Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (3)

Глава III

Хиподрумът^[1] на Константинопол^[2] бе препълнен както винаги. Все същата жадна и лекомислена тълпа се притискаше с еднакво нетърпение и любопитство от редиците на патрицианските ложи до последните стъпала на амфитеатъра. Отначало чуждоземец не би могъл да познае, че се намира в победена от жесток завоевател страна.

От единия до другия край на спината дружини музиканти свиреха на флейти, тромпети и чинели. Жените се оглеждаха, за да видят новостите на носиите, мъжете все тъй лакомо довършваха донесеното със себе си ядене. Все тъй нетърпеливо поглеждаха всички към императорската ложа, откъдето очакваха да се даде условният знак за започване на игрите.

Може би разлика имаше. Ала новопристигнал някой търговец от далечния Запад по-мъчно би я различил от местния жител.

В ложите на знатните, до къдрокосите, облечени в скъпи туники ромеи, сега седяха рицари в метални ризници, с веещи се пера по шлемовете. Между чернооките византийски красавици, замръзнали като изваяни в своите високо затворени далматики от корава и тежка коприна, сега пъстрееха светлите туники и кадифени палиуми^[3] на венециански графини и френски баронеси. Вместо да се следи със затаен дъх дали победата ще бъде на страната на Сините или Зелените, сега в арената на ширния хиподрум се явяваха състезателите на копия и рицарски двубой.

В императорската трибуна, вместо да седне на своя позлатен трон — заграден от евнуси със златни мечове и паунови ветрила — византийският василевс, облечен в скъпоценна мантия, със скиптър^[4] и корона, трябваше да се яви императорът на латините, облечен в сюрко от червен сатен, надянат върху везана със злато туника от синьо кадифе, обут в пантофи от брокат или червена кордовска кожа, с тънък златен венец около главата.

Именно сега чакаха появяването на императора, който да даде знак за започване на игрите. А след тях за пръв път жителите на Константинопол щяха да видят и една църковна религиозна мистерия.

Но император Анри се бавеше. Измина цял час от уреченото за започване време и той все още не идваше. Най-сетне на трибуната се яви брат му Йосташ^[5] и игрите захванаха.

Ясно беше, че императорът няма да дойде. Много честолюбиви женски сърца почнаха да бият по-бавно, много разочаровани светли и тъмни очи престанаха да мятат искрящ взор към царската трибуна.

Анри д’Анжу, граф Д’Ено, император на Константинопол, бе вдовец. При раждането на първото си дете младата императрица Агнес, дъщеря на Бонифаций Монферато, бе починала. Вече шест месеца как нова гробница бе издълбана в мозайките на „Света София“ до гробницата на първата латинска императрица на Константинопол Мария, Бодуеновата^[6] съпруга.

Бедната ломбардска красавица Агнес Монфератска все пак бе могла поне девет месеца да прекара в бленуваната световна метрополия като обожавана владетелка и любима невеста. А Мария дьо Шампан, тръгнала по следите на кръстоносците към Сирия и Палестина, бе настигнала съпруга си — Бодуен Фландърски, вече латински император — пременена и подредена в тежък сребърен ковчег, натоварен върху венецианска галера.

Затова сега толкова женски сърца в цяла Европа почваха да бият по-буйно при споменаване името на хубавия, едва тридесетгодишен вдовец. Благородни девойки от Бургундия и Фландрия, от Венеция и Кастилия, от Арагона и Турингия въздишаха и мечтаеха да сложат на главата си свободния венец на най-красивата и богата империя, която възпяваха трубадурите от цял свят.

Затова много сестри и дъщери на барони и рицари бяха настигнали близките си в приказния град с тайната надежда да покорят сърцето на самотния мъж.

