Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XXVIII

Жителите на Преславската хо̀ра[1], наречена още Петрова по име на най-стария Асенов брат, напоследък почнаха доста да се дивят на многобройните поклонници, които посещаваха техния старинен манастир, построен в отдавнашно време край града от червена печена тухла. Ето че и през тази ветровита зимна нощ много стъпки по бялата равнина водеха към задната градинска портичка на манастирската ограда. Ала след полунощ вятърът спря и отново снегът заваля бавно, равно, непрестанно, закривайки дирите на мъжете, които, скрити зад залостените врати, край лумналото огнище на игуменската стая, шъпнеха, склонили глава един към друг, с изпити, бледи лица и мрачно святкащи очи…

— Ерик Филандър се прибра в Константиновград и латинските войски останаха в Търнов… — въздъхна ядно Радул.

— Мария направи добре, че не ни послуша тогаз — рече Добромир, — защото беше опасно да не съблазним силния враг край границата да нападне такава беззащитна страна, каквато е сега нашата…

— Идущата пролет трябва да бъде вече последната — пошъпна сякаш на себе си Радул. — Повече не може да се чака. Всичко е назряло. Всички го напуснаха, дори и най-верните му. С латинските войски лесно ще се справим.

— С тия, които са тук. А тия, които ще дойдат от юг, начело с Ерик? — се обади Илиица.

— Тогава и с Ерик Филандър трябва да се справим най-напред! — възкликна все тъй ядно и нетърпеливо Радул. — Ако искате, мога да забягна към Константина града. Кълна се в копието на свети Димитра Чудотворец, ако не успея да ви избавя от него!

— Не е само Ерик, който го покровителства, Радуле… А и сам папа Инокентий. Лесно е да се забие меч в гърдите на императора. Ала после? Щом се узнае, че го е убил българин, венгрите няма да пропуснат Асеновите люде или ще нападнат страната ни. Крал Андрея слуша папата… А Инокентий ще повдигне срещу нас не само венгрите, но и сърбите… Нали великият жупан води сега с него преговори за кралска диадема.

— Празна работа е тази! — извика Радул. — Дорде венгрите съберат войските си, тук ще бъде вече всичко наред! Най-важното е да се разнебити Латинската държава. А това ще стане, щом Ерик склопи очи… Веднага ломбардите ще се отцепят, а Константиновград няма наследник на престола, ще възникнат ежби. Тодор Комнин ще използва по някакъв начин латинските мъчнотии и за нас никой не ще отдели време и внимание. Този миг е единственият, който трябва да използваме…

— Ерик е млад, няма четиридесет години още… — въздъхна боляринът Хубан. — Ако ние го чакаме да склопи очи, на Йоан-Асена ще побелеят косите от чакане, а ако работите на Борила вървят все тъй напред, от България няма нищо да остане… От сръбския поход загубихме и южните земи… После на мен никак не ми харесва това стоене на латински войски в Търнов. Научих, че напоследък се явили латински стражи и в крепостите край Евксина, край Истъра… Остава само и в хемските твърдини да ги пуснат!

— Ерик трябва да умре… — пошъпна горещо Радул. — Не може да се губи нито миг повече.

— Какво искате да кажете? — попита полека Добромир и замислените му тъмни очи странно светнаха сред жълтото, изпито, постническо лице.

— Аз мисля, че е ясно казано, братко Добри — изрече твърдо Георги.

Навън тихо се похлопа. Песове излаяха, след това веднага млъкнаха.

— Трябва да са Ксант и Кулеон — каза Илиица.

Наистина това бяха двама представители на павликяните, които за пръв път идеха на тайно събрание в манастира, чийто игумен бе наскоро преминал към Асеновите привърженици.

Те влязоха, отрупани със сняг, разтърсиха пред огъня ледените висулки от калпаците си, затропаха с крака да се сгреят.

— Защо не си връзвате загарите бе, люде божии? Щяха да ни изядат — възкликна Кулеон и почна да съблича кожуха си.

