Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (35)

Глава VII

Протостратор Радул сви юздите на препускащия си кон, позабави бързия му бяг, загледан в малката дружина, която летеше срещу него.

Бяха две жени и трима копиеносци. Няколко загара изтичаха пред тях. Най-напред яздеше тънка светлокоса девойка. В пембена руба, с червена шапка. На ръката й бе закрепен сребърен сокол.

Когато се разминаха, той усети погледа на девойката, устремен право в него. Сърцето му се превърна.

Тя беше. Същата.

Сякаш огън лизна лицето му. Спря коня си, загледан в отдалечаващата се дружина. Понечи да се върне обратно. Ала това му се стори прекалено дръзко. Реши да ги чака на връщане край моста и да ги проследи. Изведнъж очите му се спряха връз нещо, което се белееше сред праха на пътя.

Той се наведе малко, вдигна с върха на копието си една ръкавица.

Някой от конниците я беше изгубил. Ръкавицата беше дребна, от жълта кожа, поръбена с широка червена ивица на златни капки. Без да мисли много, Радул обърна коня си и препусна подир отминалата дружина. На няколко пъти той бодна животното с безсмислено нетърпение. Конят полетя като стрела.

Когато ги настигна, те бяха вече слезли от конете си на една малка полянка. Русокосата девойка отвързваше сребристия крагуй, сочейки му плячката, която се виеше като черна точка горе, в пролетното небе.

Когато видя пред себе си непознатия момък, пламнал и задъхан, да й подава ръкавицата, тя леко извика от изненада. След това бързо подири с очи и ръце към колана си, гдето бе оставила втъкната ръкавицата на дясната си ръка. Лявата, връз която бе забил нокът крагуят, не се сваляше на лов.

Усмихна се. Пое ръкавицата и поблагодари. След това спря очи на сокола, който стоеше закрепен върху ръката на момъка.

— Колко е годишен?

— Той е млад. Няма една година още, ала бие всички останали по бързина и точно око.

Мария посви устни. Поклати глава. Обърна се към валета си и Белослава.

— Имам свидетели, които могат да се закълнат, че по-точно око от моя Шико едва ли има друг крагуй на света.

— Не остава нищо друго, освен да ги преборим — се засмя момъкът, като откопча верижката на своя крагуй. Вдигна ръката си, готов да го пусне да излитне.

Мария отвърза Шико и отново го насърчи с леки, кратки викове.

Двете птици разпериха криле едновременно. Отначало Шико се качи по-високо, почти изчезна в синевата. Ала след това другият сокол го надмина, внезапно се спусна надолу и след няколко мига подгонената яребица лежеше в ръцете на Радул. Шико се върна малко по-късно с една дребна дива патица.

Мария го смъмри, след това погледна отново към сокола на непознатия.

— Продаваш ли го? Колко искаш за него?… — попита.

— Не. Не го продавам — отвърна Радул, — но ако мога да знам кое е лицето, което го желае, бих могъл да му го подаря…

Девойката бързо го погледна. Заруменя, сведе клепачи, смутена от живия, пронизващ взор на черните му очи. Озърна се към другарите си. След това каза:

— Аз съм дъщерята на великия примикюр. Името ми е Милкана.

Радул си спомни, че на ръкавицата стоеше извезана със злато буквата М. Той откачи сокола от ръкавицата си и го подаде на девойката.

— Мога ли да знам от кого приемам този дар?

— Великият войвода Радул, протостратор на конницата, има високата чест да предложи този скромен дар на светлата болярка Милкана.

Мария леко се дръпна назад. Изгледа почти изплашена момъка. В ясните зеници пробягна студенина. Но беше вече късно. Тя трябваше да приеме дара.

Новият протостратор! Изменникът. Този, който днес най-крепко поддържаше властта на омразния й братовчед. Защото след второто поражение при Солун, когато латините и Слав бяха обградили и посекли 24 отреда пехота и 2 отреда конница от българската войска, които Борил в главоломното си бягство не бе успял да изтегли навреме, всички бяха усетили, че последният час на узурпатора е вече настъпил. А и съюзникът му Тодор Ласкарис бе претърпял страшно поражение при р. Лупаркос от войските на Анри.

