Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (62)

Литература

„Борил беше бездетен и даде на Ханри дъщерята на своя предшественик Йоникия: и тъй французите видяха, седнала на престола на тяхната империя, дъщерята на най-смъртния им неприятел, затова някои историци я обвиняват, че е отровила мъжа си Ханри на 11 юни 1216 година, тъй като тя при омъжването си за него била отнесла в сърцето си смъртната омраза, която баща й Йоаникий й бил внушил против французите.“ (Ledeau — „Histoire du das empire“, том, 17, стр. 283)

„Мария беше дъщеря на Йоаница, а не на Борил, който бе неин братовчед.“ (Geoffroi de Villehardouin — „La conquète Constantinople“, гл. XVI, стр. 29-30; Murait — „Essai de chronographie byzantine“, том I, стр. 306)

„След смъртта на Йоаница, българския цар, император Енрико се бе оженил за дъщеря му, сдобивайки се по такъв начин с приятелството на такива мощни съседи.“

„Смъртта му през 1216 година в Тесалоника, когато той бе едва четиридесетгодишен, останала под подозрението, че е последвала от отрова, била съдбоносна за властта на латините.“ (Federigo Hurter — „Storia di papa Innocenzo III“ том II, стр. 589)

„Хенрих бързо се отправи към Тесалоника, отново тържествено короняса младия принц Димитрий и стори всичко възможно, за да му осигури по-яко престола. Но него самия там внезапно покоси смъртта, още не сторил 40 години, на 11 юни 1216 година, без да остави свои наследници за престола. Веднага навсякъде се заговори, че той е бил отровен. Според едни това са били близки негови люде, според други това е била неговата варварска съпруга, които са го очистили от пътя си. Но ако ние се попитаме кому подобно зло дело би било от полза, тогава много по-вероятно би било да се сметне, че Оберто ди Биандрате, чиито предшествени дела твърде явно говорят за подобен завършък, се е освободил по този начин от омразния си сюзерен.“ (C. Hopf — „Griechenland im Mittelalter“, том VI, стр. 246)

„Императрицата на Константинопол е потвърдила на 13 февруари 1214 година в качеството си на регентка привилегиите на пизанците.“ (Buchon — Nouv. rech., II, стр. 29–30.)

„Зестрата на императорската годеница бе изпратена с 60 коня, целите натоварени със злато, сребро, слонова кост, копринени платове и редки скъпоценности; нямаше кон, който да не бе покрит с червено кадифе, което се влачеше на 7–8 лакти подир него.“

„Никога не се е вървяло толкова през кал и по лоши пътища, без някой от копринените платове да се скъса, а всичко било в изящество и благородство.“ (Роберт дьо Клари, „Превземането на Константинопол“. Хроника от XIII век)