Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (42)

42.

— Наздраве за мишките гризанки — Джейми вдигна чашата си и отпи голяма глътка от тъмната бира „Гозе“, докато седяха в бара на открито срещу хотела им.

— Ще пия за това — съгласи се Сара. — И за това, че не се взривихме в недрата на планината Харц. — Усмивките, които си размениха, бяха от гадните. Известно време седяха и просто се наслаждаваха на непознатото чувство, че още са живи. — Изненадах се, когато взе да ни цитира дневника. Не мислех, че ще им го дадеш.

Той вдигна рамене.

— Върнаха ми го бързо, а и нямах голям избор. Конфискуваха раницата като евентуално доказателство. Нямаше голямо значение, защото дневникът ни отведе дотам, където трябваше.

— А сега какво ще стане?

Беше странен въпрос. Поне на теория, Рафаело щеше да промени живота им. Въпреки това имаше странно празното усещане, че завършекът не оправдава очакванията им, което явно и Сара Грант споделяше. Сякаш самото търсене беше истинската им цел, а откриването имаше само абстрактно значение. Радостта, която можеха да извлекат от него, беше помрачена от чудовищността на останалите неща, които бяха открили в бункера на Валтер Бром.

— Обещах ти нещо на връщане снощи, но може и да е трудно да го изпълня — призна Джейми. Вътрешно се чувстваше разколебан от прибързаното обещание, но това можеше да почака. — Бих искал да довърша това, което започнахме, и да доведа историята докрай. Открихме Рафаело, но още не знаем какво е станало с Валтер Бром. Последната мисия на дядо ми има начало, среда, но не и край. Отговорите са някъде там, но ако не можем да ги открием в дневника, не знам къде другаде да ги търсим.

Портиерът на хотела се приближи до масата с пакет.

— Пристигна за вас сутринта, господине. Експресна доставка.

Джейми се намръщи, после се сети за обаждането си до Давид и есемеса, в който му беше съобщил новото им местонахождение. От вълненията през последните два дни беше забравил обещанието на младия евреин да изрови още информация. Прие подплатения кафяв плик и даде бакшиш на младежа.

— Надявам се, че пак криеш нещо от мен, Синклер.

Видя ухиленото си отражение в слънчевите й очила.

— Малко допълнителна информация, която поръчах. — Разкъса плика и разстла съдържанието му върху масата. Четири-пет фотокопия на избелели изрезки от германски вестници с датите на издаване и имената на изданията, добавени на ръка с мастило върху оригиналите. Всичките бяха от средата и края на 40-те години на XX век. Върху всяко от тях някой беше подчертал с жълт маркер две думи. Валтер Бром.

Сара издърпа стола си и седна до него, така че да могат да четат изрезките заедно.

— Тибет?

— Да, Бром казал на дядо ми, че е „ходил в земя на гиганти“ и там го е открил. Помолих един приятел да провери историята и ето какво е намерил.

— Приятел с много връзки?

— Явно е имал късмет.

Репортажите отразяваха експедицията от 1937 година на група германски учени. Прегледа фотокопията едно по едно, без да върви поред, но Сара ги събра хронологично и се надвеси над тях с усърдието на изследовател.

— Забелязваш ли нещо? — попита след няколко минути.

— Само, че вестниците възхваляват триумфа на германската издръжливост, гениалност и научните постижения, въпреки несгодите в един от най-суровите райони на света. Търся отдолу името на Йозеф Гьобелс. Явно основната цел на пътуването е била да се изучат местните хора. Не се споменава нищо окултно или търсене на произхода на арийската раса. Защо?

— В по-ранните изрезки със съобщения за напредъка на експедицията се говори конкретно за целите, но най-важното за мястото, на което отиват, е кратерът Гужонг. В по-късните извадки, след завръщането на учените, се споменава само платото Чанг-Танг. Плато в широкия смисъл на думата, площ от хиляди квадратни километри. Сякаш са искали хората да забравят първоначалното място.

— Или да го скрият.

— Какво те накара да ги поискаш?

Той си пое дълбоко въздух.

— Защото Валтер Бром също казва, че е сигурен, че има още какво да се намери.

Тя разбра какво си мисли, още преди идеята да се е оформила напълно в собствената му глава.

— Не може да го мислиш сериозно.

Но го мислеше.

— Не разбираш ли? — Заговори по-бързо. — Оттам е започнало всичко. Там Валтер Бром е направил откритието си, което е можело да промени света. Не можем да спрем сега. Длъжни сме пред дядо ми да открием отговора. Дължим го на всички тези хора, загинали в бункера. Трябва да намерим начин да стигнем до кратера Гужонг.

