Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (23)

Глава XXIII

Деспината на Родопите роди мъртва рожба.

И оттогаз не можа да се вдигне от одъра. Някаква чудна непозната болест я топеше като вощеница. От ден на ден тя линееше все по-бледна, с жълто чело и безцветни устни, отказваше да приеме храна, чезнеше като сянка в меките възглавници.

— Урочасана е — шъпнеха жените в Цепина. — Не е кабил толкова хубост, толкова гиздост, толкова честитост да отминат от лошото око.

Посърнала, заприличала на нежит^[1], госпожа Тамара тръпнеше при мисълта, че Слав ще се върне от Солун, гдето бе слязъл с людете си за сватбата на граф Йосташ с дъщерята на епирския деспот, за да отдаде помощта си против цар Борила и да приеме феода си във Велика Влахия.

Детето се бе родило преди време. Ала още много по-рано Изабел бе почнала да губи веселостта си, да стои дълго време край прозореца на стаята си, подпряла ръка на перилото, загледана безмълвна и неподвижна по цели часове в сините далечини.

За родината си ли вехнеше? За баща си, за сродниците, за любим ли тъгуваше? Тайна мъка ли криеше? Бильосал ли я беше някой?

Госпожа Тамара реши да повика някоя баячка да разгони уроките в пусти гори тилилейски.

Двама стражи слязоха в селището и след малко доведоха старата баснатарка^[2] Доста.

Дори и в просторната високосводеста стая на деспината беше душно. От широко отворените прозорци въздухът струеше като пламък, сякаш слънцето се бе разтопило в бялото нажежено небе. Само острият писък на лястовиците разкъсваше тежката тишина на следпладнето.

Баснатарката напълни една зелена паница с вода, взе с ножиците разгорял въглен, пусна го във водата. От паницата избухна дим и съсък. Тогава тя полека приближи до болната, която лежеше със склопени очи, и почна да разтрива челото й с корави палци. Беззъбата й уста нечуто фъфлеше:

Синя птица по синьо небе хвърчеше,

в уста си синя змия носеше,

от синя змия сини ядове капеха,

по бели камъне се пръскаха.

Тъй да се пръснат уроките на деспината!

Старата вдигна избледнели зеници и погледна паницата, която една прислужница държеше пред нея. Босилковата китка, натопена във водата, леко трепереше.

— Дръж здраво, че ще я излееш! — пошъпна строго баснатарката и впи взор в Мавруда, която, цяла побледняла, стоеше изправена пред нея.

И продължи, като поглаждаше леко слепите очи на младата лехуса:

Да се очисти като чисто сребро,

да олекне като леко перо,

да премине като слънце през небе.

Аз да бая, Кузман да бай,

света Богородица цяр да дава и лекове!

Старата поръси деспината с босилковата китка три пъти.

Стресната от внезапното докосване на студената вода, Изабел отвори очи и се помъчи да се усмихне. Госпожа Тамара седна до нея, улови ръцете й, изтри потта, която бе избила като ситна роса по челото й.

— Сега по-добре ли ти е? Искаш ли да хапнеш нещо? Да видиш само какво съм ти приготвила! Бива ли така? Слав ще си дойде днес-утре, а ти така ли ще го посрещнеш? Маврудо, донеси отдолу ястията за деспината! Маврудо, чуваш ли? Май това момиче съвсем се е подивило, откак си се разболяла… Всички, всички сме си изгубили ума…

След това тя възнагради щедро баячката и я изпрати навън.

Ала като остана сама със старата Доста, госпожа Тамара веднага се разхълца. След това полека изтри очите си, озърна се, пошушна с пеещ, напоен със сълзи глас:

— Ох, не ми харесва, бабо Досто… Няма да я бъде… Не е уроки, не е уроки това нещо… Горко ни!

До устата на баячката дойде една дума, ала тя не посмя да я изрече. Попита само:

— Да не е нагазила из юдино хорище? Или да не им е тътнала нещо на белите и червените? Онази вечер, като се връщах от едно болно дете към дома, видях четири. Людете ме изпроводиха до нашата порта. Ама таман сложих катанеца и се обърнах, какво да видя. Четири. Голи-голенички. Косите им дълги, разплетени чак до петите. Хванали се за ръце. Хопа-хопа, хопа-хопа… Под стряхата… Какво да правя? Сниших се край портата, прекръстих се, затворих очи. По едно време изкукурига петел. Отворих очите си — нямаше ги. Вълшебства и чародейства…

Госпожа Тамара въздъхна, махна с ръка.

— Нави^[3] са я нагазили!

Доста се ококори, прехапа устни, плесна с ръце. Всички бръчки на лицето й се свиха.

— Ами че как ги оставихте да дойдат при нея? Не я ли пазихте?

