Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XVI

Жестока зима настана.

Паднаха снегове, дебели по четири-пет лакти, виелици и ледени ветрове прогониха всичко живо от друмищата и пътеките. Всеки се скри в селището си, край лумналите огньове, залости яко портите, прибра челядта си. Из снежните равнини се явиха настървени глутници вълци, които слизаха чак до дворовете на къщите, дори и зайци и елени диреха подслон при жилищата на людете. Наближаваше Коледа. В кастелите, в крепостните градове, дори и в най-бедните селски колиби людете почнаха да се подреждат с весело сърце за посрещането на светлия празник.

Само един човек не се готвеше да посрещне Рождество в дома си.

Вредом, където се явеше с многобройните си войски, людете оставаха като вкаменени от удивление. Безумен ли беше императорът да тръгва в такова време на поход? По друмовете изоставаха премръзнали сержанти, с вкочанени ръце и носове, в ледените, придошли води на реките потъваха саловете, тежко натоварени с храни и оръжия.

Къде отиваше Анри? Против кого бе вдигнал сред тия бури и вихри толкова бранници?

Никой не знаеше. Някои казваха, че искал да очисти земите си от дръзки дружини влашки мародери, които нападаха селищата и ограбваха храните им. Други смятаха, че императорът иска да удържи думата, дадена на солунската кралица, че ще отиде да затвърди правата й и престола на малолетния крал. Трети мислеха, че тръгва на поход против българите.

Само малцина знаеха тайната цел на похода.

Наистина Анри бе заявил, че нищо не ще го спре да изпълни дадената дума за помощ на вдовица и сирак. Той отиваше да види „дали ломбардите изпълняват дълга си, както трябва“ според посланията, които бе разпратил.

Ала в сърцето си той скритом таеше голяма тревога и недоверие. Там, в Тесалоника, ломбардите крояха нечестиви планове против френците. Те искаха да провъзгласят кралството за независимо от неговата империя и след това да му отнемат част от най-добрите владения. А за такова дръзко предприятие невръстният наследник на Бонифаций Монферато бе твърде неудобен. Затова те чакаха с нетърпение пристигането на по-големия му син, роден от Елеонора Савойска, за да го провъзгласят първо за регент, а после за крал.

Анри бързаше да изпревари пристигането на младия Монферато. В джоба му стоеше дръзкият, отровно обиден памфлет, който трубадурът Елиас Каирелс бе разпространил против ломбардския маркиз. „Този бастард[1] на монфератския род предпочита да навлече монашеско расо, вместо да размахне бранен меч.“ Може би най-сетне жилото на оскърблението щеше да се забие в сърцето на благородния момък, който не желаеше да наруши правата на преродения си брат.

Затова императорът искаше да осигури верността на югозападната част на империята си.

След като остави в Константинопол Пайен д’Орлеан и Милон дьо Брабан заедно с маршал Вилардуен, той изпрати Лиенард дьо Хелезъм във Вериса, Жан дьо Орен във Виза, като укрепи и засили с войски най-важните кастели. После събра всички останали войски в Родосто и потегли по друма, който следваше все близо край морския бряг, към столицата на неверните ломбарди.

На три пъти той спира за почивка на войските си при Апрос, Малгара, Русион. Но когато стигна в Кипсела, пред него се изпречи огромна страшна река — Хебърът. И войските му се побояха да прегазят буйните й води. Ала през нощта, когато те останаха в града, завардени от непоносимия и невиждан дотогава по тия места студ, реката замръзна.

Удивени и изплашени, ромеите тълкуваха с тежки въздишки необикновеното явление. Защото те бяха чували от своите старци, че който премине Хебъра, без да се измокри, ще царува тридесет и две години над тия земи. А никога дотогава тази огромна бързотечаща и дълбока река не бе се смразявала повече от дебелината на един денар.

Оттам латините се отправиха за Макри, после малко на север към Родопите, пренощуваха в Мосинопол и когато никой не можеше да разбере накъде ще следва по-нататък пътят им, дали към пределите на деспот Слава или към Боруй и България, Анри премина в земите на Солунското кралство и се отправи право към кастела на ломбардския барон Ридолфо, при Христопол[2].

Бавно слизаше уморената и изтощена от лишения и студове войска към брега. При преминаването на Места те бяха загубили много люде и почти всичките си припаси. Гладни, премръзнали, те чакаха с нетърпение мига, когато ще се нахранят и сгреят в хубавия град, който се издигаше край брега на дълбок, красиво извит залив.

Ала учудването и гневът им нямаше мяра, когато те завариха портите на града затворени и крепостта пълна с враждебно настроени войски.

Веднага Анри изпрати Пиер дьо Дуе със заповед до кастелана: да отвори вратите и да пусне войските му, които умират от глад и студ. Но дръзкият барон отвърна, че не е длъжен да храни и подслонява императорските войски и че той се подчинява само на заповедите на своя сюзерен — регента на кралство Тесалоника.

