Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XV

Когато кочията изкачи заледения баир и запотените коне спряха за миг да си починат, преди коневодците да ги прихванат отново за юздите, Изабел неволно извика от почуда и възторг:

— Вижте, вижте колко е хубаво!

И тя сочете огромните — блеснали в сняг и слънце — кръгозори, които внезапно се бяха разкрили пред взора й, мраморните планински върхове, които се изрязваха в мощни очертания по бледосиньото небе, долините, далечните равнини, разстлани като светло, бяло кадифе.

Слав улови малката ръка, облечена в кожена ръкавица, и я насочи към северозапад. Над високи гористи бърда се извисяваше един самотен връх. Там се издигаше околчестата назъбена стена на яката твърдина.

— Цепина! — пошушна деспотът. — Нашият дом!

Невестата го погледна с радостни очи. Протегна отново ръка към далечната крепост, след това я доближи до гърдите на деспота, после до своите.

— Нашият? — попита с весел глас.

— Да. Нашият дом… — отвърна Слав, свали ръкавицата и целуна светлата, нежна ръка.

Седнала насреща им, Мабил се усмихна добродушно и извърна лице към прозорчето. Слуги и стражи чистеха преспите, които се бяха натрупали върху широката пътека между две редици оголени дъбове и букове. Телата на четирите морни коня излъхваха облаци пара. След кратка почивка те отново поеха. Пътеката се изкачваше все нагоре, завиваше край стръмни пропасти, слизаше малко, преминаваше заснежени полета, редки дъбрави, пак се изкачваше нагоре. Навлязоха в гъста борова гора, лицата им облъхна остро ухание, от двете страни дърветата се издигаха като черносребърни стени, които сякаш се събираха в една черта там, където чезнеше широката пътека. От клоните се сипеше сняг връз покрива на кочията. След като изминаха гората, отново пред очите им се разстла море от остри чуки и пропасти, голи скали и тъмни гори. Някаква чудна тишина притискаше величествените простори, от които залязващото слънце изтръгваше пъстри блясъци. Само вятърът свиреше непрестанно — единствен господар на тия самотни върхове.

От всеки внезапен завой на пътя изведнъж се мяркаше все по-близо и по-ясно деспотското кале. Сватбарите пътуваха известно време край брега на една доста широка река.

— Това е Песьо поле — каза Слав усмихнат, като посочи на невестата си една широка долина, която завършваше при процепа, през който се промъкваше реката. — Някога това всичко тука е било езеро… Но когато се разделила планината, водата изтекла в полето надолу. И в долината останала само една грамадна риба. Три месеца псетата от околните села яли тука месото й. Затова е останало име Песьо поле…

Изабел го гледаше и нищо не разбираше, колкото и да се мъчеше Слав с движения на ръцете да й обясни всичко. Тогава извикаха в колата граф Йосташ, който отбираше малко гръцки, и наскоро от кочията почнаха да излитат весели смехове и викове. Слав се разбъбри, почна да посочва на младата деспина всички земи, които сега вече бяха и нейни, да й разправя предания за местности и минали времена. Йосташ се мъчеше, доколкото може, да превежда и обяснява.

В далечината се зачу звън от камбани — бавни, тържествени. Смътен глъч се надигна зад близкия превал. Когато кочията и придружаващите ги конници изкачиха баира, в падащия син здрач блеснаха стотици борини, развени от гъста, вълнуваща се тълпа.

— Чак тука са дошли да ни посрещнат! — извика трогнат Слав и скочи, промъкна до половина снагата си през прозорчето, махна с ръце.

Конници препускаха насреща му. Зад тях се залюля тълпата със свещеници и хоругви начело. Изабел слезе от кочията и заедно с деспота целуна ръка на духовниците.

Отвсякъде ги околисаха високи, едри люде с кокалести, изгорели от планинското слънце лица, моми с дълги плитки, примесени с дребни пари, стегнати в кръста с пъстри колани, закопчани с пъхти от кована мед. Веещите се пламъци на борините хвърляха кървави сенки по непокътнато белия сняг. Всички очи бяха заковани в дивната малка невеста, която подаваше всекиму тънката си десница за целувка. Тъй нежна, тъй бяла, сякаш изваяна от мрамор — те не бяха виждали подобна мома дотогава. Стори им се като горска самовила или русалка, изникнала от старинна някоя приказка, явила се за миг между тях и готова пак тъй бързо и внезапно да изчезне.

Пък и гласът й бе тъй звънлив и сладък като на чучулига, магьосващ и увличащ, макар и дума да не разбираха от тоя завързан и чуден фрушки език.

Слав набързо се огледа наоколо, хвърли изпитателен поглед към дружината на момите. След това въздъхна облекчено. Мавруда я нямаше между тях.

Тълпата заобиколи кочията и конниците, екнаха гайди, свирки и тъпани, всички тръгнаха към портите на селището, пред което чакаха старейте и местните боляри начело с владиката. Разля се хор от млади гласове:

Добре дойде в наше село,

невесто, невесто…

Кефалията излезе напред с коситрена тепсия в ръце и поднесе хляб и сол. Заредиха се благословии, докато деспината даряваше властелите, клира и старейшините.