Но не до женитба бе сега на младия император. Тежки грижи една след друга се редяха в пъстра върволица пред държавническата му мъдрост, пред бранническата му доблест. Заграден отвсякъде с врагове: Тодор Ласкарис в Никея, Михаил Комнин в Епир, Стефан Първовенчани в Сърбия, Асен-Борил в България, деспот Слав в Ахридос, жупан Георги в Дукля, княз Димитрий в Арбанашката земя, той едва свършваше с укротяването на единия, когато веднага почваше другият, а най-често и по неколцина наведнъж.

Най-добрите сили на рицарството бяха погинали, бяха побягнали, бяха започнали да се унищожават във взаимни борби. Напразно папа Инокентий пращаше послания до всички християнски господари да съберат нови кръстоносни войски в помощ на зле крепящата се империя.

Отдавна бяха минали вече времената на първото вдъхновение, на чистия порив за освобождение на гроба господен. Днес кръстът покриваше по-често гърдите на алчни завоеватели, на търсачи на приключения, на дирещи лесно забогатяване търговци.

Почти всички земи на Визанс и около нея бяха вече раздадени като феоди^[7] на безброй благороднически семейства, дошли от всички краища още по време на първия поход.

Може би Анри бе един от последните истински рицари на своето време.

Но и вътрешни ежби и неприятности не оставяха младия владетел в мир да заздравява своята държава. Крамолите между френското и венецианското духовенство, непокорството на регента на Солунското кралство, препирните между венецианци, генуезци и пизанци за търговски права, вироглавието на феодалите от Южна Гърция — всичко това всеки ден се струпваше като тъмна мъгла над главата му и само добрата воля, прямотата и искреността, които му бяха тъй присъщи, можеха да спомогнат в уреждането на толкова забъркани и опасни въпроси.

Ето и сега в този хубав празничен ден навръх Петдесетница, когато целият двор, цялото околно рицарство, всички знатни ромеи го чакаха в Хиподрума, император Анри седеше загрижен в своята работна стая в двореца Буколеон^[8], чуваше трескавия шум на тълпите, които се притискаха около игрището, възбудените викове на състезателите, но за него нямаше празник и делник, щом трябваше да се свърши някоя спешна и важна работа.

Някой леко похлопа на изкусно изработената от сребро и слонова кост врата, пурпурните завеси се плъзнаха по сребърните пръчици и на прага се появи пажът Оливие дьо Рошфор. Той свали шапка, прегъна коляно и каза:

— Пратениците на кралица Маргарита пристигнаха, сир^[9]!

Стройният тънък момък, който четеше някакъв пергамент, седнал пред малка маса от абаносово дърво, вдигна тясното си светло лице, зачервено от вятъра и слънцето на непрестанните походи.

Меки кестеняви къдри падаха в буйно великолепие до раменете му. Той поглади с длан чело, понавъси се, въздъхна:

— Не ще са много весели новини. Оливие… Хайде, приготви ми костюма за приемите. И аз ще почна без малко като византийските василевси да се преобличам по двадесет пъти на ден…

Той стана, протегна ръце, направи няколко упражнения, за да възвърне обикновената си бодрост — свикнал още от ранна юност да калява тялото си в рицарски гимнастически изкуства — след това отиде в гардеробната стая, свали неизменната ризница, с която работеше, излизаше и пътуваше, облече с помощта на пажа туника от червено кадифе, везана със сребро, връз нея надяна зелен сюрко без ръкави от тежък атлаз, поръбен със сребърни ширити и украсен със сребърни копчета, стегна талията си със скъпоценен колан от сребърни халки и рубини, обу алени кадифени обуща, наметна си мантия от сив аксамит^[10], поръбен със скъпа кожа. След това сложи на главата си малка четиризъбеста корона.

— Вместо да слушам сега неприятните оплаквания на кралицата от Тесалоника^[11], по-скоро бих отишъл да опитам новия си сокол или бих хапнал с удоволствие ябълки от Оверни. Така са ми дотегнали всички тия разправии! — се усмихна императорът и весело потупа по рамото предания си момък.

Поласкан и радостен, пажът се зачерви и сведе очи. Любезността и доверието на господаря му го изпълниха с ликуване и гордост.