Посрамен и заслепен от гняв, се бе върнал Борил в Търнов. Отвсякъде се надигна като мощна вълна народната ярост. Доста дълго бяха търпели! Време беше вече да се премахне човекът, който в безумното си увлечение на всяка цена да изпъкне, да затъмни името на своя предшественик, да утоли жаждата си за власт и слава водеше подире си страната към гибел. Доста! Мнозина от верните му започнаха да преминават на страната на Йоан-Асен. Бунтът назря по-бързо, отколкото се очакваше.

И вече не както при бдинския, само в известна област, сега цялата страна закипя в нестихващо, непреодолимо вълнение.

Днес Борил се крепеше единствено на неколцината свои верни кумански и български войводи начело с Радул.

А верните на Йоан-Асен не можеха да простят това падение на първия Калоянов войвода.

Затова Мария се задоволи да поблагодари кратко и хладно, като отвърна с едва чуто съгласие на предложението му да ги придружи в обратния път. Ловът не трая дълго. Прибраха яребиците, дивите патици и тръгнаха към Търнов.

Радул яздеше отляво на Мария. Зад тях следваха Белослава, Ожие и прахтор Диман.

— Вие живеете в палата? — попита любопитно момъкът. — Вероятно виждате често малката царкиня. Много бих желал да зная как изглежда детето на Калояна. Израсна ли вече? Здраво ли е? С какво се занимава, добре ли се отнасят към него?

Мария неволно се засмя. Бодна коня си, който препусна напред. Радул я настигна. Не можеше да снеме очи от нея: тъй заруменяла от вятъра, с развени златни къдри и гордо вдигната глава.

— Не отговори на въпроса ми — пошъпна той.

Тя обърна ясните си очи към протостратора.

— Нима има още люде, които се грижат за детето на Калояна? Аз пък мислех, че вече всички са го забравили, както забравиха и баща му!

Острието улучи право в сърцето му.

Радул навъси тъмни вежди. Издържа проникващия й изпитателен взор. Поклати глава.

— Нито един миг не сме престанали да мислим за своя дълг — отвърна гордо и тихо той.

— Може би людете като теб смятат за свой дълг да крепят Бориловия престол? — подхвърли язвително девойката. — Сбогом, велики войводо, протостраторе! — Тя вдигна леко камшика си към главата в знак на прощаване. Ала ръката й остана неподвижна до челото, сякаш замръзнала в безмерно удивление.

Радул бе отвърнал на поздрава й.

И от движението на десницата му — полукръг, пресечен с водоравна черта — тя бе разбрала, че и той принадлежи към дружината на съзаклятниците.

Конникът изчезна сред облаци прах.

 

 

Отвсякъде се стичаха любопитни люде да видят невероятното зрелище. По Истъра бяха пристигнали с кубари около петстотин деца, събрани от всички по-близки и далечни земи, на път за Ерусалим. Голяма част от тях, повече от тридесет хиляди, бяха слезли от Алемания надолу през Алпите, други, около двадесет хиляди, се бяха качили в Марсилия на няколко галери и бяха отпътували към страната на сарацините. Малка част от тях бе избрала пътя през България.

Затова сега се тълпяха търновци да гледат смаяни тая пъстра навалица деца, облечени в най-чудати носии, говорещи най-странни наречия из Бургундия, Бретания, Аквитания, Нормандия, Турингия, Померания, Швабия, Бавария… Те носеха кръстове, пряпорци и пееха вдъхновено църковни песни. От време на време надаваха вик:

— Бог желае това!

И малките рицари, облечени в дълги до петите туники, с извезани кръстове на гърди, продължаваха пътя си дълбоко уверени, че щом стигнат до морето, то само ще се отвори и те ще минат по сухо на отсрещния бряг. Тъй им бяха казали техните невръстни, осенени от божията воля пророци: фръзецът Етиен от Клойе и алеманецът Никола от Кьолн…

За да отвлече вниманието на людете от разливащото се недоволство, Борил бе дал позволение на децата да получат подслон и храна за три дена в царевграда Търнов. И тия три дни бяха разведрили натегнатата, настръхнала престолнина.