— Господ да ви варди от зло!… Живот да имате!… Таз година с невеста, догодина с рожба!… От едното хиляда да ви дава бог! Златна ти ръка! Пречистата да ви помага! С веселби вкъщи!… С мъжко дете!

Владиката благослови младоженците и шествието потегли по каменистия друм, който бавно се изкачваше към крепостта. Беше вече почти съвсем тъмно, когато стигнаха пред голямата бойница, която се издигаше над първата крепостна порта. По всички кули горяха огньове и се вееха пряпорци. Зад назъбените стени се тълпяха гъсти редици блюстители. Дворът гъмжеше от нетърпеливи посрещачи.

Пред широко отворените порти чакаше госпожа Тамара, заобиколена от съпругите на местните властели, на кефалията и кастрофилакса. До нея стояха две млади невести, които държаха кълбо червена прежда, два хляба и две сребърни менчета, пълни с вино. Момите запяха:

Я излезни, юнакова мале,

да си видиш какво добро иде,

сокол иде, яребица води,

яребица, полска перперица…

Госпожа Тамара пристъпи към невестата. Устните й трепереха от сдържано вълнение. Лицето й бе жълто като иглика. Тя протегна ръце, прегърна първом сина си, след това снахата, която преди това й стори три поклона.

Една от невестите подаде на младата деспина двете менчета с вино и двата хляба. Изабел се огледа наоколо със светла усмивка. Вдигна рамене недоумяваща. Показаха й, че трябва да сложи хлябовете под мишница и да вземе менчетата с ръце.

Така тя прекрачи прага на крепостта, отплисна малко от виното, разчупи хлябовете. След това тръгна подир деспота по червената нишка, която една от невестите развиваше пред тях, а другата навиваше след стъпките им чак до брачната стая. Около тях децата хвърляха орехи, жито и стафиди.

Всички дворове на крепостта се изпълниха с цвилене на коне, тръбни звуци, биене на барабани. Разтовариха денковете с веното, заведоха сержантите да се сгреят и си починат в помещенията на блюстителите. А сватбарите — местни властели, висши чиновници и духовници, гости, рицари и придворни на деспината — отседнаха в новата сграда, приготвена за младата невеста.

До късно трая сватбеният пир.

Облечена в светла коприна, с искрящ елмазен венец в тъмните коси, Изабел излъчваше магьосващо сияние от юност и красота. Никога тия груби и простосърдечни люде не бяха доближавали толкова крехка гиздавост, такъв тънък, подкупващ чар. Те слушаха прехласнати бистрото й чуруликане, свежия й смях, гледаха поразени изящните прозрачно розови пръсти, с които държеше чашата, поправяше къдриците си.

Слав и госпожа Тамара се съсипваха да я канят да опитва от всяко ястие, учудени, че едва се докосва до блюдата.

Може би само внимателното око на граф Йосташ забелязваше усилията на младото момиче да запази своята непринудена веселост сред толкова нови и чужди люде, далеч от близките си, заградено с остра, непозната реч, прилична на бурна крамола.

Почти до съмване твърдината ехтя от песни и танци. Само младоженците се бяха прибрали по-рано. Деспината трябваше да си почине от дългия уморителен път.

Седнала на ниско, широко столче край буйния пламък на камината, тя стоеше мълчалива, с впити в искрящите главни очи. Мабил разплиташе дългите й коси, докато няколко прислужнички подреждаха веното. Игривите пламъци на огъня хвърляха червени отражения връз дългата бяла руба, излъчваха искри от тъмните вълни коприна, които се разстилаха по снежните й рамене.

Изведнъж всички прислужнички, които шетаха насам-натам, оставиха работата си, отидоха към вратата, снишиха се в дълбок поклон.

Деспот Слав влезе, облечен в дълга туника от син атлаз, поръбена с меки кафяви кожи, даде знак на момичетата да се приберат, те се поклониха още веднъж и тихо притвориха вратата след себе си. Мабил дьо Монморанси направи лек реверанс и пожела лека нощ. При сбогуването си с Изабел двете приятелки дълго останаха прегърнати, като задържаха с мъка сълзите си.

Слав се обърна към камината. Сърцето му скочи чак до гърлото. Какво правеше там Мавруда? Мора ли му се присънваше? Наяве ли бълнуваше?

— Кой те пусна тука? — изсъска през зъби деспотът и лицето му цяло пламна от гняв.

— Госпожа Тамара ме избра за прислужничка на деспината… — отвърна момата и впи в него дързък взор.

— Веднага да се махнеш и повече да не те виждам! — извика деспотът почти високо, едва сдържайки възмущението и яростта си. Ала веднага се овладя. Изабел се бе извърнала и го гледаше с любопитство и удивление. Тя подаде малкия си крак на Мавруда, която почна да разкопчава искрящите пулове на обувката. Мабил тихо бе изчезнала.

Деспот Алексей-Слав прехапа устни и отиде към прозореца. Скръсти ръце на гърба си, загледан в снежинките, които леко прехвърчаха край дебелото зеленикаво стъкло.

Отдалече едва чуто долиташе звукът на сватбените песни.