Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (41)

41.

— Свободен сте да си вървите.

Джейми отвори очи и откри, че вратата на килията е отворена и една висока тъмнокоса жена го оглежда с физиономията на човек, който току-що е открил в кухнята си умрял плъх. Беше към четирийсет и пет годишна, облечена в елегантен делови костюм, който беше униформа, колкото и всяка дреха с нашивки.

— Полицейски комисар Лоте Мюлер.

Джейми се изправи и разтри гръбнака си.

— А вие сте господин Джейми Синклер. Добре ли прекарахте нощта?

— Толкова добре, колкото може да се очаква.

Беше се стъмнило напълно, когато се върнаха обратно в Браунлаге, и мина още час, преди Джейми да открие местното полицейско управление. Полицаят, който беше изслушал историята им, беше първо ядосан, после объркан и накрая смутен, преди да извадят Рафаело. Именно тогава беше решил да ограничи щетите и арестува Джейми по подозрения за нещо си, като каза на Сара да върви в хотела и да стои там.

Лоте Мюлер се усмихна сдържано.

— Вероятно сте изненадан, че ви освобождаваме?

Той поклати глава.

— Не. Както обясних на полицая снощи, не сме направили нищо лошо. Това е просто недоразумение.

— Разбира се, недоразумение. — Служеше си с думите като полицай. Недоверието беше изходната й позиция. — Естествено, има определени условия за освобождаването ви.

— Естествено.

— Колегата ми от местната полиция ви е взел, вас и… спътничката ви, за търсещи сензация фантазьори. Но остава въпросът с картината — нещо като искрица проблесна в суровите малки очички на Лоте Мюлер и ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха, когато произнесе думата „картина“. Явно Рафаело беше оставил нужното впечатление. — Разбира се, не е посмял да отвори плика, но щом я огледал, безпокойството му нараснало. До такава степен се обезпокоил, че дръзнал да наруши съня ми. От зазоряване прекарах доста уморителна сутрин в клисурата на Одер, опитвайки се да потвърдя или оборя невероятната ви история. За щастие, не открих никакви терористи с автомати. Нито умрели хора сред дърветата, нито тела в реката. Никакви кървави следи или празни гилзи. — Тъмните очи не го изпускаха от поглед. — Но после хората ми откриха входа на бункера точно там, където вие с госпожица Грант казахте, че се намира.

— Мога ли да попитам как е госпожица Грант?

Изражението на Лоте Мюлер омекна.

— Доколкото знам, е добре. Ще дойде до няколко минути. Вероятно ще искате да се освежите малко и ще можем да продължим разговора си в стаята за разпити, щом тя пристигне.

Сара Грант сякаш беше прекарала вчерашния ден в някой спа център, а не я бяха преследвали убийци с автомати из гората. Беше сменила обичайните джинси и кожено яке с лятна рокля с презрамки, с която изглеждаше на осемнайсет. Когато Джейми стана да я прегърне, усети парфюма й, ухаещ на смачкан люляк.

— Дори не знаех, че имаш рокли — прошепна той.

— Едно момиче трябва да има тайни, Синклер.

— Може ли да започваме? — прекъсна ги Лоте Мюлер.

Заеха местата си от другата страна на бюрото. Помещението беше като стаите за разпити навсякъде: малко, празно и функционално.

— Разбрах, че нямате проблем с немския, госпожице Грант?

Сара кимна.

— Добре ли спахте?

— Много. — Усмивката й скри факта, че беше прекарала нощта със стол, подпрян на вратата на хотелската стая, съжалявайки, че Джейми я беше убедил да хвърли пистолета, който беше взела от Вевелсбург. Цяла нощ работи върху резюмето на историята за Рафаело, изпрати го на избрани вестници и списания. Най-накрая заспа, а щом се събуди, електронната й поща беше пълна с оферти, от които й секна дъхът.

Полицайката си намести очилата за четене, докато преглеждаше документите на бюрото.

— Прочетох показанията ви и трябва да призная, че съм доста смутена. Твърдите, че сте били преследвани през горите ни от въоръжени мъже, но както вече уведомих господин Синклер, няма доказателства за подобно нещо. Никакви сигнали за стрелба. Нито празни гилзи. Нито трупове. Абсолютно никакви следи от насилие.

— Това не значи, че не се е случило — прекъсна я Сара.

— Не, не значи — съгласи се Мюлер. — Но ми се иска да разполагам с още доказателства. Все пак имаме картината и… бункера. Твърдите, че сте стигнали до бункера по указанията, предоставени в дневника на вашия дядо, но сте открили случайно входа, докато са ви преследвали. — Тя обърна една страница и Джейми разпозна фотокопието на ситно изписания текст от дневника на Матю Синклер. — Забележителен документ, а още по-забележителното е, че сте успели да разгадаете указанията, ако е имало такива. — Дългата пауза, която последва, беше подканване да дадат обяснения, но нито Джейми, нито Сара отговориха, и тя бе принудена да продължи. — Важното е, че бункерът наистина съществува и представлява местопрестъпление, за което съществуват солидни доказателства.

