Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XVIII

Навсякъде по друмовете се събираха тълпи от близките селища, които пристигаха с гайди и кавали, кошници с грозде, погачи, прясно убит дивеч и други дарове. Пътят бе дълъг и уморителен.

Преминаха Устето. Поеха друма, който криволичи между високите склонове, на бърдото, залесено с гъсти дъбови гори, и Етъра, който шуми отдясно, преминаха долината на Дряновската, после на Тревненската река и почнаха да се изкачват към Царева ливада, като заобиколиха стръмнината край „Стражата“ все по посока към широкия боруйски друм.

Полека-лека чувството, че напуща дома на омразния натрапник и ненавистната мащеха, надви над смътната боязън пред очакващата я неизвестност и Мария почна леко да се усмихва, когато кочията спираше, и тя поемаше с радост скромните дарове на планинските овчари: младо сърне или див заек, или яребица. Спряха на почивка в Голямото падалище[1] над Трявна, което се охраняваше от силна крепост, преди да поемат към Стария проход.

Пред портите ги причака войводата със сребърен поднос в ръце. Отрано приготвените дарове бяха драгоценни и красиви. Личеше, че местните люде са дали и мило, и драго, та да се съберат пари за такива скъпи неща. Мария огледа с внимателно око мършавите личица на децата, които подаваха китки от горски цветя, оръфаните сукмани на момите и усмивката изчезна от лицето й. Тя щедро отпусна кесия златици за дарове на изпращачите. При падалището на самия превал не се спряха заради силните и остри ветрове, които бръснеха темето на планината. Мария поиска да слезе от кочията и обгърна цялата околност с жаден, ненаситен взор. Етърът блестеше и обгръщаше царевград Търнов като виеща се змия. Туловското поле се простираше, изпъстрено с многобройни селища, градини, лозя, заградено с шеметни върхове. Сърнена гора се зеленееше, покрита с гъсти дъбрави…

Напоиха конете от четирите буйни чешми при падалището. Поеха по древния римски път, настлан с четвъртити плочи, с каменни первази и улеи за изтичане на водите. Мария се качи на яздитния си кон, за да насити окото си с родните простори.

За последен път!

Крънската крепост се тъмнееше, кацнала върху висок рид, пред ширния град, обграден някога с мощни стени, от които бяха останали сега само купища развалини. Преминаха по Мирчови пътеки, край росалийското гробище, където почиваха костите на безброй юнаци, паднали в битка за родината против византийските пълчища, спряха да пренощуват в Атово падалище, причакани от крънския войвода, който бе засилил стражата на падалището, защото по тия места върлуваха разбойнически шайки и нападаха богатите кервани.

Рано сутринта на другия ден великолепното шествие почна да слиза към долината, която се простираше между двете буйни рекички надолу към равното Тулово поле. От двете страни на боруйския друм се стичаха люде от околните села и паланки, поднасяха цветя и плодове, дивяха се на белите коне с лебедови шии, покрити с алено кадифе, на чуждоземните войскари с копринени туники и пера по шлемовете, ала най-много се притискаха да зърнат отблизо прекрасната мома, която яздеше гордия бял жребец и тъжно се усмихваше, като им махаше с ръка. Тази неприкрита печал беше същата, която изпълваше и тях, но която често започваше да се превръща в затаен гняв, готов да избухне в уречен час. И смътна тревога се свиваше в сърцата на изпращачите.

Къде отиваше тая девойка, при кого я изпращаше ненавистният натрапник? Каква орис я очакваше сред ония надменни вражи люде? Латините… Всеки изтръпваше само при мисълта за тях. И дълго следяха с широко отворени, смразени в почуда и уплаха очи бялата ръка, която им махаше отдалеч. И забравяха да подхванат сватбената песен, която бяха длъжни да изпеят…

Шествието пое нанагорнището по Сърнена гора, пресякоха селищата Борилово, Дъбравите, преминаха брода на Тъжа при Змейовския пролом и в неогледното Боруйско поле поеха големия друм, който идеше от Белград през Средец за Адриановград и Константиновград.