След малко навън изтрополи конят на куманския княз Сокач. Един по един пристигаха пратениците на далечни и близки хо̀ри, носейки устните поръчки на местните съзаклятници: десеткар[2] Герман от Крънската, крагуяр Дешо от Бурийскита, прахтор Черноглав от Карвунската, граматик Трошан от Браничево, находите Климент от Долна земя… Дойдоха, преоблечени като поклонници, болярите Хрелко и Драгота, трима от главните богомилски водачи — брат Стефан, брат Лука и брат Манделей, алагатор Георги — връзката между частите на войската. Ала всички чакаха с явно нетърпение идването на младия шарчия[3] Драган.

Той бе заминал с тайна поръка до царевграда Търнов. Борил диреше майстор шарчия да изпише образа му в църквата „Свети Петър и Павел“. А това бе единствен случай външен човек да се доближи до строго вардения тиранин.

Дали Драган бе успял да изпълни възложената му задача?

О, ако той я бе изпълнил, вестта нямаше да остане скрита! Като огън щеше да пламне по цялата страна чудната, невероятна новина. Камбани щяха да гръмнат в буйно ликуване, народът щеше да излезе по всички друмове, гончии щяха да долетят като стрели… Но Радул мислеше най-лошото. Ако Драган само бе дръзнал да вдигне ръка връз омразния натрапник, без да успее да извърши намисленото?

Отново навън залаяха псета. Всички се заслушаха с изострен до болезненост слух. Сърцата им забиха. Бързи стъпки отекнаха по дългия коридор. На прага се яви игуменът. Жълт като восък. В ръката му трептеше плам на дребна пръстена лампа, запалена със зехтин.

— Войскари заграждат манастира! Бягайте!

За миг всички се спуснаха в отвода, струпаха се накуп, къси заповеди отекнаха. Игуменът загаси лампата и борините, спотаи се на чардака. Прекръсти се с трепереща ръка. Съзаклятниците се прехвърлиха с бързи скокове през перилата на чардака в двора. Млад послушник ги поведе към един таен изход през костницата на църквата. Някога там бе станала страшна бран между българи и ромеи. И костите на убитите войскари бяха събрани в манастирската църква. Един по един слязоха по стари, разядени от вековете каменни стъпала, вмъкнаха се в едно тъмно и влажно подземие, тръгнаха пипнешком. Далеч някъде пред тях светеше бяла точица — снежното поле. Белината растеше все по-широка и по-широка. Ала когато пръв Радул си подаде главата навън от скалистия отвор, високи гласове отекнаха:

— Ето ги! Ето ги! Дръжте ги!

Само миг колебание. Да се върнат или да ударят през блесналото в сини отражения поле, към гората. Радул се обърна, пошъпна:

— След мене!

И извади меча си. Спусна се напред. Войскарите, които пазеха тайния изход, се нахвърлиха връз него. Илиица, Сокач и Георги също бяха въоръжени. Завърза се къса и жестока бран. Няколко тела паднаха. Широки алени капки попръскаха снега. Някъде в далечината се зачуха остри, тревожни викове. Трепнаха жълти светлини от борини. Бягащите се разпиляха в нощта. Неколцина останаха между ранените и убитите.

Между тях бе и съвършен брат Добромир — водачът на богомилите.

 

 

Подземието бе ярко осветено от десетина борини, затъкнати в железни халки по стените. В средата бе поставена маса, постлана с нечиста тъкана покривка. Меден свещник с две запалени вощеници бе сложен на масата край куп тънки пергаменти, перо и малка мастилница от печена глина.

До всеки прозорец бяха поставени по двама стражи. В дъното на стаята имаше дълга пейка. В ъглите бяха натрупани въжета, лостове, ведра, боздугани, камшици с по сто възела. Един мангал бе препълнен с разгорена жарава.

Почти веднага след като въведоха провинените, в стаята влязоха и тримата съдии. Най-възрастният от тях седна върху дървената пейка, близо до мангала. Другите двама заеха място при масата.

Заловените бунтовници се приближиха по-близко един до друг, сякаш за утеха или защита. Веригите им издрънчаха остро и зловещо в плътната тишина. От една малка врата влязоха безшумно петима кумани и двама власи, облечени в дълги тъмни туники, препасани през кръста с кожени ремъци. Бяха палачите.

