Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (53)

Глава XXV

Анри дълго остана замислен над посланията, които бе получил от Запад, поразен от страшните и невероятни вести, които бяха дошли.

Зет му, Пиер дьо Куртене, съобщаваше за нечуваната победа, която френският крал Филип Август бе нанесъл при Бувин над съюзените си противници: английския крал Йоан, алеманския император Отон, фландърския граф, лотарингския херцог и други мощни барони. След битката на Карл Мартел против маврите това бе втората голяма победа на французите, откакто бяха създали своя държава.

Император Отон бе избягал заедно с брабанския херцог, а булонският граф и Фердинанд Фландърски бяха паднали в плен заедно с брата на английския крал — граф Салисбъри. Отрупан с вериги, надменният фландърски владетел, следван само от вярното си куче, обграден от две дружини копиеносци, бе преминал в проста дървена двуколка позорния път до Париж, където бе мечтал да влезе победител заедно с Отон и Йоан Безземни. И сега фламандците трябваше да събират с подписка нужните пари, за да платят огромния откуп за пленника, който искаше Филип Август.

Анри реши да отдели десет хиляди ливри, за да освободи племенника си. Ала се тревожеше повече от второто условие на френския крал, което жителите на Валансиен, Ипър и Касел никога нямаше да се съгласят да изпълнят: да разрушат крепостите си. Как щеше Жана да се справи в тия трудни времена без подкрепата на чичовците си и Феранте?

След това мисълта му премина към собствените му грижи. Предстоеше женитбата на Йоланта с венгерския крал и подписването на съюза против сърби и епирци. Новият епирски деспот бе сто пъти по-жесток и вероломен от покойния си брат Михаил. Честолюбието му нямаше граници. Дори си бе прикачил три знатни имена като представител на най-видните византийски династии: Теодор Комнин Дука Ангел.

И на юг бе неспокойно.

Ласкарис бе паднал в плен у тюркмените, които го бяха освободили само срещу висок откуп, а Давид Комнин бе убит в бран против селджуците. От друга страна, и Слав го безпокоеше. Носеха се слухове, че преговаря за нова женитба с една от дъщерите на Теодор Петралифа, брата на епирската деспотица. Носеха се също слухове, че Биандрате смятал да се върне отново в Тесалоника и да почне старата борба.

Императорът махна с ръка. Грижите нямаха край. Най-хубавите му години бяха изминали в тежки борби и неспирна бран. Две жестоки бръчки свиха в горчивина ъглите на устните му. Младостта му щеше да отшуми сред безкрайния низ на тревогите и лошите изненади.

Тежка въздишка се отломи от гърдите му. Да можеше да се махне оттука, да се откаже от този проклет престол, да си отиде във Фландрия сред слънчевите хълмисти равнини на Ено, да лови риба по бреговете на Шелда, да диша родния въздух, далеч, далеч от този зловещ дворец… Двамата с нея… И да забравят, че някога са били император и императрица…

Почувства жажда по нежност, утеха, отмора.

Мария…

Къде беше тя, какво се криеше зад това непроницаемо, гордо чело, зад тази студена затвореност… Той въздъхна. Ето Белослава вече бе дарила едно мило хубаво момиче на съпруга си, втората жена на Теодор Ласкарис бе родила дългоочаквания наследник на Никея. А неговата обширна, ала разядена от вътрешни ежби държава нямаше твърдо закрепнала династия. Утре да склопи очи — кой щеше да поеме тази несигурна власт? Брат му Филип бе починал без наследници. Йосташ нямаше право — като незаконороден. Сестрите му бяха женени. Неговата смърт не означаваше ли и край на Латинската империя?

Отново той махна с ръка. Защо мислеше за смъртта? Болест или старост го бяха притиснали? Безумен ли беше? Какво означаваше тази сломеност? Нима бе вече изчерпал сили за борба с живота и съдбата?

