Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (39)

Глава XI

Оставаха десет дни до обявяването на бунта.

Борил разчиташе вече само на копиеносците и част от конницата. Подземната борба не бе престанала нито час: в последния миг някои слабоволни катепани и челници се бяха покорили на силата на златото и отново бяха преминали на негова страна, ала пък големи части от пешаците, както и почти цялата конница бяха тайно на страната на Асеновия син. Двете страни се дебнеха, мъчейки се всяка да изпревари другата. И едните имаха списък кои лица трябва веднага да се затворят и избият, и другите. Важно беше кой ще почне първи.

Какво чакаше Борил? Защо не издаваше заповед за залавяне на новите заговорници? Борбата щеше да бъде за живот и смърт. Но нямаше друг изход. Нямаше време за избиране. Или може би имаше? Ясно беше, че той чака нещо. Някаква непредвидена помощ. Откъде? Венгрите бяха отговорили, че не искат да се месят във вътрешните работи на България. Тогава? Всички останали: ломбарди, фръзи, епирци, сърби, Целгубините кумани, Славовите българи — бяха врагове.

Мария остави везмото си и въздъхна. Старата Дафина я погледна и поклати глава. Всичко в това момиче бе чудно и променено. Сякаш не беше същата. По-рано не пипваше ръкоделие, дай й лов, соколи, коне и кучета. А сега внезапно се бе сетила да приготвя веното си.

— Какво ти е, дъще? Кажи на старата Дафина. Открий сърцето си. Мислиш ли, че не виждам? Нещо те мъчи. Кажи ми…

Мария се усмихна, остави ръкава, който шиеше с бяло злато и коприна, скочи, махна с ръка. Какво можеше да й помогне Дафина! Можеше ли да й каже какво чака Борил? На какво се надява? Какво крои? А до уречения велик ден оставаха още може би само няколко часа. Всеки миг можеше да пламне въстанието. При най-нищожния повод.

Тя поглади нетърпеливо челото си. Отиде към прозореца. Отиде към вратата.

Дафина не сваляше изплашен взор от нея.

Мария спря, заслушана в някакъв далечен шум. В крепостта пристигаха войски. Нови опълчения идваха да засилят старите. Вероятно стрелците на Бдинската хо̀ра. Тя се засмя. Те бяха техни хора. Без да отвърне на въпросите на Дафина, тя стисна с щипци пламъка на вощеницата, наплюнчи с два пръста димящия фитил и излезе навън в полутъмния коридор. Слезе тихо надолу. Застана зад един стълб, да може да чуе нещо от бързия развълнуван говор на блюстителите, които се разхождаха пред покоите на царя.

Светлината на месеца очертаваше дребните снаги на куманите. Сенките на сулиците им изтегляха тънки, дълги черти по светлия под. Ала тя нищо не можеше да разбере от дивия им език. Стори й се, като че ли често споменаваха името на Борила и Витлеема. Това й се стори съвсем необяснимо и чудно. Тя слезе още малко по-надолу. Престраши се.

Отиде към блюстителите, които се сепнаха и веднага препречиха сулици пред неочакваното видение.

— Какви войски пристигнаха преди малко? — попита тя тихо по български. — Какво става? Бдински стрелци ли са?

— Не, светла госпожо. Това са копиеносците, които отидоха да посрещнат царския гост по троянския път. Преди това те доведоха монаха Витлеем, който замина с тях.

Мария слушаше поразена. Нищо не можеше да разбере. Царски гост? Витлеем?

— Кой е гостът и откъде иде?

Куманите се спогледаха. Наведоха чела.

— Не знаем.

Вратата на царските покои бавно се отвори. В светлия четириъгълник се яви тънката снага на Борила.

— Какво дириш тук, Марийо?

Девойката с нищо не издаде сепването си. Веднага отвърна:

— Исках да ти говоря.

— По това време?

— Друг път не мога да те намеря. Днес два пъти те дирих.

— Много ли е важно това, което ще ми говориш? Сега съм зает. Утре.

