Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (24)

Глава XXIV

През неподвижните листа на гората слънцето едва проникваше с бледи, паяжинни нишки. От време на време невидим горски звяр изшумоляваше из храстите и внезапно в уханната тишина остро отекваше звук от пречупен клон. Някъде отдалече бързи ручеи пръскаха спотаен шъпот, който от време на време се превръщаше в бистър плясък и после отново стихваше в едва чут ромон.

Двама конници яздеха мълчаливо, всеки углъбен в собствените си мисли. Тревата, която никнеше по тясната пътека, бе сведена полегато към земята, жълта, смачкана и изсъхнала, като че много крака я тъпчеха всеки ден в непрестанен ход. Макар че конниците минаваха почти единствено по сенчестите места, гората лъхаше парлива и тежка задуха, пронизана от тънкия мирис на морави буторчета^[1].

— Има ли още много? — попита тихо Добромир и свали шапката, поглади изпотеното си чело.

— Наближаваме — отвърна късо Радко, притежател на една от най-добрите тъкачници в Ловеч.

Богомил Радко бе определен от „добрите люде“ да отведе новия „верующ“, когото днес щяха да приемат в братството.

Пътеката слизаше край долината на малка пенеста река, чезнеше из блатисти мочури, изкачваше се, пълзеше едва забележима нагоре по стръмните скали, пак навлизаше в царството на дъба и белокория бук, минаваше между отвесни канари и буйно падащи струи на сребрист водопад, губеше се сред гъсти храсти от глог и къпина.

— Кога ще мога да видя главния дедец^[2]? — попита пак Добромир спътника си.

Богомилът поклати глава, мека усмивка пречупи мрачната строгост на лицето му.

— И аз още не съм го виждал. И едва ли някога ще го видя. Никой не го знае кой е той и къде се намира освен дванадесетте дедци главатари… А едва ли някой може да си представи колко изпитания са нужни, дорде някой верующ стане съвършен християнин. Дедците се избират само между съвършените. А дванадесетте приближени на главния се избират измежду дедците. Ех, аз съм вече от години богомил, още по времето, когато цар Иваница изгори Филиповград, а досега съм виждал едва десетина пъти нашия ловешки гост и два-три пъти дедеца на областта. Тази вечер богослужението ще се води от старец Мануил…

— Нима никой не знае къде живее главният дедец? — настоя още веднъж горещо Добромир. — Може би той се намира някъде на лично място, между нас, обикновените люде, може би някъде, а не го знаем кой е…

Радко спря коня си, потупа го замислено по врата, след това впи изпитателен взор в болярина.

— Много разпитваш, млади момко… Прощавай за думите ми. Ала ти не си за нас знатен болярин, а прост другар, обикновен човек, равен на всички ни, както и ние сме равни нему и помежду си… Затова ще ти кажа искрено, без да искам да те наскърбя: като влезеш при нас, за да станеш съвършен, ще трябва да се подложиш на дълги изпитания и лишения. Любопитството не е от качествата, които ще те приближат до званието „съвършен християнин“, а търпението…

— Нима съм мислил да стана съвършен? — изтръпна тревожно момъкът. И новата мисъл се сви в сърцето му като опасна змия. Отново навлязоха в рядка дъбрава, която постепенно се сгъстяваше така, че два коня не можеха да минат заедно по едва забележимата пътека. След това пътят се малко разшири и почна да се изкачва полека нагоре към скалите, които се надвесваха над главите им, все по-близо, по-близо. Зачу се отнякъде сподавен глъч, тихо шумолене, сякаш крило от птица докосваше внезапно клоните и листата. Изведнъж дъбравата пред тях се разгърна и те видяха в дъното на малка морава отвор на пещера.

Радко и Добромир скочиха от конете, завързаха ги за едно дърво и се отправиха към неколцина души, които идеха насреща им. Това бяха десет-дванадесет мъже и жени, облечени в оскъдни дрехи от груб шаяк и овчи кожи. Босите им крака бяха обути в налъми. Някои от мъжете бяха загърнати в черни мантии, с дълбоко спуснати над очите качулки. Жените бяха без забрадки. Ала всички имаха смирено скръстени на гърдите ръце.

