Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (60)

Глава XXXII

До есента на 1217 година цяла Мизия бе вече в ръцете на Йоан-Асен.

През където минеше законният наследник, всички въстанали области се присъединяваха към него, всички властели се явяваха начело с опълченията си да подкрепят победоносните войски. Богомили и православни, униати, кумани, себри, парици и отроци, всички напущаха ниви, жрънки, катуни и стаси, грабваха лъкове и колчани, копия и мечове и се смесваха с Асеновите люде.

Затворен като ястреб в гнездото си, претъпкал стените на Търнов със скъпоплатени наемници, узурпаторът виждаше как всеки ден все повече се стяга около него неумолимият смъртен обръч. И той защитаваше педя по педя власт, престол, живот…

Царица Елена, подпомогната от люде, изпратени от примас Василий, успя да избяга от манастира, в който бе заточена, при деспот Слав — в Мелнишката крепост. Илиица, Радул, Коча, Драгота и Георги напредваха начело на Йоан-Асеновите опълчения.

Само Ана бе останала във властта на тирана.

В последния миг, преди да избяга през Истъра, влашки рибари я бяха заловили и предали на своя кастрофилакс. Затворена в една от кулите на Царевец, тя бе останала като последен залог в преговорите, които Борил смяташе да почне със своя тържествуващ съперник.

Двете Анини дъщери бяха на сигурно място в Долна земя, още отдавна побягнали със семейството на ватах Андрея.

Обсадата на Търнов трая седем месеца.

Тръпнещ над скъпия залог, който Борил пазеше в кулите на Царевец, Йоан-Асен водеше предпазливо преговорите, оставяйки надежда за помирение и спасение у заградения узурпатор. Ала когато Ана, изтощена от дългогодишните изпитни и тревоги — в килията на манастира, под булото на сестра Анисия, а сега в тъмниците на западната кула — склони мъченически очи, Асен даде заповед за безжалостно нападение.

Най-напред падна северната градска част, чиято порта населението отвори само и почна заедно с освободителите си да напада наемниците на Борила. Оставаше да се превземе само още непристъпното гнездо на Асеновци: Царевец.

Скрит в стражницата на главната кула, Асен-Борил слушаше рева на войските и тълпите, които се събираха под крепостта и сочеха с колчани и сулици към гъмжащите от наемници бойници. Запасите от храна още не бяха свършени. В щерните имаше все пак малко вода. Но щеше да дойде часът, когато те щяха да се изчерпят. И твърдината трябваше да се предаде. Какво щеше да стане тогава?

Борил изтръпваше при мисълта, че ще падне в ръцете на тия, които тъй дълго бе тормозил и преследвал. Кръвта на Иваница, на Белота и Саца, на Сеслав и Ана, на Добромир и хиляди други чакаше възмездие. От нищо обаче той не се боеше тъй много, колкото от мъстта на войводата Радул. Спомняше си страшния му взор зад решетката на тъмницата, когато си вземаше сбогом с Мария. И знаеше, че младият момък няма никога да прости вероломството му.

Избягал от заточението си край Евксина, той дебнеше сега като затаен звяр около крепостта, жаден за кръвта му, за позора му.

Денем Борил насърчаваше защитниците си, които вече с мъка отбиваха опитите на нападателите да метнат чрез куки въжени стълби по върховете на бойниците и да се катерят бързо като котки по тях. Йоан щадеше бащиния си дом и не искаше да го руши и подпалва. Затова се мъчеше да намери най-слабото място, през което нападателите да минат с лична дързост в крепостта.

Но за Борила нощите бяха по-жестоки от дните.

Защото тогава враговете му бяха безбройни, несломими и неуловими. Безсънното му око виждаше да се тълпят наоколо хиляди лица, мрачни, пълни със закана и омраза. Той чуваше безспир съсъка на пламъците, удара на секирата в дървото на бесилките, плача на близките на осъдените, стона на мъчениците. Отрязани глави падаха в леглото му, кръв плискаше по възглавието му, костеливи пръсти се протягала треперливо към него…

Една нощ, задушен от мора, тръпнещ от опасния глух шум, който идваше от време на време из неспокойно вълнуващия се стан на обсадниците, обзет от внезапен, безумен страх, Борил извика при себе си трима от най-преданите си люде и им заръча да приготвят всичко за бягство. Тайно от защитниците на крепостта той искаше да избяга, да подири последен начин да се спаси.