Препускаха кочиите по равния път, измит от лекия дъжд. Есента бе дала обилен плод. Людете поднасяха плодове, бели погачи и медени млинчета. Разливаше се обилно виното и ракията от пъстрите бъклици. Орехи и праскови, невиждано едри, караха латините да се дивят на плодовете на тая богата земя. Но колкото повече наближаваха границата с латините, толкова повече сърцето на Мария се свиваше и трепкаше като птиченце, хванато в ръката на ловец.

Белослава я наблюдаваше тревожно и се мъчеше да отвлича вниманието й, като сочеше чудни гледки: горите от грамадни орехови дървета, могилите от древни времена, остатъците от Еркесията… Но Мария виждаше разрушени стени, сринати бойници, селища, превърнати в куп развалини, виждаше прегърбените гърбове на парици и отроци, които ден и нощ мъкнеха едри дъбови греди за вътрешните пояси на зидовете, бакъри с вар и ситен пясък в тежка повинност за „град зидати“[2]. Там бе минал огненият вихър на войната, която дръзките нашественици бяха разпалили вредом, където бяха минали, от Далматинската Зара до Константина града, от Долна земя до полите на Хема, алчни да завладеят чужди земи, ненаситни на имоти и владения…

По безкрайните ливади край Тъжа пасяха несметни стада. Отново кюпове и житници започваха да се изпълват с обилен плод. Дирите на разрушенията щяха да се заличат. Но ако имаше траен мир.

Залог за този мир беше Мария.

Людете поднасяха даровете си и гледаха с жал и мъка тази девойка, която беше изкупителната жертва за понесените безброй беди.

Когато Ерик Филандър бе нападнал българските предели още дорде бе жив цар Иваница, всички тия краища бяха се превърнати в пустиня. Цялото население се бе оттеглило през хемските клисури навътре в страната и на дванадесет дни път не бе останало следа от жито, вино или ечемик… А когато изгладнелите рицари, които бяха дръзнали да навлязат през клисурите, за да дирят храна, се опитали да се върнат обратно, намерили проходите препречени. Българите от планинските селища се сбирали, нападали ги и избивали повечето от тях. Малцината оцелели латини едва се спасили, като изоставили конете си и се промъквали през кози пътеки и гъсти дъбрави.

Личеше, че бързо се е работило. Траповете с варта още не бяха зарити. Яките стени и валчестите кули на граничната крепост току-що бяха довършени. След сватбата между Анри и Мария, която щеше да скрепи мира между българи и латини, нямаше да бъде редно да се почне строеж на твърдини по установените с договор граници. Затова народът бе работил денонощно, под плясъка на камшиците, с проклятие на уста. И преди те бяха зидали градища и поправяли стари друмове, бяха копали окопи и давали войска и оръжия, и оттогава те знаеха, че се борят, за да се спасят от алчните и ненавистни византийски бирници, а после — за да не пропуснат още по-алчните и жестоки латински завоеватели. Но сега пот обливаше телата им, дъхът спираше от преумора на устата им — за да крепят престола на своя притеснител Борил, на „злия законопрестъпник“, както го наричаха свои и чужди.

Наближиха границата.

Сърцето на Мария заби силно. В далечината се издигаше градище, прилично на търновската твърдина, опасано от три страни с реки, тъй как го Етърът обгръща Царевец. Зидовете на крепостта се спущат направо към буйните води на реката. По зъберите се веят все още българските пряпорци. Но това не са златните лъвове на Калояна. По кулите плющи знамето на натрапника. Борил. Мария дълбоко въздъхва. Белослава мълчаливо стиска ръката й.

Идеше часът на раздяла. Това, което досега изглеждаше като невероятен сън, като чудна разходка, вече свършваше. Тук тя трябваше да се отдели от своите изпращачи, да се сбогува с другарки и близки.

Кочиите намаляват своя ход. Жителите на околните селища са се струпали от двете страни на друма. В далечината се чува звън от камбани и звуци от тръби.

Шествието минава през малкия пограничен град, спира пред дома на кастрофилакса, който ги причаква на прага с хляб и сол. Конете с веното са позагубили от своя блясък. Макар че по стръмните хемски пътеки, през прашните и кални друмове стражите бяха сваляли копринените чулове, за да се не скъсат, тук-таме аксамитът е избледнял от топлото есенно слънце. Но изящната и благородна красота на приказния керван бе запазена, като извикваше почуда и възхита вредом, където минеше.