Той се усмихна. Не. Не беше Анри тоя, който щеше на края да загуби мъжество и дързост. Той се отправи през мраморните кубикулуми към покоите на императрицата. Тази вечер имаше прием на венгерските пратеници и тя трябваше вече да бъде готова за вечерята.

Мария хранеше новия сокол: великолепна рядка птица, бяла като сняг, с едри ясножълти очи. Като видя императора, тя се смути, че я заварва в парадна премяна да се занимава със своите любими животни. Ала Анри се изсмя весело:

— А къде е нашият нов леврие^[1]?

На връщане от обиколката си из Тракия Анри бе срещнал търговци от север, които му бяха продали едно нежно стройно куче с дълъг и мек като коприна косъм.

— Еско е на разходка из градините заедно с Леон, Кунда и Сарасин.

С кучета, соколи и коне се занимаваше Мария. Те бяха най-искрената Й радост. Никога ли това студено сърце не закопняваше по малко крехко детско телце, притиснато до гърдите й? За власт и управа бе родена дъщерята на Йоанициус, а не за дом и тихо огнище. На баща си приличаше — тъй смела и мъдра едновременно.

Анри я изгледа с нескрит възторг. Никой като нея не можеше да приеме едно посолство, да укроти някои недоволства, да наложи волята си. Всички тръпнеха, когато Анри заминаваше на поход — защото тогава трябваше да си имат работа с железния и упорит нрав на байулата, а то не бе лесна работа. Кой би допуснал толкова несломимост, толкова гордост, толкова коравост зад това нежно лице, зад тия светли невинни очи?

Той приближи до нея.

— Много сте хубава тази вечер, Мария. Никога не съм ви виждал така. Откъде е този аксамит, тъй румен като устните ви?

Тя се помъчи да отклони разговора.

— Не съм виждала отдавна трувера Бернар д’Арен. Къде се губи този момък?

— Пътува за Фландрия, мадам.

— За Фландрия? — каза учудено Мария и го погледна недоумяваща.

— С послание до братаницата ми Жана. Изглежда, че тя желае отдавна да прибере в двора си прочутия певец. Отстъпих й го.

Мария сбърчи вежди. Вдигна рамене.

— А барон Дьо Лимож, тоя храбър и достоен рицар? Също тъй неочаквано изчезна напоследък… Да не би и той да пътува за Фландрия?

— Не, мадам. Рицарят Дьо Лимож замина към юг. Сега вече трябва да е в земите на арменския крал.

— Какво ще дири там?

— Изцеление. Той страдаше от тежка и жестока болест. Изпратих го по-далеч, за да оздравее по-скоро.

— И от какво беше болен Дьо Лимож? Тъй крепък, тъй цветущ?

— От безнадеждна любов.

Мария тъжно се усмихна. Гласът й бе добър.

— Анри…

Императорът весело се изсмя. Взе ръцете й, привлече я към себе си. Горещата млада кръв заговори. Клепачите й бързо затрепкаха, дълбока въздишка повдигна смутената й гръд, страните й ярко запламтяха. Тя се помъчи да се изтръгне от тези силни и неумолими ръце. А гласът му достигаше като далечна песен, пълна с чудни обещания, сякаш слушана някога насън…

— Колко съм лош, Мария. Отстранявам от вас може би малкото люде, които ви доставят радост. Ала аз ви обичам твърде много и вие трябва да ми простите. — Той улови лицето й, приближи го до своето: — Мария… Мария, кажете ми какво ви липсва… Аз виждам твърде добре… Вие не сте щастлива. Не отричайте. Не. Не мамете себе си и мене. Кажете какво би могло да ви зарадва и аз ще го изпълня!

Той я погледна с гореща привързаност и обич.

— Кажете, Мария!

Тя побледня. Сведе очи. Сякаш нещо задуши гърлото й.