Когато на следния ден Йоановите люде щяха да започнат решителната бран, Борил трябваше да бъде далеч от мъстителната им десница.

В глуха доба, когато и двете вражески войски за кратко бяха затихнали в тревожна дрямка, Борил заедно с Балдьо и двама свои доверени власи скришом се спусна по тайната стълбичка на една от водоемните кули, тръгна през подземния проход, който недавна бе заповядал да му изкопаят, по посока към южния завой на Етъра. Когато стигнаха пред добре прикрития изход, те се ослушаха.

Навън бе светло и спокойно. Те се промъкнаха пълзешком, един по един, през прохода между мъхестите скали, тръгнаха безшумно и предпазливо, опирайки гръб в основата на крепостните стени. Да можеха само да преплуват Етъра, да стигнат до къщата на деспот Богдан или севастократор Деян, а оттам, снабдени с коне и преоблечени като Йоанови войскари, да минат Хема, докато се съмне… След това — каквото ще да стане. Само да успееха да стигнат границата и оттам до Константиновград. Макар че и там Латинската империя живееше тревожни и съдбовни дни. Никой не се грижеше вече за своя български съюзник.

След ранната смърт на новия император Пиер, Конон дьо Бетюн отново водеше съдбините на държавата под регентството на императрица Йоланта, сестрата на Анри. Както навремето за Бодуен, сега и за Пиер нямаше точни вести дали коварният епирски деспот Теодор Комнин го е само пленил, или вече убил.

На път за Константинопол, след като бе приел императорски венец в Рим от ръцете на новия папа Хонорий III, Пиер дьо Куртене и Оксер, храбрият рицар от кръстоносния поход на 1204 лето, ненадминатият витяз от битката при Бовин, бе имал неблагоразумието да мине през земята на епирския деспот. Вероломният ромеец не се бе поколебал да нападне знатния гост в стана си, след като бе сам приет в стана на Пиер с другарство и всички дължими почести.

В кратката битка между рицари и ромеи бе паднал убит и граф Йосташ. А император Пиер бе изчезнал, както по-рано и Бодуен в бранта при Адрианопол.

Тримата му синове Филип, Роберт и Анри бяха останали в Намур. А жена му Йоланта бе заминала с четирите си дъщери напред, в Пелопонес, където току-що бе отпразнувана сватбата на втората от тях със сина на Жофруа дьо Вилардуен. Първата бе вече омъжена за унгарския крал. През същата 1217 година, няколко месеца след смъртта на съпруга си, регентката Йоланта роди в Константинопол най-малкото си дете, което нарекоха Бодуен. Още в Рим Пиер дьо Куртене и Оксер бе дал във феод на маркиз Гулиелмо Монферато кралството на Тесалоника в качеството му на настойник на младия крал Димитрий. Наглед нещата изглеждаха уредени. Ала под тая привидна уталоженост кипяха най-противоположни амбиции и интереси. Борбите между клир и барони, между ромеи и латини, между венецианци и фръзи, между венецианци и пизанци бяха избухнали с нова сила и отнемаха цялото внимание на Конон дьо Бетюн.

Борил знаеше, че от латините той не можеше вече да иска никаква помощ. Но се надяваше, че ще намери поне подслон и закрила. Само да можеше да се измъкне веднъж през хемските теснини.

Той се заслуша в тихия плясък на черния пълноводен Етър и даде знак на Балдьо и двамата власи. Най-напред Балдьо преплува реката и огледа местността. Брегът на това място бе пуст и самотен. В далечината трептяха червени точки — огньовете на Йоановия стан. Той леко им подсвирна. Борил и другите нагазиха в реката и минаха през посочения брод на отсрещния бряг.