На границата се разтичват блюстители и известяват на латинските посрещачи, които са отседнали в съседното ромейско селище, че сватбената глота е пристигнала.

В това време Мария се оттегля за малко в стаята на съпругата на кастрофилакса, за да си почине и обядва за последен път със своите. После отива в приемната. Ето, след малко долу отзвъняват в буен тропот конски подкови. Спират нови кочии. По витите стълби се зачува припрян и весел чуждоземен говор, звън от шпори.

Един български блюстител съобщава, че посрещачите пристигат.

Мария става и се изправя сред стаята. Пред краката й лежат Бельо и Кунда. На няколко стъпки зад нея се нареждат в полукръг логотет Николица, деспот Богдан, прахтор Диман, великият примикюр Михаил с жена си Дъбина. Белослава със съпруга си, Мариините другарки Петкана, Бона, Траянка и Люляна. Малко по-назад, до кастрофилакса и жена му, застава старата Дафина заедно с писеца граматик[3] Павел.

Вратата се отваря. На прага се откроява високата осанка на граф Йосташ. Зад него се тълпи пъстра смесица от ярки атлази и аксамити, пера и сърмени ширити.

Графът сваля шлема си, взема го с лявата си ръка и се покланя дълбоко. Над тънката ризница от посребрени халки той е облякъл алена туника без ръкави, дълга до коленете, с бял кръст на гърдите. С бързи, ала отмерени стъпки той се отправя към девойката, прегъва коляно, целува края на наметката й.

Любезно, ала без усмивка, Мария прави знак, като че иска да го вдигне. След това с царствено движение му подава ръка, над която той бавно се свежда.

— Sire camte, beau frère[4] — казва тя на чист фрушки език, — радвам се твърде много, че най-сетне имах щастието да се запозная с доблестния рицар на Ено, най-близкия човек на моя царствен жених.

— Madame, belle soeur[5] — отвръща Йосташ, като вдига за пръв път очи към нея, — едва ли в този миг съществува на света по-честит човек от вашия покорен слуга, който не може да се похвали, че е виждал много благородни дами, тъй очарователни като високата невеста на своя брат.

И той не лъжеше. Поразен, съвсем изненадан, той не можеше да повярва на очите си.

Това ли бе варварката, дъщерята на необуздания Йоанициус, простата и груба хемска княгиня? Затова Конон и Ансо се бяха върнали тъй възхитени, омаяни. Значи, имали са право в прекалените си хвалби. А той бе помислил, че преувеличават, за да убедят Анри. Все пак той успя да прикрие, доколкото можа, удивлението си и се обърна към людете, които го следваха:

— Тиери дьо Фландър, наш племенник, син на големия ни брат Филип. Никола дьо Майн — барон от нашите земи. А това са дамите и кавалерите от вашата свита: Франсоа дьо Бовуар, Матио дьо Бовези, Херве дьо Фрувий, Рено дьо Плеси… Демоазелите Алис и Маргарет дьо Брашйо, Адел дьо Монморанси, Еглет дьо Жоанвий, Бланш д’Амиен, Филипа д’Ескорие.

Най-знатните имена на латинското дворянство свеждат чело в дълбок поклон при вратата. Втори път се повтаря същият поклон в средата на стаята. Трети път — пред нозете на българската княгиня. Ала ненавистта и злобата към варварката, която бе предпочетена пред десетки знатни и благородни западни девици, внезапно се изпарява. В гордата стройна осанка на българката има затаено толкова тихо величие, толкова недостъпна царственост. Студените й очи излъчват власт и омая. И те неволно си спомнят, че тя е дъщеря на непобедимия страшен български цар.

Момите изтръпват. Покорно скръстват ръце в дълбока преданост. Мария ги повдига една по една и ги целува по дясната буза. Разпитва ги за семействата им, за родните им места. За всекиго има по една любезна дума, по един магьосващ взор. Изведнъж в стаята настъпва оживление. Разпилява се като пъстра броеница бързата и звънлива фрушка реч. Отекват тихи смехове. Тълмачите бързат да разменят учтиви въпроси. Йосташ поднася на невестата нов подарък: китка трендафил, направен от сребро и ситни елмази. Мария я приема с благодарност и я закичва на рамото си. След това се оттегля с дамите си, за да облече латинските одежди, които са донесени за нея от Константиновград.