Да каже: искам да махнеш латинските войски от Търнов… Искам да помогнеш на Йоан-Асен да си възвърне бащиния престол… Искам да си отида… Там, откъдето съм дошла… Копнея по дивото ухание на горите на Орловец, по бялата качунка и жълтия минзухар на родните ми поля, по суровия вятър на Хема, по говора на моите люде, по песните и вихрените им буйни игри… Гладна съм за мед от нашите пчели, жадна съм за снежни преспи, искам да се помоля в бедната и проста църквица на свети Димитър… Искам да видя отново Радул, да чуя гласа му, който ме буди нощем, да видя черните му очи, тъй горещи и предани, да склоня чело до вярната му гръд…

Но можеше ли Мария да каже това? Защо да хвърля в смут честното рицарско сърце на Анри, когото ромеите бяха нарекли „втори Арес“ — тъй благороден и смел се бе сторил дори на враговете си. Биваше ли да поиска от него да пожертва интересите на държавата си от любов към младата съпруга?

Не. Не можеше. Никога. И лъжата щеше да остане завинаги между тях…

Той продължаваше да я гледа с усмихнати очи. След това бърза сянка падна връз сребристия му взор.

— Аз знам, че вие дойдохте при мен като залог за мир и приятелство. Аз не бях сторил нищо, за да ви спечеля. За вас аз бях избраният и наложен от чужди люде съпруг. И при това толкова по-стар. Вдовец… Враг на баща ви… Разбирам ви добре, Мария. Но не бих ли могъл да заслужа с нещо поне малко от вашата обич? Затова пак ви питам — с какво? Кажете!

Тя потрепери. Изведнъж той я пусна. Веднага почувства непреодолимото отвращение, което тя изпитваше към него. Преградата помежду им бе неразрушима.

На вратата се похлопа три пъти.

Маршал Вилардуен извика:

— Пратениците на венгерския крал пристигнаха, монсеньор!

Анри се поклони, сочейки пътя към вратата.

— Време е да слизаме, мадам.

Когато минаваха през императорските триклиниуми, той внезапно измени пътя си, кимна на жена си.

— Ще пресечем през синия кубикулум. Подушвам, че става нещо против волята ми. Твърде много губят времето си там моите верни рицари.

Той внезапно отвори вратата. Петима души скочиха като ужилени. Застанаха вцепенени от страх…

Анри приближи към тях. Блъсна с крак ниската кръгла масичка. Заровете се разпиляха по пода.

— Понсле… Отон… Адемар… Моята повеля няма ли значение за вас? От сутрин до вечер залагате и последната ливра от платата си да играете на зар. Всички ви е прихванал този бяс. Завчера научих, че Жан дьо Франзур загубил замъка и феода си. Безумни ли сте? Още веднъж да ви уловя — право в тъмницата на Фанар!

Императорът се върна към Мария, която наблюдаваше мълчаливо тази сцена, и продължи пътя си по гладкото виещо се надолу мраморно стълбище.

— Нямат мяра и власт над себе си… — пошъпна той и погледна към императрицата.

В очите му трептеше някакъв чуден присмехулен огън. Той извади от джоба си малка кутийка.

— Нима и аз не бих могъл да играя? С такива хубави зарове?

Анри разтърси златната кутийка и отново я прибра в джоба си.

— Спечелил съм си ги най-почтено. В славна борба. — И той се изсмя от сърце.

Мария внезапно спря стъпките си. Протегна развълнувано ръка към него.

— Дайте ми тази кутийка, сир! Моля ви се! Искам да видя заровете.

— О, не, Мария. Рано е още. Струва ми се, че не съм още достатъчно спечелил сърцето на моята дама. Вижте какво. Във Влахерна има една стая, наречена „Стая на любовта“. Може би някога там ще поговорим пак по тия въпроси. А сега — пратениците вече отдавна чакат.

Тя почувства горчивата острота на гласа му и въздъхна. Усмивката връз лицето й угасна.

Една след друга се редяха пред тях безкрайните зали на Буколеона. И те отминаваха сред златния блясък на мозайките, сред поклоните на барони и патриции, разменяйки от време на време по някоя дума, скръбни и нещастни, следвани от възторжения и завистлив поглед на толкова люде.