— Това е лудост!

— Напротив. Това е логичната следваща стъпка. Не можем да продължим напред, затова ще тръгнем по стъпките на Валтер Бром, докато не открием какво е направил.

— Но ти нямаш средства да финансираш подобно пътуване. Валтер Бром е бил спонсориран от приближен на Адолф Хитлер. Не виждам богаташи да се редят на опашка и да ти предлагат пари.

Беше помислил и за това.

— Къщата на дядо ми все някога ще се продаде. Ще има награда за откриването на Рафаело, и то вероятно значителна. Ще финансирам пътуването от нея.

— Ти си най-упоритото, твърдоглаво…

— Мислех, че харесваш новия авантюристичен Джейми?

— Не е място, на което можеш да идеш просто така. Сега е под властта на китайците, а те не обичат посетители.

— Ще намеря начин.

Тя поклати глава и за миг Джейми се помисли, че я е изгубил.

— Не, ние ще намерим начин. Историята за Рафаело може и да не ме направи богата, но ще ми помогне да си организирам авантюристична ваканция с ексцентричен идиот.

Той я изгледа.

— Мислех, че получи това, заради което дойде.

Сара Грант вдигна слънчевите очила върху косата си и предизвикателството в лешниковите й очи вдигна залога.

— И аз така мислех. А ти?

За миг се почувства оголен. За няколко кратки седмици се беше сближил с тази жена повече, отколкото с всички останали, с които някога бе имал връзка. Мисълта, че може да я загуби, го смрази до дъното на душата му. Да, имаше съмнения, но за това каква беше тя, а не коя. Най-сетне кимна.

— Щом искаш.

— Мисля, че дадох съвсем ясно да се разбере, Джейми.

— Ти…

— Здравейте! Госпожица Сара Грант и господин Джейми Синклер, нали?

Джейми изгледа натрапника, но високият мъж, който стоеше на няколко крачки от масата им, остана невъзмутим от студения прием. Имаше тъмна, почти полинезийска хубост и твърда, изсветляла от слънцето коса, която нямаше да се разроши дори и от най-силния вятър. Усмивката, която разкриваше идеалните му бели зъби, не трепна, нито пък веселите му — по-недоверчивият наблюдател би казал „подигравателни“ — очи изгубиха блясъка си. Кафеникавият костюм върху кремавата му риза струваше колкото половината годишна печалба на „Синклер Файн Артс“ и прилягаше точно върху мускулестите му рамене на плувец. Говореше английски с американски акцент. Джейми му хвърли един поглед и не можа да пропъди от главата си думите „търговец на змийско масло“.

Натрапникът изчака да го поздравят и когато това не стана, кимна одобрително.

— Да, имате право да сте предпазливи — двама души с ценна стока в ръцете си. И аз сигурно щях да съм същият, ако бях открил картината.

— Какво ви кара да мислите, че сме открили картина? — попита невинно Сара.

Той се усмихна скромно.

— Сигурно защото местният полицейски началник ви посочи. Само не ми казвайте, че е сбъркала? Не и след като си направих труда да го потвърдя и в хотела отсреща. От него пуснахте материалите си по интернет, нали? — Извади от джоба си визитна картичка. — Боб Съмнър, представлявам корпорация „Вандербилт“. — Съмнър видя, че я впечатли, и усмивката му стана още по-широка. Сега Джейми разбра съдействието от страна на полицията. „Вандербилт“ беше една от най-мощните корпорации в света: безпощаден международен гигант, който имаше надмощие в десетина отрасъла. От тези, които според сърцето му не биваше изобщо да съществуват, но според ума му винаги щяха. Прочете визитката. Потвърждаваше, че Боб Съмнър е заместник-директор на медийното поделение на „Вандербилт“ и отговаря за Европа.

— Мога ли да седна при вас? — попита едрият мъж. — Имам предложение, което се надявам да ви се стори интересно.

Джейми се дръпна, за да направи място на малката маса, и Съмнър се настани удобно на един от празните метални столове. Сара усети, че е във фокуса на смущаващите сини очи.