След малко се явява отново сред смаяните люде.

Ако в тежковезаната широка туника и диплеста наметка Мария изглеждаше тъй нежна, с права и висока снага, сега в тугинската носия тя поразява окото с чистите и гъвкави линии на талията и раменете. Над гладката туника от бял сатен с дълги тесни ръкави тя е сложила жълта аксамитена, прилепнала към тялото руба с широки, спускащи се до земята ръкави, подплатени със синя коприна. Тясно коланче от златни халки стяга кръста й, като очертава още по-ясно чудната стройност на крехката снага. Отляво на коланчето виси чантичка от сърмена мрежа. На главата си тя е закрепила ниска и плоска кръгла шапчица, над която е метнато тънко синьо було, което минава под бузите й под врата. Дългите плитки са спуснати на гърба й, излъчващи тежък копринен блясък.

В душата на трувера Бернар д’Арен почва да звучи тънък стих, преплетен със звезден трепет и сънна тъга. Никъде, никъде, в никой кастел досега не бе виждана по-дивна хубавица.

 

 

— Сбогом!

Родината, близките, другарките — всичко бе останало зад нея.

А там край Евксина, край бурното, невярно море млад момък стоеше затворен в недостъпна кула, загледан цял ден в отминаващите рибарски кубари[6], чезнещ от мъка и копнеж…

Мария затвори за миг очи. Сякаш нещо се скъса в нея. Всичко бе свършено. Нищо не можеше да се върне. Нищо не оставаше от чудните дни на първата пламенна младост — освен каменната омраза, която тежеше на сърцето й.

Големите, обковани с желязо порти на високата и дебела стена, която препречва прохода, са широко отворени. Ключалки и куфари, затвори и лостове са вдигнати, свободни. Кулите от двете страни са препълнени с народ — ръкомахащ, развълнуван. Всеки тълкува посвоему чудното събитие. Отритнатото сираче, забравеното чедо на Калиянча изведнъж ставаше всемогъща царица. За добро ли, за зло ли? Каква съдба очакваше това хубаво момиче, невинна жертва на тъмни кроежи, залог за приятелство, което никой не можеше да каже колко ще трае…

И не една дръзка уста се осмеляваше да измърмори по-високо някоя клетва или молба за закрила.

„Дано му ръката изсъхне, гдето даде Калояновата щерка на вълка…“

„Да спи зло под камък. Дано я закриля света Петка…“

„Дано намери по-честити дни далеч от законопрестъпника…“

Българските стрелци остават до границата. Те удрят по щитовете си — за последен поздрав. Сега охраната се поема от шестстотин латински конници, които бяха пристигнали, за да се присъединят към почетната рицарска дружина. Гора от копия се свежда в знак на почит пред високата невеста. Въздухът потреперва от гръмливия рев на роговете и тръбите, от екота на барабаните.

Последен поглед към сините очертания на родните планини. Шествието бързо тръгва по стария римски друм, настлан с равни каменни плочи. От двете му страни се редят дъбови горички, хълмисти възвишения с черничеви градини. Далече се зеленеят лозята, с които са обсипани малките островчета по Хебъра, чиито светли, широко разлени води поемат жълтите талази на Тъжа. А по-нататък се извива сребърната ивица на Арда. Мария затваря клепачи. Ноздрите й потреперват. Но никой чужди взор няма да издебне вълнението й. Белослава отново стиска ръката й. Всичко е свършено.

Насреща се очертават вече огромните бойници на възстановената могъща Адриановградска крепост. Пред главните порти — една приятна изненада. Деспот Слав и майка му посрещат развълнувани високопоставената си сродница. Мария прегръща трогната леля си, госпожа Тамара, подава ръка за целувка на братовчеда си. Тримата прекарват целия ден заедно, след това присъстват на приема, даден в чест на невестата. Многолюдният град се тълпи пред дома на войводата, където бяха отседнали сватбарите.

