Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XXVII

Из широкия друм върви прегърбен парцалив божек с гусла, метната през рамо, стиснала в немощна десница разкривен посъх. По брадясалото му лице се струи на тънки вадички обилна пот. Дългите му разбъркани коси са сплетени в нечисти кичури, посивели от прах. Той минава край дребни стаси, отбива се за кратка почивка, бедните стопани го нахранват, напояват, за благодарност той им изпява някоя песен и продължава пътя си. А той няма край. Всички друмища са негова родина и подслон. Днес замръкне в някой перивол[1] или кипурия[2], нахрани се със зарзали и кумбули[3], утре остане да пренощува в някоя жрънка, напълни просяшката си торба с хляб, често пъти легло му е тревата под някое крайпътно дърво. Днес може да свири на пазара в Крън, утре ще пее песни в кулата на някой боляр от Петровата хора.

Често по пътя си той среща парици, обградени със стражи, отправени на съд и казън към своя боляр повелител. Успява да им пошъпне думица за бодрост и утеха.

В далечината се белее тихата ширна река, издигат се тъмните стени на Бдинската крепост. Днес там има панаир, ще бъдат събрани люде от всички околни селища. Мнозина ще трябва да чуят словата на простия неук божек. А той говореше чрез песните си. И бунтовното семе даваше буен обилен плод.

Насред градския площад се трупа любопитна тълпа. Вързан за як дирек, върху висока дъсчена площадка, едър тъмноок мъж, с извити назад и оковани ръце, коленичил гологлав, гърчи лице в нечовешки мъки. Просякът приближи, поизправи прегърбената си снага. Видя, че краката на осъдения са неподвижно приковани за дъсчената площадка с железни белезници.

Стъпалата му са боси. От време на време един блюстител ги полива със солена вода. Няколко кози се редуват да ближат петите му. И това трае с часове. Никое изтезание не може да се сравни с него. От време на време измъченият надава страшни викове. И отново замлъква, восъчнобледен, в края на силите си.

Блюстители на коне се разхождат около площадката и не позволяват никому да се приближи повече от условения ред.

Все пак божекът успява достатъчно да се провре, за да познае в изтезавания бдинския севаст Ратен. Той вдига разтреперана старческа десница, описва познат знак във въздуха: полукръг, пресечен с водоравна черта.

Зад премрежени от мъка клепачи севаст Ратен — когото стражи са уловили през нощта, че иска да премине скритом Истъра, преоблечен като влах — разпознава условното движение, разтваря широко очи… Ала в обраслата с нечиста, безредна коса и брада глава на божека не може никого да познае. Може би така му се е сторило. Пред гаснещия му взор се мяркат все повече невиждани и чудати неща…

Все по-далече и по-далече чезнат звуците на тъй познатата любима песен…

Божекът минава тесни затулени улички, спира по кръстопътищата, хлопа по людските порти: за късче хлебец! Бог да ви изволи с милости!

Понякога песента оставя тихия си примирен напев. Някъде става дръзка, безумно смела. Буди заспали сърца. Закоравели съвести. Пръска лъчи от зрак. Кърти канари от невежество…

Стига пред една прихлупена къщурка. Посъхът леко потропва три пъти. Веднага портата се отваря.

Дребна суха жена с руси плитки, примесени тук-таме с рано побелели кичури, се покланя дълбоко. Прошъпва:

— Тука са всички. Пристигнали са и много бежанци от Тулуза. Великият жупан Стефан ги изгонил от Сърбия и те дошли тук. Олеле нам! Да знаят, че и у нас не е по-добро!

Божекът се взира в „съвършената“ сестра, грижа задълбава сърцето му. Очите на сестра Ива са подути от плач. Тъмносиният й сукман е станал два пъти по-широк за изтънялата съсухрена снага.

— Какво се е случило? — пита тихо странникът. Но в сърцето си знае вече какво ще отговори жената.

Тя изхлипва дълбоко, бързо избърсва бликналите сълзи по лицето си.

— Снощи донесоха Бойко на черга. Разпитвали го… И сега сме викали при него дедеца, за да му направи вече обреда на утешението.

— Какво искат от невръстния момък?… — пошъпна с горчивина и болка божекът, като следваше полека подир жената, подпирайки превитото си старческо тяло на посъха.

— Цял час го държали обесен, вързан с въже през гърдите, докато почнал да повръща кръв. Какво ще им каже? Какво знае той? — говореше тихо „съвършената“.

Вървяха бавно през двора, между плочките на които тук-таме никнеха в диво безредие кичури бледна трева. Тя изтича напред, отвори вратата, надникна, извика: „Пристигна!“ — и почака, докато старецът с мъка изкачи трите каменни стъпала.

Ала щом вратата се затвори подире му, божекът захвърли посъха, изправи яка и стройна снага, затече се към леглото на болния. Там се бяха струпали всички богомили. Още при пръв поглед гостът разбра, че на младия ковач не може вече да се помогне. Той поздрави с леко кимване людете, които се бяха набързо извърнали към него, и им направи знак да не се смущават от пристигането му. Само един тънък черноок момък се отдели от другите и го отведе към най-тъмния и самотен ъгъл на стаята.

— От три дни те чакам тук. Очите ми се изгледаха. Боях се да не са те пипнали като севаста…

— Какво има, Витлееме? — попита тихо Добромир, — как са нашите в Търнов? Вест имам ли от тях?