Тълпата се размърда да стори път на двама високи, облечени във военни доспехи мъже, които искаха да минат през Владишкия мост.

— Новият протостратор! — си шушнеха момите, сбутвайки се с лакти, запленени от стройната му осанка.

— Дали ще ни пуснат по такова необичайно време? — попита Радул своя първи челник.

— Макар че не е още време за вечерня, аз вярвам, че монахът, който винаги стои там, ще пусне великия войвода.

Църквата „Свети Димитър“ беше почти празна. Само един протопоп от Карвунската хора свеждаше чело в дълбоки поклони пред иконата на Чудотвореца. Беше тихо и здрачно. Радул и другарят му запалиха свещ пред Спасителя и света Богородица. Застанаха за миг в смирено и дълбоко мълчание пред гробовете на Асена и Петра.

— А тук отдясно е гробът на цар Иваница — пошъпна монахът и тръгна напред.

Радул изтръпна. Почувства, че цял побледнява. Той тъкмо за това бе дошъл. Застана като насън пред мраморната плоча, обградена с желязна верига, която не позволяваше да се приближи някой по-близо. Кандилото трепкаше с кървави отблясъци над белия мрамор, на който пишеше с черни букви:

Тук почива

КАЛОЯН

цар на всички българи и власи

умрял на 8 октомври 1207

при Солун

Спомени изникнаха от всички страни, призраци се затълпиха наоколо, отдавна забравени лица и гласове го обградиха с тъмния лъх на невъзвратимото… Той затвори очи. И отново го видя, там, край бранното поле на Адриановград.

„Где е стратор Радул? Повикайте го… Да. Радул. Войскарят от стотнята на катепан Рекирад. От четвъртък той е вече стратор…“

И той го бе потупал ласкаво по рамото.

А много по-рано, заблуденият в гората болярин, който обхождаше най-далечните краища на царството: „Сега, понеже дъждът спря, нека по-голямото ти момче ми покаже пътя. Сбогом, стопанке“.

Пак той. И тогава в последния миг, на смъртното ложе, последните му думи, винаги пълни с грижа за родната земя: „Пазете Йоана. Пазете го…“.

Еклив гръм от барабани, бранни възгласи и победни викове, гъст и безспирен тропот от коне… Грохот на катапулти и балисти… И навсякъде сред бурята на боя, сред страшния екот на победата — оная висока незабравима осанка, с дългите посребрени къдрици, с устремен напред взор.

Сякаш нещо разкъса гърдите му, задуши гърлото му. Радул стисна челюсти, сподави избликналата дълбока въздишка, незабелязано изтри окото си.

— Идат люде… — пошъпна другарят му.

Двамата се отдалечиха, застанаха зад една колона. Към гроба на Калоян се приближиха две жени. Едната по-едра, тъмнокоса. Другата руса, стройна. С китка морави димитровчета в ръце.

— Да си ходим — побутна челникът Радула.

Ала момъкът не помръдна, поразен и очарован.

— Милкана… — пошъпна той, — дъщерята на великия примикюр…

Челникът вдигна учудено вежди, поклати глава.

— Това не е дъщерята на великия примикюр. Той изобщо няма дъщери. Това е Белослава. Баща й беше покойният княз Белота, великият логотет на Асеновци. Но тя е черноока като майка си, ромейката Зоя.

— Аз не говоря за чернооката, а за другата — и Радул посочи към русата девойка.

Челникът го изгледа поразен.

— Та това е царкинята! Дъщерята на Калояна…

Радул се дръпна, сякаш досегнат от огън. Очите му неволно се отправиха пак към двете жени. Русата бе оставила цветята върху белия мрамор и сега наливаше зехтин в кандилото. След това тя застана няколко мига углъбена в молитва, прекръсти се, поклони се. И погледна наоколо си.

Когато минаваха край двамата мъже, които се сведоха в дълбок поклон, тя кимна с глава. Лека усмивка трепна на устните й.

Радул остана като скован на мястото си, следейки с очи тънката осанка, която отминаваше — далечна, непостижима, загубена завинаги.

Дъщерята на Калояна…

И той потръпна като пред някаква светотатствена мисъл.