Вече мръкваше.

Зад върховете на високите дървета и начупените линии на канарите се изрязваха ивици тъмномораво небе. Пред входа на пещерата димяха борини. Богомилите поздравиха с кротко кимване на главата новодошлия.

— Бъди благословен!

Добромир отвърна на поклона и пристъпи сякаш насън към тях. Все му се струваше, че всеки миг може да се събуди и ще види да изчезват всички тия чудни люде край него, да се стопи шъпотът в пещерата, да угаснат жълтите веещи се пламъци на борините… Пристъпвайки прага, за последен път остро съмнение го клъцна. Имаше още време, имаше още време…

Ето там конят, вързан, готов да го отнесе обратно в Търнов. Към Белослава…

Белослава! Образът й блесна и изчезна като слънчев лъч сред тревогата, която го душеше. Белослава…

Той застана разколебан. Сърцето му биеше с гъсти, замайващи удари.

И изведнъж топла вълна го заля. Ако той почваше отсега да се смущава, да се съмнява… Това ли беше твърдостта, която му бе необходима за дългите изпитания, за тежките времена, които го очакваха?

Към него приближиха двама съвършени. С изпити бледи лица и дълбоко светещи под сянката на качулката очи. Те му свалиха оръжието, шапката, туниката. Добромир се остави да го обезоръжат, да го съблекат, Без да разбира какво вършат, какво става с него. Челото му пламтеше в хаос от бурни, преплетени мисли. Ръцете му сами се движеха, помагаха да развържат колана с меча, да снемат кожената шапка, ленената туника. Остави да му облекат черна наметка с качулка, която забули почти цялото му лице. Дадоха в десницата му светлина. Всички останали люде взеха в ръце пламтящи бели борини и го поведоха към вътрешността на пещерата.

На дъното, прав и гологлав, с дълги сребърни къдрици стоеше дребен старец с бледи зеници, с жълто като пергамент чело и вкаменено в спокойно безстрастие лице.

Около старейшината бяха наредени в кръг съвършените братя. По строгите черти на лицата им трептяха сенките на светлините. Всички бяха със скръстени ръце и сведени към земята очи. Чак когато старец Мануил направи знак на своя пръв помощник да сложи масата, братята спряха взор върху новодошлия и почнаха да си мият ръцете в съда, който една жена им поднасяше.

Стройник^[3] Назари се поклони три пъти, донесе една маса пред старейшината, отново се поклони три пъти, постла тънка бяла покривка, пак се поклони три пъти и сложи евангелието на масата.

— Благословете и пощадете… — пошъпнаха със страхопочитание тънките му устни.

Добромир коленичи, сведе ниско глава под благославящите сухи, изпити ръце на Мануил. След това взе от ръцете му евангелието, докосна устни до него. Вдигна очи и ги впи в очите на старейшината. Тръпка побягна по тялото му.

Това бе търговецът, който бе идвал у Белослава.

Старец Мануил го изгледа със спокоен и благ взор. Положи ръце на главата му, пошъпна тихо два пъти наред „Отче наш“.

След това поизправи дребното си тяло, очите му заблестяха като стъкло под палавата игра на светлините и сенките от горящите бели борини. Той издигна сухите си ръце, втренчи поглед нагоре, гласът му прозвуча в безкраен унес:

„В началото беше словото и словото беше у бога, и бог беше словото. То беше в начало у бога. Всичко чрез него става и без него не става нищо от онова, което е станало. В него имаше живот и животът беше светлина на човеците. И светлината свети в мрака, и мракът не я обзе…“

Добромир напрегнато слушаше всяка дума, която се запечатваше в сърцето му. Ето и той вече отиваше във виделината, във вечната светлина на истината и спасението… Широка радостна вълна го потопи в кротък възторг. Устните му трепереха. Пещерата бавно се изпълваше с неземно сияние, невероятна, откъсната от света и людете, преддверие към бога…