— Не е много важно, но за мене има значение. Лична моя работа…

— Аха. Разбирам. Влез, но само две думи. Хайде! — И той даде знак на един от куманите да тръгне след него.

— Защо викаш блюстителя?

— Това е мой навик. Предпазливостта не е никога излишна.

— Имаш право. И моят баща трябваше да бъде по-предпазлив навремето.

Борил спря като смразен. Обърна се. Какво значеха тия думи? Какво си въобразяваше това момиче? Слава богу, Йоан-Асен не беше още в Търнов. Все още Борил заповядваше в тая страна. Отде тая дързост?

Той застана до работната си маса. Блюстителят се изправи до вратата. Без да чака покана, Мария седна на миндера с мечешка кожа. Погледна един-два пъти към куманина. След това внезапно каза:

— Трябват ми пари.

Борил трепна. Направи знак на блюстителя да излезе и да стои вън до вратата.

— Не ти ли се дават достатъчно? Какво ти липсва?

— Не. Не ми са достатъчни няколкото аспри, които получавам за свещи и милостиня. Трябват ми повече, много повече.

— За веното ти ли? Поръчано е всичко да ти се приготви.

— Видях. Това са дрипи, които и последната търновска властелска дъщеря не би приела за своя дом. Първо искам да ми се върне изумрудът на баща ми. (Мария се боеше, че при едно бягство Борил можеше да отнесе със себе си най-скъпото нещо, което тя притежаваше на света.) И второ, нужни ми са пари. Много.

— Например?

— Две хиляди перпери.

Борил се озъби.

— Какво?

— Две хиляди перпери.

Той се изсмя високо, като безумен. Всичкият яд, всичката безпомощна злоба, които го мъчеха през последните дни, се изляха в този страшен непреодолим смях. Боязънта, постоянната вътрешна тревога, подозрението към всички, мъката от унижението, което го очакваше: да дири закрила от папата, от тоя, против когото бе повел своето непокорство към Калояна… Сега той трябваше да изличи цялото си минало, едничкото си оправдание: защитата на православието. И да поеме ръка за помощ от най-заклетите си врагове: омразните латински пришелци. Това бе поражението. Унищожението му дори в неговите собствени очи. Позорът. Може би смъртта щеше да бъде по-желана, отколкото да види на Царевец отново да се вее униатският пряпорец на Калояна: свети Димитър и ключовете на свети Петър… Но не му достигаха сили да си пожелае смъртта.

А наоколо му се виеха в кървава мора само жалки съсипии: загубени земи, позорни поражения, клади и кръв. И тази ръка, която се протягаше за помощ… Той се залюля, облегна се на масата, захлупи лице в дланите си.

Мария скочи разтревожена. Приближи до него.

— Какво ти е? Какво има?

Той се отдръпна, изпълнен от ужас. Изкрещя:

— Назад! Не приближавай до мене. Елти!

Блюстителят се втурна вътре. Борил се опомни. Ръцете му трепереха, той се помъчи да ги скрие някъде, да заличи някак жалката си уплаха. Ала не успя. Мария го гледаше учудена и тъжна.

— Две хиляди перпери ли каза? Никога. Откъде да ги взема?

— От наследството ми. Аз имам право да харча известна част от него. Досега никога не съм искала. Трябва да се е събрало доста от доходите само. Извън сухите пари, които имам от дядо си Алцеко. Искам да ми се даде нещо и от скъпоценностите на мама.

— Ще ти се даде всичко, което е останало.

— Какво значи това?

Борил приближи към девойката. Скръсти ръце. Изгледа я.

— Точно това, което казах. Държавната хазна имаше нужда от средства и аз харчих.

— Мога ли да знам какво е останало?

— Други път ще си гледаме сметките. Те са малко длъжки. А сега… Хайде. Бързам.

Мария отново седна.

— Аз не бързам. Ти не ми отговори за изумруда.

Борил кипна. Сви юмруци. Челото му се изпълни с бръчки.

— Каква е тази дързост? Къде се намираш?

— В дома на баща си.

Той се зачерви, после побледня. Тежко задиша. Дързостта и надменността на девойката надминаха вече всяка граница. Само можа да изсъска, посочвайки със сгърчена ръка вратата.