Ромеите дариха златен брокат и предмети от слонова кост, венецианската колония поднесе кристални чаши и вази, дружини свирачи устроиха под прозорците на високите гости състезание в игри и песни.

Есенният ден бе горещ като през лято. Тъмни облаци надвиснаха връз града, стегнат в обръча на напечените стени. Късно през нощта Мария излезе на терасата пред спалнята си, дирейки малко прохлада. От време на време проблясваха светкавици, следвани от далечен глух тътен. Понякога лек ветрец разгонваше облаците, небето се изясняваше и Мария унесено съзерцаваше блясъка на трите реки, които се сребрееха в равнината. Тя се помъчи, обърнала поглед на север, да види някакъв далечен знак, някаква диря от загубената родина. Различи само тъмните висини на Аврелиева. На изток блещукаха водите на някаква малка река, която лъкатушеше между хълмовете. Там, там някъде бе станала великата битка… Вятърът пилееше косите й над горещото чело. По бойниците горяха огньовете на стражите. Медноусти рогове пронизаха тишината и известиха третия час през нощта. Трепетни птичи криле зашумяха високо, под стряхата на кулата. Лека ръка се допря до рамото й, Мария трепна, усмихна се, тръгна подир Белослава. Още дълъг път ги чакаше. А скоро щеше да съмне…

Белослава се взря учудена в царкинята, но едва ли можеше да отгатне, че в този миг Мария се усмихва, защото си представя смайването на Бодуен, когато зърнал веещите се пряпорци над венецианското владение Адриановград — златните български лъвове! Тя го помнеше като малка, когато императорът се разхождаше понякога в градините на Царевец, висок и замислен, с оборено чело. Минавайки край нея, той се поспирваше, погалваше я по главата и очите му се замъгляваха при спомена за неговите две невръстни далечни дъщери, останали във Фландрия — тригодишната Жана и двегодишната Маргарита… Пленник! Колко ли е страдал от копнеж по родната земя… Как добре го разбираше сега. Но какво бе дошъл да дири тука, в тия чужди земи? Ах, да беше жив баща й, отдавна и помен нямаше да остане от дръзките завоеватели. Борил и болярите! Тяхното пъклено дело бе прекъснало великото начинание пред самото му въплъщение. Злокобното копие, което бе пронизало великия цар, бе дало възможност на враговете да се спасят, да се закрепят…

И отново Мария усети как я облива оная горчива вълна от срам и притеснение, когато чуваше някога близките й да казват, без да знаят, че малкото момиче слуша и разбира: „Как не можа на Иваница да се роди наследник…“. Наследник! А тя бе само една слаба девойка. Но как искаше да бъде смел и безстрашен воин като баща си, да му помага, да облекчава грижите му. Да беше жив, тя щеше да надене лъскава ризница, да завърже каишките на шлема и да надене на лявата си ръка сребърен щит, а в дясната да грабне бойно копие и все след него, във всички битки, рамо до рамо със смелите момци, и нямаше да падне по-долу от тях по храброст и дързост…

Спомени я обградиха… Сенки изникнаха от забравата. Там, край тия кули, между тия оврази, хълмове и реки, се бе развихрила прочутата бран. Все там… Тя разплете бавно косите си, тръсна ги нетърпеливо назад. Четеното в толкова стари книги изплува в паметта й. И Самуил, и Крум… А преди, в древността, пак там… Потиснатите от ромеи траки бяха се вдигнали като един човек в устрема на бунта. И когато готи, хуни и алани бяха преминали великата река, робите бяха грабнали оръжие и отишли в помощ на варварите, против жестоките си притеснители, гордите ромейски патриции…