За Анри той бе готов всеки миг да даде живота си. Официалната му служба бе виноопитвач. Но той мечтаеше да заякне по-скоро, за да му стане оръженосец.

Анри измина няколко великолепни зали и ротонди, след това, последван от маршал Вилардуен и от висшите си придворни: конетабъла Дьо Сен-Пол, великия майстор на гардероба коместибулярия Конон дьо Бетюн, великия виночерпец Милон дьо Брабан и великия столник Мокер дьо Сент-Менеулд, влезе във великолепната зала на Хризотриклиниума^[12]. Преди да седне върху престола, който се намираше в източната абсида на залата, той се поклони и прекръсти пред сребърната икона, която бе окачена над облегалото. Златната завеса, везана с бисер и елмази, която по-рано се намираше пред престола, сега я нямаше. В бурните първи дни на превземането на великия град от кръстоносците и тази прочута завеса бе поделена като плячка между алчните барони.

Конон дьо Бетюн почука три пъти с жезъла си и пратениците влязоха.

Граф Гийом дьо Сен се поклони веднъж при прага, втори път в средата на залата и трети път пред престола. Наведе се, целуна края на аксамитената мантия на Анри. Останалите пратеници останаха близо до вратата.

Графът целуна пергаментовия свитък, който носеше, и го подаде на коместибулярия. Жофруа дьо Вилардуен се поклони и го разпечата. След това го разгъна по дължината и зачете високо:

— „В името на светата и неделима Троица, амин. Маргарита, съпруга на покойния крал на Тесалоника, Бонифаций, известява и моли своя висок господар, константинополския император Анри, за помощ и защита против намеренията на регента граф Оберто Биандрате и конетабъла Амедео Буфа, които недавна изпратиха послание до наследника на покойния крал в монфератските му имения. В тези послания те молили маркиза Гулиелмо Монферато да остави бащините си земи в Италия и да ги замени с по-достойната за него кралска корона на Тесалоника. До този миг завареникът на кралицата, маркиз Гулиелмо, още не се е обадил от Италия дали е наклонен да дойде и измести непълнолетния си брат Димитрий от законното му наследство. Но може би уверени, че той няма да закъснее в изпълнението на техните молби, още отсега регентът на кралството и Амедео Буфа почват да държат извънредно недостойно и предизвикателно държане към кралицата и малкия Димитрий, давайки им по всички начини да разберат, че са нежелани и излишни в държавата, която очаква нов владетел. Затова кралицата на Тесалоника моли повторно своя върховен господар и повелител, императора на Константинопол, да й изпрати помощ във войска и лично влияние над регента, който е длъжен да зачита правата на непълнолетния крал.

Посланието е изпратено в годината на Въплъщението на нашия господ бог, 1208, през месец май, ден 10, в първата година на царуването на крал Димитрий I.

В благородния град Тесалоника, написано чрез ръката на Гуидо Канина, с божие благословение. Амин.“

Графът сгъна свитъка и отново се поклони. След това го подаде на коместибулярия, а той го поднесе на императора.

Анри пое посланието с помрачено лице. Сивите му очи бяха станали страшно големи и гневни.

Не. Нямаше никога да свърши тази противна история с ломбардите. Още от мига, когато бароните в Константинопол бяха избрали за император фландърския граф Бодуен, людете на втория кандидат — ломбардския благородник Бонифаций Монферато — се бяха почувствали оскърбени и недоволни. Нима не беше монфератският маркиз вожд на кръстоносния поход? Защо бяха предпочели пред мъжествения ломбардски бранник угодливия френски рицар Бодуен Фландърски?

Но венецианците бяха дали гласовете си за французина, защото не искаха друга италианска държава, твърде близо до Венецианската република, да вземе надмощие в новата империя.

И за да задоволят оскърбения маркиз — му бяха дали половината от земите на империята като на крал на Тесалоника.

Крал. Ала васал на константинополския император.