— Вън!

Мария изпита същото чувство, както при срещата с глигана. Когато разяреното животно внезапно се извърна към нея и се нахвърли. И настръхна, готова за борба.

— Аз? Защо… Върви си ти от дома ми, ако не ти харесва. Какво дириш тук?

Изведнъж тя скочи. Нещо прелетя край нея и разби жълтото стъкло на прозореца на хиляди парченца. Отекна остър, звънлив трясък. Борил бе сграбил първото нещо, което му падна подръка на работната маса, и го бе запратил към девойката. И отново извика с губещ се дрезгав писък:

— Вън! Още утре ще те пратя в манастир. Разбирам аз отде иде твоята смелост… Ала тук още царува Борил!

Ненапразно Мария бе наследила упоритостта и безстрашието на баща си. Тя приближи до царя, погледна го в очите.

— Няма да мръдна оттук, догде не ми дадеш моя изумруд!

Той я изгледа настръхнал като дива котка.

— Изумруда си ще получиш само в деня, когато се омъжиш. Той ще бъде твоята зестра! И нищо повече. Разбра ли? Ала изглежда, че и него няма никога да получиш, понеже още утре ще те изпратя в Овечкия манастир. Никой не те поиска досега! Дори сам те предложих на великия стратор Радул — и той още не е дал отговора си!

С тия думи Борил поиска да я нарани право в сърцето. Ала не успя. Напротив, стана нещо много чудно. Мария внезапно тръгна към вратата, без да го погледне, без да каже нито дума. Само на устните й цъфна странна, загадъчна усмивка.

Когато блюстителят отвори вратата пред нея, на прага се препъна в луда бързина великият примикюр:

— Кочията на папския пратеник изкачва Боярски рът!

Настъпи смущение и тревога. В общата бъркотия Мария стигна незабелязано до стаята си. За миг тя забрави всичко наоколо си: заканите на Борила, пристигането на странния пратеник, значението на това посещение… В ума й стоеше само една мисъл: той ме обича, но не желае да използва Бориловото предложение… Той чака аз сама да му дам право да ме поиска…

И благородството на младия момък, което не падаше по-долу от това на най-възпетите западни рицари, макар че той бе израсъл в беден стас, а не в баронски замък, трогна сърцето й, изпълни я цялата с топла нега.

Нощта внезапно израсна в чудни зелени светлини и мамещи благоухания… Тя се облакъти връз отворения прозорец на стаята си, загледана в сребреещите се пръстени на Етъра, заслушана в глухия тътнеж на водите му, които се удряха в тъмните крепостни стени.

Радул я обичаше и не смееше да заговори. Защото тя бе за него недосегаема светиня — дъщерята на Калояна… Колко добре четеше сега в сърцето му. Как ясно разбираше всичко.

Не, за него тя нямаше да бъде царкинята, към която той не смееше да вдигне очи. А само преданата, вярна жена, която обича…

Една звезда пресече небето бързо, сякаш сребърна стрела. И Мария предаде на шеметния й бяг своя неизречен копнеж.

 

 

Цялата нощ девойката не можа да заспи. Едва на разсъмване, когато предметите в стаята почнаха бавно да изплуват из здрача, тя отпусна клепачи в дълбока отмора. Дафина бдеше над нея с нежност и тревога. Тя бе чула вечерта крамолата в Бориловите покои и сега тръпнеше от страх за съдбата на своето момиче. На няколко пъти тя влиза в стаята й с поднос за закуска в ръце и пак го снима долу, да се топли в кухнята. И сега стоеше тихо край ложето й, изтръпнала, неспокойна като лъвица, на която искат да отнемат малките.

Изведнъж сърцето й се преметна. Някакви тежки стъпки отекнаха по каменните стълби, отправиха се по посока на Мариината стая, спряха пред вратата. Някой похлопа. Дафина погледна изплашено към момичето, което отвори очи и даде знак да види кой е. Отправи се с леки, безшумни стъпки към вратата.