— По-добре е да не дирим дома на деспота… — пошушна по-дребничкият влах, — а да заобиколим все по брега край фрушкото заселище, оттам ще гледаме да хванем Света гора.

— А коне? — попита изтръпнал царят. — Деспотът може и да ни скрие в случай на беда…

Янкул махна с ръка.

— Сега всички са с новия цар. Никой деспот няма да си заложи главата да те спасява, Бориле… Ами ти гледай, ако можеш сам да си помогнеш. Хайде, няма време за бавене. Скоро вече ще съмне.

Четиримата се промъкнаха през гъстия крайбрежен лес, закриляни от непрогледна мрачина. Стигнаха до моста при втория завой на реката. Вляво вече се чернееше гористият склон на Света гора. Лесът шумеше, залюлян в тъмна тръпка. Ала Борил настоя на своето да минат моста и да подирят коне. Той носеше със себе си достатъчно пари и скъпоценности. А парата отваряше всички врати. Царят даде на Янкула кесия, натъпкана с жълтици.

— Ние ще чакаме тука, под моста. Ти върви нагоре, като стигнеш под Боярски рът, удари наляво…

Той внезапно млъкна и се ослуша. Ледени игли ситно посипаха тила му. Дружина конници препускаше край брега насреща. Блеснаха ярки огнени петна. Дървеният мост затрепери под буйния удар на копитата. На четиримата бегълци не остана време да решат кой път да поемат. Само се хвърлиха по очи на земята. Останаха вцепенени, притиснати плътно във влажната пръст. Един от конниците се наведе, вдигна високо във въздуха аления пламък на борината.

— Чакайте! — извика високо той. — Какви са тия люде.

Борил усети как внезапно цялото му тяло тежко се отпуща в непобедима отмала.

Всичко бе загубено. Бяха уловени.

Той се изправи с мъка, подкрепен от Балдьо, поправи с разтреперани пръсти дългото си до коленете рухо, вдигна несмело чело. Двамата власи застанаха побледнели до него. Конникът се наведе още по-ниско. Пламъкът освети цялото лице на царя.

— Борил! — извика силно войскарят. — Тичайте насам!

Десетки кървави огньове буйно се развяваха около пленника. Диви радостни викове се издигаха отвсякъде. Свързаха ги, обградиха ги, подкараха ги обратно по моста. Един препусна напред да съобщи чудната, невероятна вест. В стаята на Йоановите люде, разположен под Боярски рът, отекнаха тревожни гласове. Разля се море от светлини, зазвучаха тревожно медни тръби и бойни рогове, удари от барабан разтърсиха въздуха. Всички скочиха на крака, заблъскаха се с широки, отсечени ръкомахания.

— Къде е? Къде е? — се разнесе възбуден глас.

Като кама се заби този глас в сърцето на пленника.

Войводата Радул скочи от коня си. Накара да приближат борините. Гърдите му се надигаха в буйно вълнение. В трепетната игра на пламъците изпитото му лице ту се явяваше, ту изчезваше, озарено от жестока радост. Ликуващ вик процепи изтегналата тишина.

Най-сетне безстидният притеснител бе в ръцете му!

Борил отправи боязливо взор към войводата. Нищо добро не се четеше по това безмилостно чело. Той дълбоко въздъхна, усети капки студена пот да изросяват по лицето му.

Долетя в бесен галоп един царски телохранител.

— Цар Асен повели да се пощади животът му!

Радул се изсмя.

Добре. Той щеше да се покори на Йоан-Асеновата заповед. Животът на Борила щеше да бъде пощаден.

Ала само животът.

След късо време в жарта на огъня, запален пред шатрата на войводата, светнаха в зловещо червено сияние две нажежени железа. Със собствената си ръка Радул ги доближи до очите на пленника. Борил изтръпна. Отметна глава назад, встрани, изпъна цялото си тяло, вързаните си назад ръце. Сгърченото му в ужас лице стана сиво.

Подир миг страшен вик отекна в нощта.