Като чуха тоя отговор, рицарите на императора избухнаха в необуздана ярост. Те помолиха Анри веднага да нападне непокорния си васал и да обсади и разруши кастела му.

— Няма защо да си губим времето с този безумник. Още утре на съмване ще потеглим за Тесалоника да искаме сметка от регента за държането на людете му! А после ще се разправим с барон Ридолфо! — отвърна императорът с треперещ от гняв глас.

И заповяда да останат за пренощуване сред снежното поле край градските стени. Цяла нощ никой от фръзите, фламандците и венецианците, които образуваха императорската войска, не склопи око. Зъзнещи, посинели, с вкочанени ръце и крака, те изслушаха набързо прочетената служба от капелана Филип и останаха до разсвет будни, мъчейки се да не се отпуснат нито миг в дрямка, за да не заварят коварните ломбарди на другия ден целия им стан, потънал в непробуден сън, засипан от виелицата.

А в крепостта към полунощ засвириха музики, екнаха песни, радостни викове. По всички кули лумнаха огромни огньове. Прозорците на кастела останаха да светят до зори като горящи очи.

Анри даде заповед всички да търкат ръцете и лицето си със сняг, да не останат нито миг неподвижни, да ринат преспите, да се не оставят на мъката и отчаянието.

Щом съмна, целият лагер се вдигна и войските заминаха право по посока на Тесалоника. Още през нощта Анри бе изпратил находник до наместника граф Биандрате, за да му извести за непокорството на людете му.

Ала близо при Виньери находникът ги пресрещна, връщайки се обратно от Тесалоника, и съобщи, че графът отговорил: императорът няма какво да дири в неговата земя.

Анри и приближените му се спогледаха. Това предизвикателство беше вече върхът на дързостта.

Конон дьо Бетюн измъкна меча си и извика:

— Кълна се, че няма да намеря покой, дорде не отмъстя за позора, който нанасят на нашия господар! Само кръвта на Биандрате може да измие подобно петно!

Ноздрите му тръпнеха в ядна тревога. Той погледна Анри, очаквайки заповед да обсадят Тесалоника.

Ала императорът бе мъдър. Той отново сдържа гнева си. Само безкрайна скръб затъмни очите му.

— Ще опитаме още веднъж да се разберем с добро. Защото враговете ни това чакат, за да ни нападнат: да почнем да се бием помежду си!

Беше бъдни вечер. И людете на Анри, съвършено изтощени, болни, капнали от глад и безсъние, нямаше къде да посрещнат Рождество.

В мига, когато съветът на бароните не можеше да реши дали да тръгнат на север към Мелнишката крепост на деспота Слав или да се явят въпреки всичко под стените на враждебната Тесалоника, те забелязаха, че към стана им приближава в бърз галоп голяма дружина войскари.

Бароните извадиха мечове и обградиха императора. Ала мъжът, който яздеше начело на дружината, скочи от коня си, свали шлем, поклони се дълбоко, приближи, прегъна коляно и целуна края на мантията на Анри.

— Научих за тежката неволя на нашия сюзерен и бързам да му предложа гостоприемство. Моят кастел, всичко, каквото имам, е на негово разположение.

Трогнат, Анри вдигна верния васал и каза:

— Твоето предано сърце ми е по-скъпо от всичко друго, което ми предлагаш, Гийом дьо Бландел… Приемам да прекарам Коледата в твоя дом и ти благодаря от името на моите бедни люде, на които може би сега спасяваш живота. Благородното ти дело няма да остане забравено.

— Един рицар, който не помогне на сюзерена си в нужда, не заслужава своето звание — пошъпна кастеланът на Виньери.

Там войските на Анри останаха да починат три дни, докато възвърнат малко здравето и силите си. След това се отправиха към Драма, гдето срещнаха граф Йосташ и рицарите, които бяха изпроводили деспот Слав до земите му.

Оттам те потеглиха заедно към Тесалоника. Ала в Серското поле срещнаха един от верните люде на Биандрате, граф Албертино Каноса, който обикаляше местните крепости и ги укрепяваше. Двете войски спряха една срещу друга. Графът препусна към императора и му отдаде почести. Но след като го придружи малко, той се извини, че трябва да го напусне, върна се назад към Сер и събра всички въоръжени люде да бранят крепостта, като заповяда да не пущат войските на Анри. След това избърза към Тесалоника, за да извести на Биандрате за срещата си.

След отказа на Сер да им даде гостоприемство, людете на императора продължиха пътя си сред виелиците и снежните преспи, по заледените реки, през пусти и опасни места, през оголени мрачни гори. Преминаха Стримон, наближиха най-сетне крайната цел на дългия, страхотен път.

Ала намериха вратите на Тесалоника затворени и въоръжени.

