Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (8)

8.

— И се наричате професионалисти? Дете от улицата да бях взел, по-добра работа щеше да свърши! — Силуетът зад бюрото се беше втренчил в двамата мъже така, сякаш преценяваше органите им за трансплантация. Бяха се кръстили Кембъл и Маккензи, но най-близката им връзка с Шотландия се осъществяваше през гърлото на бутилка уиски. Маккензи вдигна предпазливо ръка, за да докосне разбития си нос, но бързо я свали, щом видя как бледите устни се свиха върху гладкото безизразно лице. Лицето спокойно можеше да принадлежи на албинос, ако не бяха очите — безжизнени оловносини топчета. Ако човек се вгледаше, виждаше, че странният цвят на кожата не се дължеше толкова на пигментация, колкото на живот в постоянна сянка. Въпреки провала в набелязаната къща, двамата мъже смятаха, че са способни да се справят с всяка ситуация, която може да се разреши със сила, но още от самото начало бяха усетили в този човек нещо, което ги караше да бъдат нащрек. Заплашително спокойствие, което ги върна назад към дните в южен Арма. В дните, когато тайнствени хора, чиито способности се бяха научили да уважават, изникваха от нищото за операции, които завършваха само с чисти убийства. Оловните очи ги пронизваха безжалостно, докато бледият мъж продължаваше да говори нарочно на английски с лек акцент:

— Трябваше да е дискретна, незабележима операция, без да се разхвърля в къщата и без — повтарям, без — никакво насилие. А какво чета на полицейския компютър? Мъж, който може да се наложи да обработваме, е нападнат и настанен в болница със сътресение на мозъка. Къщата е обърната наопаки и гъмжи от следователи, които се чудят защо някой ще си направи целия този труд, без да открадне нищо. Всеки глупак щеше да се досети да вземе няколко бижута или телевизор.

— Той удари Мак и… — Кембъл — мъжът, който беше цапардосал Джейми с керамичната кутия за чай на дядо му, беше накаран да млъкне с вдигане на ръка.

— Вече няма значение. Сега е важно да се навъртате около внука, но не прекалено близо, за да не се разтревожи. Ако дневникът съществува, Джейми Синклер вероятно вече го е взел. Засега ще го държим под електронно наблюдение. При първа възможност ще влезете в апартамента и офиса му и ще ги претърсите. Мислите ли, че можете да го направите, господа… дискретно и без насилие?

Въпросът беше изречен спокойно, но недоизказаната заплаха си личеше ясно. Двамата мъже кимнаха.

— Тогава няма какво повече да говорим засега.

Щом си тръгнаха, той дълго гледа към вратата. Не беше съвсем сигурен. Може би беше по-добре да играе на сигурно, отколкото да рискува. Вдигна обезопасения сателитен телефон от бюрото си и натисна един бутон за бързо избиране. Вдигнаха му на второто позвъняване.

— Е?

— Мисля, че може и да е грешка, че не си доведохме собствен екип.

Мъжът от другата страна изръмжа раздразнено.

— Говорихме за това. Рисковете надделяват над ползите.

— Може би натискаме прекалено бързо и прекалено силно — настоя бледоликият. — Дълго чакахме за тази възможност. Какво са още няколко месеца, дори години, в сравнение с възможната отплата?

Бяха говорили и за това и той знаеше, че повдигането на въпроса ще ядоса събеседника му. Старците винаги бързаха, опитваха се да наваксат пропиляното в младостта време и се страхуваха, че следващият дъх може да им е последен. Винаги готови да се възползват от възможностите. Той беше различен. Бяха го научили на търпение от деня на раждането му, беше подготвен да се възползва от всеки шанс, който му се предоставяше.

Събеседникът му предпочете да подмине въпроса.

— Какво конкретно те притеснява в тези хора, Фредерик?

Той се усмихна, развеселен, че използва служебното му име. Провеждаха сделките си само по сателитни телефони със софтуер, който променяше гласовете им, но използването на името още беше заплаха, и двамата го знаеха.

— Бяха ми препоръчани от охранителна компания въз основа на досието им и това, че познавали местността. Боя се, че уменията им може да се били преувеличени.

— Със стария поляк се справиха достатъчно дискретно.

— Вярно е, но ги разпитах отново за дядото на Синклер. Кембъл твърди, че било нещастен случай, но според мен не е само това. Знаеха колко е важен за операцията. Знаеха, че е стар човек. Трябваше да се отнесат с него по-внимателно. Или са били немарливи, или са преминали границата. Кембъл казва, че им се отскубнал, докато го качвали по стълбите. Може да е вярно, може и да не е, но фактът е, че изобщо не трябваше да се случва.

— Мислиш ли, че може да има трайни щети?

— Не — призна Фредерик. — Полицията го смята за домашен инцидент и не го свързват с взлома. Няма причина Синклер да е разтревожен.

— Но?

— Но може би на господин Кембъл и на господин Маккензи трябва да им бъдат показани последствията от бъдещи грешки.

Кратка пауза.

— Погрижи се. — Въпреки устройството за промяна на гласа, успя да долови жестоката усмивка в гласа му. — Какво е предчувствието ти за дневника?

Фредерик се намръщи, ядосан от въпроса. Той не се осланяше на предчувствия. Интересуваха го фактите. Именно по това се различаваше от събеседника си. В момента беше по-нисшестоящият, но не се знаеше кога това може да се промени.

— Ако — натърти на думата, — дневникът съществува, Синклер е начинът да се доберем до него.

— Много добре. — Думите бяха последвани от момент на колебание… или пък размисъл? — Докато Синклер ни е от полза, искам да е охраняван. Щом се сдобием с това, което искаме, се отърви от него.