И той разкри сърцето си към думите, които старец Мануил отправяше към него с тих, ала неочаквано мощен глас:

— Добромире, искам да знаеш, че църква значи събрание. И там, където се намират истински християни, там са и отец, и син, и свети дух, както ни казват свещените книги. Не беше ли рекъл Христос в евангелието на Матея: „Гдето има двама или трима, събрани в мое име, там съм и аз посред тях“. А в евангелието от Йоана той казва: „Ако някой ме обича, ще пази думата ми. И моят отец ще го възлюби, и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим…“ А апостол Павел спомня божието слово: „Вие сте храм на живия бог, ще се поселя в тях и между тях ще ходя: ще им бъда бог, а те ще бъдат мой народ. Затова излезте из средата им и се отделете“. И ти сега, мой сине Добромире, си в божия дом и божият дух е с тебе… Защото ти ще се вслушваш в неговите заповеди и ще приемаш духа на истината. А този дух трябва да бъде приет в чист и безпорочен храм — твоето сърце. Не са златните иконостаси, нито са посребрените и обсипани със скъпоценни камъни икони, които придават цена и святост на мястото, а елмазите на нашата милост и златото на нашето смирение. Там ние трябва да приемем словото на утешителя, който Христос ще ни проводи, на този, който ще дойде да изобличи света за грях, за правда и за съдба… За грях, защото не вярват в Исуса, за правда, защото разпнатият отиде при своя отец, а за съдба, защото князът на този свят е осъден… Утешителят, който ще ни бъде проводен, за да ни спомни това, що Христос ни е рекъл, е сам дух свети, въплътен в нашите избраници…

Старец Мануил сведе прозрачни зеници към тъмния замислен взор на новопосветения.

— И ти трябва да бъдеш един от тия избраници… Ала мъчен и труден, и пълен с тръни е пътят му… Защото той е рекъл: „Истина, истина ви казвам: който вярва в мене, делата, които правя аз, и той ще ги прави; и по-големи ще прави, защото аз отхождам при отца си…“. И още е казал: „Ако светът ви ненавиди, знайте, че мене по-напред от вас възненавидя. Ако бяхте от света, светът би любил своето, а понеже не сте от света — от света на княза на злото, синко Добромире! — затова светът ви ненавиди… Помнете словото, което аз ви рекох: не е рабът по-голям от господаря си. Мене ако изгониха, и вас ще изгонят…“

Добромир затвори очи, притисна силно ръце до гърдите си. Сред зари и сияние слизаше духът на истината над него. И сякаш през далечна трептяща мъгла долитаха думите на стареца, кротки и тежки:

— Той ни даде своето слово и светът ни възненавидя, защото не сме от света, както не бе от света този, който ни освети със своята истина. Защото той бе казал: „Както ти проводи мене на света, така и аз проводих тях на света. И за тях аз оставям себе си, да бъдат и те осветени чрез истината. И не само за тях те моля, но и за онези, които чрез тяхното слово ще повярват в мене, да бъдат всички едно“.

Старец Мануил скръсти ръце. Сниши клепки и изрече съвсем бавно:

— И ето какво е казал той на тези, които ще повярват в него: „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от лукаваго“. Защото лукавият, Добромире, управлява света със своето войнство от паднали ангели. А за тия, които не желаят само да се опазят от Сатанаила, а искат да го победят, е казал: „Славата, която ми даде, дадох я там, да бъдат едно, както сме ние едно: аз в тях и ти в мене. Да бъдат съвършени в едно и да разбере светът, че ти си ме проводил и си ги възлюбил, както си възлюбил мене…“.

— Благословете, пощадете ни! — пошъпнаха тихо в хор богомилите и коленичиха.

— А сега, добри люде, да се поклоним на отца и сина, и светия дух. Амин. И да бъде нам според словото му. Амин.

Бавно и вдъхновено се издигна към хладния свод на пещерата горещата молитва:

„Отче наш, който си на небесата, да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде волята ти…“

Високо над другите, все по-силно и по-тръпно ехтеше чистият кадифен глас на новопосветения богомил.

„Както на небето, тъй и на земята…“