— Кой измежду вас е водачът ви? — попита ватах Манол.

Провинените се спогледаха. Те не познаваха другиго освен Добромира, макар и негласно избран. Никой нищо не отвърна.

Ватахът повтори въпроса си. След това ядно се изсмя.

— Мълчите, а? Ала в манастира се бяхте събрали не за мълчание, а за приказки. Ще ви накарам да проговорите.

Добромир направи няколко стъпки към него.

— Водачът съм аз. Мене питайте.

Гласът му бе решителен и корав. Тъмните му очи, заобиколени с дълбоки сини сенки, станаха големи, почти страшни. Сурово свитите му челюсти изпъкваха в упорита черта под измършавялата кожа.

— За какво се събрахте в манастира?

— Това ви е известно. Няма защо да го повтарям.

Верният властел на Борила скочи. Очите му се изцъклиха в дива ярост.

— Това отговор ли е? Ще те науча да помисляш два пъти, преди да си отваряш друг път устата. Затова най-напред му я напълнете с вода, докато си кажат думата другите.

Двамата от палачите се хвърлиха върху съвършения брат, повлякоха го към пейката, вързаха го с въжета за нея. След това един от тях му стисна носа с пръсти, а другият почна да му налива вода в устата през един извит рог. Полека, отмерено.

В това време ватахът продължи разпита с останалите. Всички останаха непреклонни в отричанията си. Нищо не знаеха, никого не познаваха.

— Между тези, които успяха да побегнат, не бяха ли Радул и старият Илиица?

— Отдавна не сме ги виждали… — отвърна дръзко алагатор Георги.

Ватахът се изсмя.

— Може би ще си спомниш по-добре кога и къде си ги виждал за последен път, като те намажат с малко зехтин.

Палачите разгърдиха алагатора, срязаха плитка рана между третото и четвъртото му ребро, направиха още две и на дланите му, наляха врял зехтин в живото месо. Разнесоха се сподавени пъшкания. Лишен от възможност да диша през носа си, Добромир полека поглъщаше заедно с въздуха през устата си вече трета кана вода, бледен като смъртник, подут, страшен. Боляринът Хрелко обесиха надолу с главата и му удариха петдесет удара с волска жила по петите. Павликянина Ксант накараха да седне връз светнала жарава. На брат Стефан забиха железни шишове под ноктите.

Дебелите каменни сводове отекнаха от глухите стенания на мъчениците. Добромир загуби свяст. Веднага двама целебници дадоха знак да престане изтезаването му, което бе най-тежкото и най-непоносимото от всички мъки, и почнаха да опитват от време на време биенето на жилите по слепите очи на страдалците, за да не умрат, преди да изтръгнат признанията им. Дадоха кратка почивка. След това разпитът почна отново. Но нито една дума не можаха да изкопчат от устата им.

— Вярно ли е, че пак подготвяте бунт против светлия ни самодържец Борил? Вярно ли е, че плетете мрежите си извън границите на държавата? С кого сте във връзка? Кой ви помага? Ломбардите ли? Венгрите ли?

— Не знам — бе неизменният отговор.

— Кои от куманските войводи са с вас? Кой пренася посланията на младия Асен?

Мълчание.

И отново подземието се изпълни с дим и мирис на изгоряло месо, с остри викове и гневни ругатни, с предсмъртни стонове. Добромир вързаха за китките с две дебели въжета, които преметнаха през една греда, и го издигнаха високо във въздуха, а на краката му окачиха тежки камъни. Костите му почнаха да пращят със зловещ пукот. Употребиха всичко, което можеха и което бе в силите им, за да изтръгнат поне една дума, едно име. Най-сетне запалиха огромен казан, пълен със зехтин.

Все пак купчините празни листа останаха ненаписани.

Никой не можа да узнае, че великият войвода Радул и старият Илиица са били между съзаклятниците.

Ръцете им бяха развързани за нова дейност.

Бележки

[1] Хо̀ра — област.

[2] Десеткар — събирач на десетъка.

[3] Шарчия — живописец.