— Кой е? — прозвуча отмалелият й глас.

— Превисокият цар Борил ще дойде след малко да говори с царкинята. Нека бъде готова да го приеме.

Дафина бързо отвори вратата и се поклони. Погледна отново към Мария.

— Светлата царкиня ще го чака във всеки час на деня.

Стъпките на блюстителя отново заглъхнаха.

Докато Дафина тревожно се суетеше насам-натам да разтребва, Мария бързо се обличаше, без да може ясно да разбере какво става.

За първи път през живота си Борил щеше да се изкачи горе при нея. Какво се бе случило? Тя си спомни за думите си от предната вечер и сама се удиви на смелостта им. Той бе казал: в манастир. И беше способен да го направи.

В манастир! Мария се изсмя. Може би само за няколко седмици. Дорде Йоан-Асен заеме мястото си на престола… И все пак тя очакваше тръпнеща да чуе решението на тирана. Затова, когато отново много стъпки затрополиха нагоре по стълбите, тя усети ледена бледност да покрива лицето й. Погледна към Дафина, която стоеше ни жива, ни умряла до вратата.

— Няма нищо, Дафино… Не бой се. Няма да дойдат да ми четат смъртна казън я? Това, което казах снощи, мога да го кажа и сега — тя отметна дръзко главата си назад, — не се разкайвам за словата си. — Очите й станаха хладни и зли, пълни с остър блясък.

Вратите се отвориха. На прага се яви Борил. Той даде знак на людете си да останат навън и влезе. Вратата се затвори.

Мария и Дафина сториха нисък поклон. Погледнаха изпод вежди към лицето му. И останаха изненадани. Вместо сурово и навъсено лице те зърнаха меко и любезно изражение, усмивка, пълна с благоволение.

— Никога не съм идвал да те видя къде живееш, Марийо. Все залисан в държавни грижи, с бран и размирия… Тази стая не ми се струва да има много слънце. Можеше да пренесеш покоите си долу. Откакто царицата си отиде в Кумания, стаите й стоят свободни. Те са близо до тия на госпожа Теодора, леля ти, и тя ще може по-често да те наглежда.

Той се огледа наоколо. Седна върху шарения сандък. Даде знак на девойката да седне на малкото столче срещу него. Но тя остана права.

— Марийо, дойдох да те помоля за извинение за снощи. Бях много тревожен, имах много грижи. Ти не улучи добро време да ми говориш по ония работи. Сега размислих и видях, че съм бил несправедлив.

Той извади от джоба си плоска длъгнеста кутия от кожа и аксамит. Отвори я…

— Ето вземи. Това е изумрудът на баща ти. А тия бисери и тия гривни са от майка ти. По-късно ще ти дам и всичко останало. Ти ми искаше две хиляди перпери. Добре. Ще ти бъдат дадени. Дори още три пъти по толкоз ще отпусна за веното ти. И цялото ти наследство ще бъде върнато. Днес съм много щастлив. Имам високи гости. Следобед ще има голям прием в чест на римския кардинал Пелагиус д’Албано. На път за Константиновград той се отбил да види столицата ни. Понеже венецианците му правили спънки да замине по море, той минал през Ниш и Търнов. Трябва добре да му се отсрамим. Аз пратих при него Витлеем, който да го разведе навсякъде. Пратих да доведат от манастира и светия старец Василий, който ще се разбере с него по униатските работи. Аз преставам да гоня католичеството у нас. Бъди любезна с кардинала, нали и ти си униатска княгиня. И се нагизди по-добре. Нека видят и у нас какви моми има. Той ми каза вече за своите отлични впечатления от България… Всичко му харесало…

Борил впери острия си поглед в Мария. След това стана. Погали приязнено девойката по главата.

— Разбрахме се, нали? От днес нататък между нас всичко е уредено. Вярвам, че си доволна…

И той излезе, изпроводен от ниските поклони на Дафина.

Мария дълго гледа едрия изумруд, който блестеше на пръста й — смутена, поразена.

Някаква тънка, неясна мисъл загложди сърцето й със заплахата на недоизреченото.