Все там…

Двама копиеносци вървят от двете страни на Калояна и го пазят с медните си кръгли щитове. Той навежда глава и една стрела избръмчава край него. Малкото оцелели рицари продължават да мятат копия, докато някоя тежка българска ръка ги смъкне от коня. Една латинска сулица се насочва към българския цар. „Пази се! Пази се!“ — проечава остър вик. Строен конник бодва с всички сили жребеца си и го пришпорва към смъртния двубой. Стяга с всички сили поводите. Конят му се вдига на задните крака и закрива царя. Копието се забива в плешката на белия жребец, който бясно почва да цвили. Цар Иваница се извръща и кима с глава. Но това не е Калоян. Голобрад мъж с дълги черни въси държи с левица светъл сребърен щит. Конят му е снежнобял с червено седло. И поводите му са червени. Вляво от него един конник с ризница от плетени халчици свири сбор с дълга медна тръба. Отвсякъде прииждат бойци с веещи се конски опашки, завързани по дългите копия. На кръста им се мятат костени лъкове, дребните им кончета препускат като крилати. Но кой е оня високият, който си проправя с меч в ръце път към чуждия цар. Вождът на готите! Фритигерн иска да залови византийския император Валент в плен… Пред императора се издигат купища мъртви воини, които го пазят с телата си. Но силите на ромеите се топят. Бойни рогове възвестяват пристигаща помощ. Кои са те? Кои са те? Аланите и хуните на хан Баламир. Отвсякъде се стичат мъже, които носят по ръцете си следи от разчупени окови, те грабят оръжията на убитите, преминават на страната на варварите. Смърт на патрициите! Смърт на робовладелците! Император Валент е тежко ранен. Пренасят го в една колиба. Огън обхваща от всички страни бедната хижа. Валент изгаря жив! Балдуин изчезва във вихъра на боя, не, не, той е пленен. Всичко е загубено… В безпаметен страх останалите живи обръщат конете си назад. Само бягството ще ги спаси.

„Императорът е загинал!“ — се носи смразяващ слух. „Ромеите бягат!“ — се носи победен вик… „Латините напущат стана си!“ — се носи друг ликуващ вик. Дожът не отива с людете си на помощ на загиващите другари, а нарежда да се запалят огньове по целия стан и тайно да го напуснат и да се спасят зад стените на Цариград. Латините препускат в безумно бягство и когато конете им падат мъртви от умора, те почват да тичат пеш. След тях препуска конницата на цар Иваница и не им дава да отдъхнат. Докрай, докрай! Да се преследва врагът докрай! Така казва древният бранен закон. Фритигерн нарежда в каре людете си и тръгва в бърз поход към юг. Крумиш оставя брата си Цоко да пази Адриановград и лети с голобрадите си воини чак до стените на Византион… Дожът Енрико Дандоло препуска и той със старите си кости, близо деветдесетгодишен вече, веднъж да стигнат морето, корабите, стените на царския град… А страшни гръмотевици раздират покритото с черни облаци небе, проливен дъжд разпръсква пълчищата, които напират към стените. Но портите на Адриановград се разтварят и изплашени до смърт люде, прибрали най-скъпите си вещи, бързат да избягат далеч от помитащата огнена буря. Те не знаят дори, че Валент е убит, и никога по-страшно поражение не е виждано на тая земя… Ала не. Войскари тичат и носят обсадните стълби, облягат ги на стените. Висока дървена кула се заклаща като едро тромаво животно и се насочва към пробива в стената. Копачи и подривачи го разширяват. С вдигнати над главите си щитове смели воини се катерят по стълбите. Други мятат ласо с кука към зъберите и ги разклащат. Изведнъж стената с трясък се срива. Облак от прах замрежва очите. Но когато той се разнася, зад стените избухват високи пламъци. Чер дим люти в очите. Тревожно звучат буйните рогове. Настъпление! Настъпление! Но откъм друма се задава тежката латинска конница. Рицарите с веещите се пера препускат насреща като непроницаема желязна стена.

Мария усеща как бясно дърпа коня под тясно стиснатите юзди. Натам! И тя го пришпорва към идващия враг. Ето оня с червеното перо. Тя вдига копие и го мята с всичка сила. Изтръпва. Перото все още се вее. Рицарят смъква наличника си и се усмихва със зла подигравка. Тя вдига щита си. Но неизвестна стрела стърчи трепереща в нашийника му. Гора от копия се изпречва помежду им. По тях се веят конски опашки. Кой е оня с големия щит и с кожената бяла дреха? Кавхан Цоко! Братът на Крумиш лети на коня си и вдига високо черното си копие. Водите на Тъжа и Арда, на Хебъра текат окървавени… Шумят и плискат вълните… А къде беше Калоян? Калоян! Йоанис! Къде беше цар Иваница преславни? Къде беше той? Още ли стоеше край Солун? Не… Той никога нямаше да се върне…

Мария се стресна.