— Имате предвид мъртвите затворници ли?

— Точно така, г-н Синклер. Това, че убийството е било извършено преди много години, не означава, че можем да пренебрегнем факта, че се е случило. Посетих мястото сутринта. Потресаващо е. Човек не очаква да се сблъска с подобно варварство. Вероятно не бива да се изненадваме, че от време на време изникват подобни неща, но все пак… Дори за човек като мен, който е виждал много жестокости, моментът беше потресаващ. Смущаващо е, като си помисли човек, че е могло да се случи толкова близо до това прекрасно място. Трябва да има пълно разследване, въпреки че извършителите най-вероятно вече са мъртви. Ще минат месеци, преди дори да успеем да открием самоличността на жертвите.

Джейми остави изненадата да му проличи.

— Мислите, че ще успеете да разбере кои са?!

— Да, не се съмнявам в това. В сбития си разказ пред колегата ми снощи сте споменали „Урановия съюз“. Ако предположението ви е вярно, кръгът значително се стеснява. Участниците в „Урановия съюз“, оцелели след войната, са дали много подробни показания пред съюзническите власти относно работата си. Разполагаме със списък на хората, които са били изпратени — както се е смятало тогава — в концентрационните лагери. Като сравним физическите данни и използваме най-новите техники за извличане на ДНК, със сигурност ще успеем да разпознаем повечето от хората в бункера.

— Били са евреи. — Гласът на Сара разряза дружеската атмосфера като верижен трион. — Не ви се иска да го споменете.

Устните на Лоте Мюлер се присвиха.

— Да — каза тя. — Има вероятност повечето, ако не и всички, да са евреи; това със сигурност ще отговаря на времето, в което са загинали, и на положението, в което са се намирали. Но за мен, госпожице Грант, всички те са жертви, независимо дали са черни или бели, мъже или жени, християни, мюсюлмани или евреи; и ще направя всичко, което е по силите ми, да заловя извършителите на това зверство. Това удовлетворява ли ви?

Джейми погледна към Сара и тя кимна — стори му се, неохотно.

— Добре. А сега можем да се заемем с по-приятната част от откритието ви. Както знаете, има и други бункери в Харц, по-точно при Нордхаусен, където се е произвеждала ракетата V2. Но Нордхаусен не може да се похвали с прочут шедьовър. Със сигурност поставихте Браунлаге твърдо върху картата на света, господин Синклер, вие и госпожица Грант. Разбира се, трябва да извършим подробна проверка, за да потвърдим автентичността й, но ако — а аз изобщо не се съмнявам в това — се окаже, че е изгубената картина на Рафаело, ще има голям международен интерес. Полският посланик вече пътува насам. Нали знаете, че „Портрет на млад мъж“ е взета от музея „Чарториски“ в Краков? Тръстът, който сега управлява музея, иска на всяка цена да си я възвърне, и изпраща свой представител да присъства на отварянето на картината, което ще бъде извършено от реставратори от Държавните музеи в Берлин. Сигурна съм, че фондация „Принцеса Чарториски“ ще бъде изключително признателна за връщането на Рафаело, но това е нещо, което трябва да обсъдите лично с хората от тръста. — Лицето й отново се изопна. — Вече имаме обаждания от пресата, много обаждания относно откритието. Вие сте журналистка, доколкото разбрах, госпожице Грант?

— Ами мъжете, които се опитаха да ни убият? Като че ли ги забравяте — намеси се Джейми.

Лоте Мюлер стисна устни.

— Естествено, ще продължим разследването, но ако не открием нови доказателства…

Отвори уста да се възпротиви, но Сара го срита под бюрото.

— Какво ще стане с бункера сега, искам да кажа за в бъдеще? — попита тя.

— Мисля, че това ще зависи от състоянието му. — Комисарят не звучеше убедително. — Както без съмнение сте видели, долните етажи са сериозно пострадали от взрива. Но ако сградата е стабилна, вече текат разговори с федералното правителство бункерът да бъде превърнат в музей и, разбира се, в мемориал на загиналите в него. Предвид обстоятелствата имаме късмет, че изобщо е оцелял.

— Не разбирам… — каза Сара.

— Предполагам, че не сте знаели — комисар Мюлер изучаваше лицата им, — но целият комплекс е трябвало да избухне трийсет минути, след като сте отворили вратата зад водопада. Спасило ви е единствено това, че гризачи са прекъснали главния кабел.