— В залисията… Нали се роди мъртво дете. Пък и тя не щеше, не ги вярва тия работи… И къде можехме такава немощна, повече мъртва, отколкото жива, да я караме по онова време да прескача мангал, корито и балтийка. Не можеше! Ама на, трябвало е… Нощес ги чухме… Ох, нещо се е събрало като бигор на сърцето ми…

Баячката се прекръсти:

— Чухте ли ги?

— Тъкмо бяхме задрямали с латинската дойка край одъра на невестата и чувам как на прозореца изпърполи някакво крило. Стреснах се, ослушах се. А-у-у… А-у-у… Малки деца плачат… Навите искат да влязат, да вземат невестата ни. Изабел, и тя отвори очи, такива големи, лъщят като огледала…

— Мамо — казва, — чуваш ли? Някой пее… Латинска песен…

Госпожа Тамара избърса очите си, извърна лице с дълбока въздишка.

— Така й се е сторило… — пошъпна баячката. Ами ти какво направи, госпожо?

— Ами — казвам й аз — кротувай, синко, то вятърът вие така и се блъска… Спи си, аз съм при тебе… И тя заспа. Пък аз, както съм чувала, вземам червен конец, премервам я от главата до петите, свивам конеца на сто възела и пращам да го закопаят в тугински гроб.

— Добре си сторила. Ако нощес пак чуеш нещо, да й вържете краката на невестата. Така няма да я отнесат… Навите не могат да я върнат после назад и затова не я вземат…

— Ще го сторя, бабо Досто! А пък ти направи там, каквото знаеш, и ми донеси билките тозчас. Хайде, да вляза при нея, че я оставихме сама…

Госпожа Тамара влезе при лехусата, а баячката изприпка по тесния коридор, спусна се по стълбите. Когато блюстителите й отвориха портата на деспотското жилище, тя едва се сдържа да не извика.

Трима конници препускаха откъм стражницата право към нея. Един от тях, с черни като въглен коси, бързо скочи на земята, остави алестия си кон с отпуснати юзди и се втурна към къщи.

С разтреперани колене баячката се отдръпна към стената, снишена в дълбок поклон.

Деспот Слав мина край нея, без да я види. Изкачи на два-три скока витата стръмна стълба, спря се за миг с тежко облегната ръка върху дръжката на полуотворената врата, за да поеме дъх. Струваше му се, че губи свяст.

Цяла нощ и цяла сутрин той бе препускал на подарения му от Ерик жребец Байар. Разочарованието за мъртвото дете, което го беше постигнало, още гореше с парлива болка нараненото бащино сърце. Ала друга грижа, още по-остра и вълнуваща, стискаше с железен юмрук гърлото му. Тъй смътни, неясни бяха словата, изпратени от майка му. Какво се бе случило, какво криеха от него?

Изведнъж очите му спряха с бдящо внимание пред него. Досега той бе наблюдавал несъзнателно това, което ставаше наоколо му. Ала чудните движения на жената, която стоеше на десетина крачки от него, привлякоха остро любопитството му.

Една висока руса мома със завити везани ръкави носеше пред него табла с понуда: бяла баница, печено от заек, сладка медовина. Но вместо да ги внесе в някоя от стаите, тя остави подноса на една пейка, издълбана в дебелата стена, поозърна се страхливо, извади от джоба си кожена кесийка, щипна с два пръста вътре, посипа с тънък жълт прашец всички гозби, завърза кесията, прибра я отново в джоба си. И се отправи към спалнята на деспината.

Изведнъж двоен вик оглуши целия коридор, събра всички блюстители и прислужници. Госпожа Тамара изскочи навън бяла като платно, скопчила пръсти в смъртна тревога. Защото тя бе познала гласа на сина си.

Деспотът бе уловил Мавруда за светлите плитки, бе я свалил на земята и я блъскаше с бодовете на ботуша си. В другата си ръка държеше някаква кожена кесия, разглеждаше я, викаше с прегракнал глас:

— Какво е това? С какво посипа ястията на деспината? Кой ти даде този прах? Говори, самовило проклета! Нехвелита билярко!

Свита на купчина, Мавруда се бранеше с лакът, мълчалива, с горящи като на вълчица очи.

Деспотът пусна момата, изтича към прозореца и грабна оттам едрия бял котарак, който се излежаваше на припек. Натъпка устата му с жълтия прах. Всички устремиха изтръпнали зеници в животното.

След няколко мига котаракът се тръшна на земята, почна да се гърчи, от устата му изскочи сива пяна.

Мавруда вдигна бавно очи, примирена, покорна. Лицето й бе жълто-зелено.

И угасналите й зеници прочетоха в очите на деспота неумолимата присъда.

След два дни вещицата Елвана и момата Мавруда бидоха изгорени на клада.

Ала напразно деспотът събра из цяла Романия, из цялата Латинска империя най-изкусните целебници. Нищо не помогна. Беше вече късно.

Преди да стори година от сватбата си, младата деспина склопи очи. С горещи сълзи оплакаха нерадата й участ.