Сълзи обливат лицето й. Свитите й пестници все още стискат поводите. Сърцето й се блъска чак до засъхналото гърло. Озърна се. Другарките й тихо спяха на меките губери. Стъпките на верни стражи равномерно отекваха край вратите. Навън плющеше проливен дъжд.

Къде беше? Какво се бе случило? Тя се огледа. Пак затвори очи, сякаш копнееше отново да види веещото се знаме със златния лъв, непознатия със сваления наличник, присмехулните очи, които пронизват като кинжал.

И изведнъж я пронизва острото чувство за действителността. Всички грижи, всички тревоги я връхлетяват отведнъж. Тя не беше вече дъщеря на Калояна, а невеста на омразния латинец. И отиваше в оня далечен град, сред чужди и ненавистни люде…

Склони уморено чело над преплетените си пръсти, подпря лакти на свитите си колене.

Адриановград… Хан Баламир… Валент и Фритигерн… Кавхан Цоко, Крумиш и Рангаве… 378… 813… 1205…

Навън пропяват първи петли. Дъждът отшумява. Бледа дрезгавина оцветява слюдените прозорчета на кулата.

 

 

В Нике, в Аркадиопол, в Мосинопол, навсякъде цялото население биваше изкарвано пред градските порти на поправените и възстановени стени. Но следите на грозните разрушения не можеха тъй бързо да се възстановят. Равната Романия наистина се бе превърнала в „скитска пустиня“. Гола земя — без гори, без люде. С хоругви, с дарове и цветя ромеи и латини чакаха с горещо любопитство да видят новата василиса[7], императрицата на Константинополската империя. Само местните българи гледаха свъсени омайната девойка и не знаеха да се радват ли, или да скърбят, че дъщерята на Иваница става царица на ненавистните чуждоземци.

Споменът за Ромеоктона, за изтребителя на латините, оживяваше в повести и измислици, в мълви и небивалици.

И нямаше човек, който да не потръпне пред хладните и властни очи на българската княгиня — очите на Йоаница…

 

 

Оставаха още два-три дни до пристигането на невестата. Анри изживяваше последните дни на вътрешната си тревога. И двете му женитби досега бяха плод на политически условия. За дъщерята на Монферато той се бе оженил само за да смекчи обтегнатостта между Константинопол и Тесалоника, за да може чрез роднински връзки да укроти недоволството на ломбардския вожд. Все пак той не можеше да се оплаче от бедната Агнес Монферато, тъй кротка и благовидна, отнесена тъй рано от безпощадната смърт. Ала ето че и сега за втори път той се виждаше принуден да се ожени за непозната, съвсем чужда мома, за която никога не бе помислял. Само за да закрепи разклатената си империя, за да се подчини на волята на върховния господар на света — папата.

Дъщерята на Йоанициус!

Анри не можеше да свикне с тази мисъл. Макар че двамата му пратеници се бяха върнали с възторг и не намираха думи да нахвалят хубостта на невестата, все пак Анри изпитваше някакво непреодолимо отвращение. Да се ожени за българка… За княгиня от племето, което беше тъй жестоко унизило тяхната рицарска чест. Споменът за Адрианопол гореше сърцето му като неизлечима рана. Нито победата над Борила при Филипопол можеше да измие това петно, защото бе победа над един негоден узурпатор, над една разнебитена войска, разпокъсана от вътрешни ежби и недоволства.

Господи, какво не бе длъжен да жертва един владетел за доброто на държавата си… И Анри се запитваше дали новата, съградена с толкова възторг империя, по-късно превърната в място за състезание на толкова честолюбия — дали тази Латинска империя заслужаваше великото му отречение.

И колкото повече приближаваше мигът на посрещането, толкова повече сърцето му се свиваше. Описанията не помагаха. Как щеше той, честният и почтен рицар, да приеме с открито сърце момата, която идеше към него като омразна натрапница, макар и красива, макар и с приказна зестра.