Но ето че неочаквано Бодуен бе паднал в плен у българите и не дълго след това цар Калоян бе писал на папата, че високият му пленник не може да бъде върнат в родината си, понеже е платил своята дан на майката природа. Защо тогава след смъртта на фландърския граф не избраха на негово място Бонифаций, а предпочетоха младия му брат Анри, граф Д’Ено?

От този миг враждата бе пламнала все по-остра и неугасима.

Не помогна дори и сродяването между двете семейства. Анри се бе оженил за дъщерята на Бонифаций. Веднага след смъртта на младата императрица и неочакваното загиване на самия Бонифаций обтегнатостта между Тесалоника и Константинопол стана още по-непоносима.

Анри мълчеше и мислеше отново за всички тия неприятни събития.

Ясно беше, че викането на младия монфератски маркиз от Италия бе насочено лично срещу императора. С регентство, при един малолетен крал и една кралица, подчинението на Тесалоника към Константинопол бе неоспоримо. Но когато на солунския престол седнеше храбрият момък Гулиелмо, син на Бонифаций от първата му жена Елеонора Савойска, работите щяха да тръгнат другояче. Неукротимите ломбардски барони щяха веднага да отцепят кралството в независима държава.

Време ли беше сега за надменност и честолюбие? Сега, когато Латинската империя бе отвсякъде заградена с врагове? Да бъдеше проклет мигът, когато изборът на съдбата бе паднал връз бледото чело на брата му Бодуена. Може би и днес той щеше да бъде още жив, ако не бе слагал на главата си искрящия императорски венец, от който бяха произлезли толкова зависти и крамоли…

Анри се изправи. Даде знак на пратениците да приближат.

— Известете на вашата благородна госпожа, императрица Маргарита, кралица на Тесалоника, че нищо няма да ми попречи да изпълня своя дълг на сюзерен^[13] към нейния малолетен син. Нито буря, нито сняг, нито слънчев пек ще ме спрат веднага да отправя своята помощ на онеправданата владетелка. Моят първи дълг на рицар и сюзерен е да бъда защитник на слабите и беззащитните, на вдовиците и сираците. В посланието, което моят писец ще напише до кралицата, тя ще види, че още идущата седмица аз ще тръгна с всичките си войски към Тесалоника, за да приема обичайната почит на моите васали.

Той вдигна ръка. Граф Дьо Сен се поклони. Пратениците се оттеглиха с разведрени сърца. Помощта на императора бе осигурена.

Веднага след тях бяха въведени представителите на Венецианската и Генуезката република.

Генуа молеше застъпничеството на императора пред венецианеца Риниери Дандоло, който с помощта на Руджеро Премарини, Пиетро Полани, Лело Велио и галерите на Венеция бе изгонил от остров Крит законния й владетел — генуезеца граф Енрико Пескаторе ди Малта.

Венецианците разправяха пък, че през 1206 година по същия начин граф Енрико заедно с братовчеда си Алемано ди Коста, граф Ди Сиракуза, и с помощта на 29 генуезки галери изгонил от Крит законния й владетел — венецианеца Риниери Дандоло.

Кой говореше истината?

Чий беше Крит? На Венеция или на Генуа? Кому да даде право?

Генуа се смяташе обидена от венецианците, които бяха кръстоносци и бяха покровителствани от императора. Анри трябваше да ги защити. Но от друга страна, достатъчно му бяха неприятностите с Венеция по църковните крамоли.

Най-сетне той обеща, че ще накара венецианците да щадят правата на граф Ди Малта. А тях самите помоли да се отнасят приятелски с новите завоеватели.

Двете враждуващи страни си отидоха недоволни и без да дойдат до споразумение. Явно беше, че само кървавата бран ще определи правата им.

Изморен и наскърбен, Анри се отпусна с въздишка на облекчение върху бляскавия престол на ромейските василевси. Ала в същия миг стражите пуснаха да влезе един извънредно разтревожен духовник, който с бързи крачки се упъти към императора.

— Всемилостиви господарю! И това трябваше да доживеем! Войските на венецианците разбили вратата на църквата „Света София“ и откраднали чудотворната икона, рисувана от свети Лука!

