминаващата невеста. Сякаш чувстваха тайната й мъка, сякаш искаха колкото може по-дълго да й докажат своята обич. Защото те смътно догаждаха, че невеселото лице и затаената скръб в очите на девойката крият нещо тъмно и неизречено, което нито тяхната преданост, нито нещо друго на света би могло да изличи. И те се мъчеха да докажат с приветствия и насърчения колко съдбата й им е близка до сърцето.

Мария разбра това. Почувства го в трепетното стискане на попуканите им корави десници, в зачервените очи, в сгърчените им за плач устни. Народът не можеше да се измами. Женитбата, наложена от съюза на омразния натрапник, не можеше да бъде желана за младата мома.

Дъщерята на Калояна жертваше младостта си.