Един по един влизаха гордите ломбардски рицари в залата, която служеше някога на покойния крал Бонифаций за парламент. Там бяха всички предани на Биандрате люде: Гуидо и Рубино Палавичини, Равано дале Карчери, Пиетро Бенто, Риниери де Травала и мнозина други властели от Северна Гърция. Не бяха поканени на съвета само властелите от Тесалия: алеманските барони и графове, които бяха верни на клетвата си към императора.

Нетърпеливо се вслушваха непокорните ломбарди в буйния и гневен разговор, който се водеше в съседната стая между граф Биандрате и тримата пратеници на Анри: Конон дьо Бетюн, Пиер дьо Дуе, Никола дьо Майи. Най-сетне наместникът влезе с бурни стъпки в залата, като притвори със сдържана ярост вратата след себе си.

Лицето му бе тъмночервено, сивите му зеници излъчваха искри.

— Е, какво стана? Какво предлагат? — се струпаха с любопитни въпроси наоколо му рицарите.

Вместо графа отговори конетабълът Амедео Буфа, който заедно с Албертино и Роландино Каноса бе присъствал на преговорите.

— Господа, императорът чака вън пред стените ни. Ние изложихме на пратениците своите искания. Те ги отхвърлиха като позорни и неприемливи. Как ще излезем от това положение?

Зачуха се отделни викове:

— Щом не ги приемат, нека умрат от глад и студ! Ние искаме да ни се предаде цялата земя от Дурацо до Макри и всички гръцки острови с Коринт! Искаме васалството на Михаил Епирски! Искаме Боруй и цялата земя до Филипопол!

Наместникът слушаше мълчаливо, седнал на престола, подпрял сухото си лице на ръката, стиснал тесни устни в присмехулна гримаса.

Някои се опитаха да посъветват умереност и примирение, но веднага всички останали ги заглушиха с виковете си:

— Анри е в ръцете ни! Какво ще прави, ако не приеме? Нито може да се върне, нито гладната му войска ще има сили да се бие с нас. Каквото му предложим, ще приеме! Ще се държим!

Същото нещо си помислиха и бароните на императора, когато тримата пратеници се върнаха в абатството Хортаитон, гдето Анри бе събрал съвета на людете си, и съобщиха, че ломбардите не отстъпват нито едно от безумните си искания и че ще го приемат в града само ако даде дума, че ще ги изпълни.

Като чу тези думи, Анри се отпусна съсипан върху дървения стол на абата, облегна лакти на масата, закри лице.

Никога по-горчив час не бе преминавал през живота му. Дори и денят, когато бе склопила очи младата му съпруга Агнес, не бе тъй съдбовно жесток към него.

Той бе в клопка. Без никакъв изход. Ако приеме предложението — опозоряваше своята чест на владетел и сюзерен. Ако откаже — ставаше отговорен за живота на толкова хиляди люде, поверени в ръцете му.

Бароните седяха наоколо му, безмълвни пред толкова тежко изпитание. Най-накрая Анри вдигна ръце. Изглеждаше състарен с десет години.

— Господа — промълви тихо той, със задушен от болка глас, — те ме изнудват, защото съм техен пленник и нямам възможност да се браня. Кажете ми, за бога, как мога да се съглася на такава несправедливост.

— За бога, сир, вие трябва да приемете! — извикаха рицарите, изплашени от колебанието му. — Не ни остава нищо друго! Още няколко дни, и ние всички ще бъдем мъртви… Абатството няма храна за повече от един ден. Освен това ние тук сме затворници и те разполагат с живота ни… Войските чакат вън на студа, само малка част от тях можа да се настани в килиите. Добре, ние ще приемем под заплахата на силата. А утре, когато ще имаме възможност, кой би ни попречил да възстановим правата си. Веднага определете пратениците!

Анри почервеня, стана. В погледа му се начупи мълния. Гърдите му буйно се издигаха.

— Вие искате да стана клетвопрестъпник?

За пръв път в живота си бароните — изтръпнали и поразени — видяха в сивите очи на Анри д’Анжу сълзи.

Тогава се намесиха архиепископите и епископите, които пътуваха с тях.

— Не се тревожете за това, сир. Ние ще ви освободим от дадената дума и ще приемем греха върху себе си…

Императорът въздъхна. Замисли се. По челото му се врязаха страшни бръчки. След това лицето му се проясни. Той бе намерил изхода.

— Конон дьо Бетюн, Ансо дьо Кайо, вие ще отидете отново пратеници при Биандрате и ще му кажете, че аз първи и след мен всички останали мои люде ще се закълнем, че ще изпълним без никакво отклонение това, което ще уговорите, при условие че за него ще бъде съгласна и кралица Маргарита.

Конон и Ансо се спогледаха многозначително. След това отстъпиха назад в три дълбоки поклона.

А от писмото на Маргарита, получено преди похода против българите, императорът знаеше, че тя изпитва недоверие към наместника граф Биандрате.

Играта бе тънка и опасна.

Може би щеше да победи по-търпеливият.

Бележки

[1] Бастард — незаконороден.

[2] Христопол — днешна Кавала.