Анри скочи навъсен и недоволен.

— Това не биваше да става! Икони не се крадат! Къде е сега образът на „Света Богородица напътница“?

— Баилът^[14] на Венеция заповядал да я занесат в църквата на Пантократора. И там сега я пазят въоръжени стражи, докато я натоварят на някоя венецианска галера… — Гласът на капелана^[15] трепереше от негодувание и болка. — Ала патриархът ще потвърди отлъчването на папския легат! И сам папата ще накараме да го потвърди!

В този миг цялата зала се изпълни с викащи и ръкомахащи люде: рицари с бели мантии и червени кръстове на гърдите, рицари йоханити^[16], ромейски монаси, фландърски свещеници. Всички се хвърлиха пред краката на Анри, говорейки и молейки едновременно.

— Такова светотатство не беше се случвало още — извика със сълзи на очи кардинал Бенедето ди Санта Сузана, — да се насилват вратите на катедралата! Това само венецианците начело с техния баил могат да го направят! А и патриархът Томазо се държа така нерешително към тях, че си заслужава обидата!

Дълго време Анри се мъчи да успокоява, да уталожва разбунените духове, като обещаваше да стори всичко, което е в силата му, за да остане прочутата чудотворна икона в Константинопол.

— Още сега ще напиша писмо до светия отец в Рим… — каза най-сетне той — и без това има да отговарям на едно негово послание. Бъдете спокойни. Пратеникът ще замине още утре. Работата ще се уреди…

От огромните градини на Буколеона се издигаше топъл, замайващ мирис. Кроткият вечерен ветрец, който лъхаше откъм Златния рог, понесе всички благоухания на безбройните румени трендафили и обвея грижното чело на императора, който се разхождаше в най-хубавия здрачен час на Константинопол сам и тъжен между колонадите, които гледаха към морето.

Сега трябваше да пише на Инокентий III. Но дълго преди това искаше да обмисли всяка дума, да претегли всяка мисъл, отправена към върховния арбитър на всички световни крамоли.

Сам Анри бе поставен в много опасно положение: между чука и наковалнята. Защото между Рим и новия патриарх на Латинската империя — венецианеца Томазо Морозини — възникваха непрестанни търкания и вражди. А двете страни еднакво разчитаха на подкрепата на императора.

Зад сребърните решетки на прозорците трепнаха пламъчетата на свещниците и поликандилоните. Анри влезе отново в работната си стая, разгърна писмото на Инокентий III и го прочете за десети път.

… Благородният мъж Тодор Ласкарис — пишеше той — се оплаква, че ти не си искал да сключиш с него постоянен мир, а си имал намерение да завоюваш държавата му. Той ме моли да се застъпя пред тебе, щото примирието, което имате вече от една година, да бъде продължено с още една, ала примирие трайно и крепко. Затова аз му изпратих нарочно един легат да уреди тази работа и те моля да не предприемаш нищо враждебно против Никея. Сам бог е поставил морето между двете империи и никой не трябва да го преминава. Посъветвах също Ласкарис да се яви пред теб и да ти отдаде почит като васал. Защото, ако на времето еврейският народ се подчини на Навуходоносор, който бе идолопоклонник, колко повече приляга на един християнски господар да се подчини на един католически княз, поставен от всевишния на императорския престол… Също така писах на Ласкарис, щом получи писмото ми, да ти проводи пратеници за започване на мирни преговори.

Ведрина се разсипа по замъгленото лице на императора. Това писмо бе днес най-приятното нещо, което бе преживял сред толкова досадни крамоли. Посредничеството на папата му идваше тъкмо навреме. Защото преди няколко време тайни пратеници му бяха донесли вест, че новият български цар Асен-Борил бил в преговори с Никея за общо нападение на империята.

Сега той бе вече обезпечен откъм тази опасност.

И той отговори с думи на гореща благодарност към папата, като обещаваше да вземе под внимание всички неприятности, които му създаваха непокорните венецианци, и да защити неговата справедлива страна.