— Ще говоря направо по работа, ако не възразявате. Защото след час цялата европейска медийна глутница ще се изсипе по тази улица като танковете на Гудериан, и също като тях, с мъка ще бъде спряна. Забележете, не крия факта, че имам конкуренция за подписа ви. Освен това ви говоря за партньорство, защото, както ще видите, въпреки че госпожица Грант ни предложи материала си, според нас съществуват доста по-големи възможности. Както казах, притежавате стока, която ние във „Вандербилт“ смятаме за доста ценна. Уважаваме правото ви да получите възможно най-добрата цена за нея. Лаская се, че фактът компанията да изпрати мен е показателен за това, и се надявам да ви убедя, че корпорация „Вандербилт“ може да осигури най-добрите търговски условия за използването на вашата история и поднасянето й на публиката по цял свят.

— Това значи, че ще го публикувате във вестника си и ще ми платите, така ли да го разбирам?

Съмнър махна на сервитьора, който висеше до вратата.

— Да ви поръчам ли нещо? — Те поклатиха глави. — Кафе, бите!

Американецът внимателно огледа Сара и поклати глава.

— Не, госпожице, не точно. „Вандербилт Медия“ има сто и петдесет медийни издания по цял свят. Ще дадем право за отпечатване на историята ви, под формата на поредица, на всички заглавия. Освен това ще ви поръчаме да напишете, сама или заедно с писател в сянка, книга, в която да покажете случката от всички страни и да разкажете историята на картината. — Той се усмихна снизходително. — Като „Шифърът на Леонардо“, но истински; печалбата ще делим петдесет на петдесет. — Очите на Сара се разшириха едва доловимо и Джейми разбра, че яростната реклама на Боб Съмнър разрязва бронята й като оксижен. — „Вандербилт Медия“ също така притежава или е съсобственик на двайсет и пет сателита и наземни телевизионни станции. Имаме намерение да направим документален филм, който да проследи търсенето на картината от първия ден. Филмът ще разполага със значителен бюджет и ще бъде подкрепен с всички средства от корпорация „Вандербилт“. Няма да оставим необърнат камък, докато не проследим цялото пътуване на картината през Европа. Интересува ни също и тайнственият нацистки бункер, който сте открили. Аз лично много бих искал да разбера — как разбрахте къде да търсите? — Усмивката не трепна, но за хилядни от секундата Джейми видя ледени иглички, каквито до този момент нямаше.

— Може би когато пристигне първият чек, Боб, стари приятелю. — Наблегна на провлачения кеймбриджки изговор, с което си спечели озадачения поглед на Сара. — Иначе как да знам дали ще платиш?

— „Вандербилт Медия“ ме упълномощи да ви предложа двеста и петдесет хиляди британски лири за сътрудничеството по отношение на целия пакет; вие ще решите как да си ги поделите.

Сара възкликна тихо „Леле!“ при споменаването на цифрата, десет пъти по-висока от това, което й бяха предложили всички останали. Джейми едва успя да задържи безизразното си изражение.

— Според мен това е приемлива отправна точка за преговори — предпазливо се обади той.

— Също така стои и въпросът за световно турне.

— Световно турне ли?

Здравенякът кимна важно.

— Ако музеят „Чарториски“ приеме предложението ни да спонсорираме излагането на „Портрет на млад мъж“ в четиринайсет големи градове по света, като започнем от Краков. Вие ще трябва да осигурите поглед отвътре и реклама по време на турнето в продължение на четиримесечен период, като възнаграждението подлежи на договаряне. — Той бръкна в кожената си чанта. — Имам подробностите по договора…

— Не. — Прекъсването на Сара накара усмивката на Боб Съмнър да замръзне. — Останалата част от пакета звучи привлекателно, но не можем да ходим по световни турнета. Трябва да продължим с проучванията за човека, който е донесъл Рафаело тук.

Джейми се почуди дали не прибързва. Мисълта четири месеца да обикаля света на разноски на корпорация „Вандербилт“ и да завладява непросветените с познанията си за Рафаело си имаше своите привлекателни страни. Усети как у него се заформя една идея, едва загатната възможност.

— Може би има начин… — Неразгадаемите сини очи се втренчиха в него. — Ще подпишем за целия пакет при едно условие…

— Господин Синклер, корпорация „Вандербилт“ ще ви плати значителна сума…

— Историята на Рафаело не започва в Европа, а в Азия. Условието е да ви посочим мястото и да бъдем част от екипа, изпратен там да заснеме документалния филм.

Искането беше скандално и двамата го знаеха, но Боб Съмнър дори не мигна.

— Ще трябва да го съгласувам с шефовете си, но по принцип нямам нищо против. Разбира се, трябва да знам конкретното място, за което говорим.

Джейми издържа втренчения му поглед.

— Тибет.