— Да. Тъкмо за това те диря… — пошъпна Витлеем. — Нося ти писмо от Белослава. Даде ми го и каза: „Жив или мъртъв, ще го подириш, ще го намериш… Кажи му, че ще го чакам…“. А Борил е казал, че ако се завърнеш и примириш с него, ще ти опрости всичко и ще ти даде Крънското прониатство…

Добромир навъси вежди. Въздъхна дълбоко. Поглади с ръка гъсто обраслото си нечисто лице. Изведнъж той трепна, направи знак на брата си да мълчи, отправи взор към одъра. След това коленичи заедно с Витлеем.

— Ето молитвата, която Исус Христос донесе на света и която предаде на добрите люде… — се разнесе висок и чист гласът на бдинския дедец.

— Приемам я от бога… от вас… и от… църквата… — пошъпнаха изстиналите бледи устни на умиращия.

Два пъти наред богомилите казаха заедно с него гласно „Отче наш“.

Дедец Петър накара да поизправят малко болния, да постелят пред него чиста бяла покривка. Сложи връз него евангелието. Но като видя, че бедният момък няма да издържи още много време, съкрати обреда и накара всички присъстващи „добри люде“ да сложат десница връз книгата.

— Пощадете ме… За всички… грехове, които съм… направил или мислил… Искам прошка… от бога, от църквата и от… вас… всич…

Той не можа да довърши. Бледото му чело клюмна. Всички се струпаха около него, положиха десница връз главата му.

— От бога, от нас и от църквата да ти бъдат простени. И ние молим бога да ти ги прости…

Мъченикът престана да диша. Свършил беше.

Майка му изписка високо, със страшен нечовешки глас. Сестра Ива се спусна към нея, прегърна я, помъчи се да я отведе в съседната стая.

Тихо се понесе шъпотът на богомилите:

— Да се поклоним отцу и сину и светому духу. Амин. Отче свети, приеми своя раб в твоята правда и низпосли милостта си и светия си дух над него…

Три пъти те коленичиха и вдигнаха ръце нагоре с вдъхновено, напрегнато лице:

— Благословете и пощадете, амин. Да бъде нам според словото ти… Амин.

Дедецът скръсти смирено ръце на гърдите си. Обърна се към „добрите люде“. Лицето му сияеше в спокойна ведрина:

— Злото престана да има власт над плътта му.

Зашушнаха, заблъскаха се богомилите да пристъпят към своя главатар, да целунат десницата му. След това един по един преминаваха в съседната стая. Там те се събраха безшумно около апостола Добромир и почнаха да го разпитват за новини от краищата, през които бе преминал.

— Навсякъде всички се държат… — каза момъкът, — нищо няма да помогне на Борила… Нито кладите, нито страшните мъки ще го спасят. Навсякъде по пътя си срещам невиждани и нечувани работи… В Преслав видях как завързаха брата Михаил за опашките на четири коня. Отначало почнаха полека да им подвикват, след това изведнъж силно ги шибнаха с камшик и четирите жребци се впуснаха на четири страни…

Добромир въздъхна дълбоко и закри лице с ръце.

— Да не съм жив втори път да видя подобно нещо… Останаха само главата и трупът на нещастника. И той още виждаше и говореше…

Всички слушаха изтръпнали. Побледнели. Спогледаха се. Колко ли от тях щеше да постигне същата участ?

— А като идвах насам — продължи Добромир, — видях извън града, на около десет поприща път, двадесет души, увиснали на въжето, един до друг, наредени върху грамадна греда, подпряна с камъни и тухли.

— И у нас е същото — каза един гост албигоец, който знаеше езика на бугрите. — О! Може би по-страшно… Живи заровени, набучени на колове… Само в Безие, в църквата „Света Магдалина“, северняците изклаха седем хиляди души: жени, мъже, старци, деца… Ала най-ужасното беше, че кръвожадните зверове убиваха наред и свои, и чужди, без разлика дали са католици, или катари… Когато людете на Симон дьо Монфор попитали по какво ще различават католиците от бугрите, един от абатите им казал: „Карайте наред. Бог ще познае кои са били негови…“.

Богомилите зашъпнаха развълнувани. Измиха ръцете си. Насядаха гъсто един до друг пред дългата маса, постлана със светла покривка. Почнаха да посягат към яденето чак когато дедецът каза два пъти „Отче наш“, разчупи хляба и подаде всекиму по къшей. Храната бе скромна и оскъдна: мляко, риба, плодове. Оттатък, при мъртвия, останаха да бдят няколко жени.

Разговорите бяха сподавени и кратки. Повече говореше Добромир. Разпитваха го за пропадането на заговора в Търнов, за предателството на коместибуляр Сергий, за бягството на съзаклятниците, за яростта на Борила. Други се оплакваха от произволите на необуздани боляри и владици. Технитарите не смогваха да гледат занаята си от ангарии по строежа на съборени стени и кули в болярските имоти, на изровени друмове, отвлечени мостове. Закупвачите на кумерка събираха данъка двойно повече. Който се оплачеше, го обвиняваха в ерес. Пазачите на забелите искаха подкуп за всяко отсечено дърво.

Към полунощ някои от богомилите започнаха един по един да си отиват. Мрачни. Замислени. Никой не знаеше какво го чака на следната сутрин. В чия къща ще се явят стражите с молба да ги последва в дома за разпитване и изследване. А комуто стъпеше кракът веднъж в този дом… По-добре жив да не излизаше.

Бележки

[1] Перивол — градина.

[2] Кипурия — градина.

[3] Кумбули — кисели сливи.