Чак след като собственоръчно написа и подпечата пергамента до Инокентий, Анри можа за миг да помисли за своите лични работи.

Попита как е прекарала деня младата Изабел, доволна ли е била от разходката си с трирема из Босфора и от игрите в Хиподрума, нахранила ли се е… Заръча да го чака заедно с Йосташ за вечеря. Щом се освободи за миг от своята работа, ще отиде да я види.

Изабел бе незаконородена дъщеря на императора. Преди много години, още като млад юноша, Анри бе ходил на гости при сестра си — френската кралица Изабел. Там за кратко време бе разцъфтяла нежна обич между брата на кралицата и придворната й демоазела — благородната девица Флорина дьо Клермон. По-късно, след смъртта на кралица Изабел, Флорина бе отишла във Фландрия, повикана от влюбения момък. Но докато строгият Бодуен V, осми граф на Фландрия, разреши на братанеца си такава несъответстваща женитба, Флорина дьо Клермон бе починала, оставяйки малка дъщеря, кръстена на името на кралица Изабел.

След като бе увенчан за император на Константинопол, Анри бе повикал от далечната родина любимата си дъщеря, която искаше да отгледа и възпита край себе си в пищното великолепие на новата империя.

Като се погрижи за детето си, Анри си спомни за задълженията, които имаше към дъщерите на покойния Бодуен, и седна отново пред писалището да изпрати послание до втория си брат — Филип, маркиз Дьо Намур — който като настойник и регент на Бодуеновите деца, Жана и Маргарита, управляваше Фландърското графство до пълнолетието на Жана.

Ала едва бе потопил пачето перо, за да започне братското си послание, когато един паж, без да почука, широко разтвори вратата и вътре се спуснаха бледи и тревожни Конон дьо Бетюн и граф Йосташ.

— Българите нахлули в пределите на империята!

Анри хвърли перото, скочи прав, блъсна стола си встрани.

— Българите!

Най-омразните, най-опасните му врагове. Тия, които при Адрианопол^[17] бяха нанесли страшното, позорно петно на латинската войска, които бяха пленили и убили любимия му брат Бодуен, които бяха отсекли главата на монфератския маркиз, които бяха станали причина за бързата смърт на дожа Енрико Дандоло, които бяха изгонили Рение дьо Три от Филипопол^[18]…

Отново българите се спущаха като тъмен облак, като грозна напаст над разклатените устои на империята.

Все те…

Императорът стисна силно челюсти, сви юмруци. Див блясък трепна за миг в светлите му очи.

Крайно време беше да се измие калта на адрианополското поражение. Те предизвикваха. Те не се смиряваха. Ето че след смъртта на страшния Иваница и неговият наследник, този неизвестен дързък Асен-Борил, искаше да премери сили с тях…

Е добре. Нищо че са обещали веднага да заминат за Тесалоника.

Кралица Маргарита може да почака. Тежко̀ и на граф Биандрате, ако смее сега да използва мъчнотиите му с тази нова бран. После ще бъде сто пъти по-зле наказан.

Но сега… Сега за Анри нямаше друга грижа, друга мисъл — да срещне отново пред стените на Адрианопол ония, които не оставяха на мира господарството му с дръзките си планове. Не можеше да има място за две силни царства в тези земи.

Или латините, или българите трябваше да бъдат господари на Адрианопол, Филипопол, Тесалоника и Константинопол.

В стаята се втурна, пламнал от възбуждение, Жофруа дьо Вилардуен.

— Българите отново предизвикват! Бежанците от цяла Романия^[19] се стичат надолу към морето, ужасени от нашествието им! Какво ще заповядаш, милостиви господарю!

— Всички барони да вдигнат опълченията си към Силиври. Оттам ще приберем по пътя си гарнизоните на останалите крепости по посока към Адрианопол…

Маршалът разбра. Наведе глава с покорно движение.

Битката щеше да бъде на живот и смърт.