Мрачен и неспокоен бродеше Анри из грамадните зали на Буколеона, докато край него като насън сякаш минаваха и отминаваха засуетени люде, кичеха покоите на новата императрица, довършваха последните приготовления по тържествата.

Внезапно на Анри хрумна нещо. Той плесна с ръка челото си. Лицето му се проясни.

— Веднага при мене да се яви Конон дьо Бетюн!

След половин час протовестиарият пристигна запъхтян. Хвърли безпокоен взор към бледото, отслабнало лице на императора.

— Сир! Позволете ми… Ала по тоя начин няма да направите голямо впечатление на хубавата си невеста. Вижте се в огледалото. С какво мога да ви бъда полезен?

— Слушай, драги. Дойде ми на ум нещо. Това ще остане тайна само между теб и мен. Вземи от валета си най-обикновени дрехи и заръчай да оседлаят бързо един як, пъргав кон. Нали при бърз бяг оттук до Катасирти имаме половин ден?

Конон го гледаше смаян и не можеше да разбере.

 

 

Преминаха моста над река Регина. От укрепленията на Цурул, кацнал върху висок рид, се виждаха само куп развалини. Оставаше вече само един ден до бляскавия някога и богат град Силиври, а два — до Константинопол. Чувстваше се вече соленият лъх на морето. Великолепни летни дворци сред кипарисови и неранзови градини издаваха близостта на най-красивия град на света. Преминаха лагуната на Атира, прекосиха големия каменен мост, който я свързваше с втората лагуна на Регион. След тържественото посрещане в Силиври като последна почивка преди влизането в престолнината оставаше малкото градче Катасирти.

Тесните улички бяха препълнени с празнично облечени люде, неспокойно раздвижени, с цветя в ръце. Всеки миг се очакваше пристигането на сватбеното шествие. Всички камбани биеха звучно, с ликуващ ек.

В далечината по друма се вдигна прах. Блеснаха щитовете на конниците. Кочиите се очертаха, скъпо нагиздени, теглени от по шест коня. Тълпата се заблъска. Всеки се вдигаше на пръсти, всеки искаше да види, да зърне поне за миг невестата, за чиято неизказана хубост мълвата бе вече разнесла небивалици. Кочията на Мария спря пред дома на протонатара — виден и богат ромейски патриций. Всички се струпаха около портата на великолепния мраморен дворец. Всеки искаше да приближи повече от другите, да види повече от останалите. Сержантите вдигнаха високо във въздуха боздуганите, почнаха да ги размахват на всички страни. Тълпата отстъпи назад, сгъсти се в безпокойна навалица. Едва пробиха тясна пътека, за да мине невестата.

— Зито! Зито! — викаха ромеите.

— Вива! — надаваха викове латините.

Най-много се блъскаха двама души, които бяха успели да излязат на предно място. Особено по-слабият от тях, с дълги кестеняви къдри и голобрадо лице.

Един сержант размаха боздуган пред носа му.

— Назад!

Момъкът с кестенявите къдрици се направи, че не го чува, и отправи нетърпелив взор към кочията, която спираше точно пред него.

От нея слезе крехка гиздава девойка, с царствено чело и чародейни очи. Тя поздрави любезно и кратко напиращите люде, без да се усмихне с хубавата си загадъчна уста. Ала все пак в лицето й имаше толкова тихо благородство и затаена нежност.

Дъщерята на Ивана Хубави…

Наистина по-голяма хубавица досега той не бе виждал.

Китка червен трендафил полетя към девойката. Мария вдигна очи, погледна към стройния мъж с тясно, обжурено от вятъра лице, леко се засмя и махна с ръка.

Докато императорската невеста остана няколко часа да си почине в Катасирти и да се приготви за предстоящото тържествено влизане в престолнината, бързоног кон отведе двамата странни посрещачи в буен галоп обратно към Златния рог.

Бележки

[1] Падало, падалище — странноприемница край големите друмове.

[2] Град зидати — повинност за зидане на крепости.

[3] Граматик — книжовник.

[4] Господин графе, девере.

[5] Госпожо, снахо.

[6] Кубар — кораб.

[7] Василиса — императрица.