Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (28)

28.

Тя затвори дневника и легна върху кувертюрата на леглото.

— Значи изобщо не става дума за Рафаело?

— Не, не е само заради Рафаело — призна той. — Предполагам, че винаги е било заради дядо ми.

— Но Фредерик и нацистите му не се интересуват нито от картината, нито от дядо ти. Тях ги интересува другото нещо, което Валтер Бром е открил. — Изглеждаше много спокойна, което му се стори невероятно и даже заплашително. Той взе дневника и запрелиства страниците, за да не му се налага да среща погледа й.

— Не знаем със сигурност. Фредерик само потвърди, че знае за дневника.

— Мислех, че ще работим заедно, а ти си крил от мен.

— Аз…

Лицето й беше почервеняло под лекия загар.

— През цялото време, докато работехме заедно, ти си разполагал с този малък, сладък наръчник, докато тъпата Сара трябваше да търси пипнешком в тъмното. Боже, повярвах на думите ти, че има картина. Можеше да е някакъв сложен номер, за да ме вкараш в кревата. Ама не е, нали? Защото не полагаш кой знае какви усилия. Колко пъти трябва едно момиче да развее флага, та дървенякът англичанин най-сетне да забележи?

— Но ти не…

— Млъкни! — Тя плачеше и от сълзите й спиралата се размазваше на черни петна около очите. — Там, откъдето аз идвам, момичетата обичат да ги канят. Но на теб не ти стиска. Само стоиш тук като някоя проклета разкъсана златна рибка и отваряш и затваряш уста. Е, проиграхте шанса си, господин Синклер. Сара Грант няма да свири втора цигулка след някаква книжка за оцветяване!

Той я изгледа, не знаеше как да реагира. В друго време и на друго място думите й щяха да му разкъсат сърцето, но начинът, по който ги каза, интонацията, скрита дълбоко под гнева, ги правеше по-скоро утешителни, отколкото сърдити. Казваше му, че я е разочаровал, но тя нямаше да си тръгне. Не още.

— Трябваше да се уверя. Така, както трябваше да се уверя и за дневника. Не те познавах. Не знаех къде ще свърши всичко това. Хайде да сме честни, не съм някакъв супер детектив. Бях напълно безполезен; опасен за теб и всички останали, с които влязохме в контакт. И не знам накъде да тръгна оттук нататък. Сега разполагаме единствено с дневника, но без да можем да огледаме отблизо Черното слънце, може би това няма да е достатъчно.

Тя подсмръкна и поклати глава.

— Тук грешиш, приятелю. Ти не си единственият, който може да извади заек от шапката си. — Чу се шумолене, и тя извади нещо от раницата. — Сбъркала съм — сложила съм два листа, вместо един. Ако съм натискала достатъчно силно, ще успеем да възстановим линиите…

Преди да си е поела отново дъх, вече се беше заловила за работа. Изпънаха пелюра върху дървения плот, дръпнаха скрина, за да освободят повече място. Моливът на Сара беше оставил едва видим отпечатък, докато беше копирала върху горния лист, който Фредерик конфискува. Тя започна да повтаря бледите очертания. Не беше лесно; понякога белег, който изглеждаше важен, се оказваше гънка от смачкването в раницата. Трябваха им двайсет минути, преди да заприлича на оригинала.

— Жалко, че хартията не беше достатъчно голяма, за да го покрие цялото. — Тя отметна косата от лицето си. — Но мисля, че успях да пречертая центъра с изключение на липсващата част.

Откакто работеха върху хартията, се бяха приближили един към друг, докато главите им не се докоснаха по средата на рисунката.

Тя се дръпна и се усмихна смутено.

— Мисля, че приключихме.

Джейми неохотно се отдръпна. Огледаха диаграмата, която се беше получила, и той усети как вълнението се надига в него, като бутилка шампанско, което всеки момент ще гръмне.

— Ти каза да го пречертая. Виждаш ли я? — Не се виждаше по мраморния под на замъка, но на прекопираното личаха бледи линии върху символите, представляващи дванайсетте спици, разделени от неясни петна. — Екскурзоводката каза, че замъкът трябвало да бъде центърът на света. Е, това е карта на есесовския свят. Дванайсет лъча на Черното слънце. Дванайсет обергрупенфюрери, които да вършат мръсната работа на Химлер. Дванайсет служби. Обзалагам се, че ако имаш достатъчно информация, можеш да определиш всяка една заедно с щабквартирата й.

— Това означава…

— Ако вевелсбургското слънце е карта, значи и нашето е.

Сара се намръщи и се наведе над хартията.

— Мисля…

— Какво?

— Погледни по-отблизо. Тези петна са някакъв символ.

Той се наведе до нея. Бедрото му се опря в нейното, но тя сякаш не забеляза.

— Права си. Това са руни, като светкавиците на СС, но много по сложни. Виж, май има обърнато Z в квадрат, и като че ли две стрелки в кръг. Тук може да има двайсет варианта, а и пред нас е само малка част от Черното слънце.

— И сякаш линиите ги свързват.

— Може би, трудно е да се каже. Но ако ги свързват…

— И това наистина е карта…

— Разположението на всяка руна ще отговаря на дадено място и самата руна ще каже на този, който знае кода, какво е било складирано или пазено там. Това е било тайно място. Само дванайсетте генерали са можели да го видят, и само те са знаели значението.

— А сега Фредерик сигурно знае. Каза, че те били наследниците.

Джейми поклати глава.

— Не е задължително.

Очите й грейнаха.

— Защото нещо липсва.

— Златният диск в центъра. Ами ако дискът е бил ключът? Изчезнал е в края на войната, но дали СС са го взели, когато са напускали Вевелсбург? Или американците са го плячкосали заедно с всичко останало?

— Може да е претопен, или още да е някъде тук.

Джейми разгледа отново внимателно детайла от Черното слънце. Беше като звездна карта, и щом продължаваше върху целия мраморен кръг, значи беше огромна и невероятно сложна. Погледната от различни страни, можеше да има много различни значения.

— Затова Фредерик не ни позволи да вземем копието. Не можеше да си позволи да отнесем тайната на Черното слънце. Ами ако има още? Ако златният диск не е бил неподвижен, а се е въртял? Може положението на диска да е разкривало още тайни на тези, които са можели да четат руните. Черното слънце може да не е една карта, а пластове от карти.

Облегна се назад и откри, че му е трудно да диша.

— Това може да разкрие целия таен свят на СС. Кой знае какви загадки се крият там? Ако можехме да открием златния диск в центъра…

— Ако можехме да разгадаем руните — въздъхна Сара. — Но не можем. И това е само една част. Ще ни трябва цялата.

— Права си. Нямаме време за това. Ще трябва да почака. Вече имаме достатъчно загадки за разрешаване, но може би някой ден…

— Да, някой ден.

Още бяха развълнувани, когато Джейми взе копринената карта с първото Черно слънце и я разгъна до копието. В сравнение с последното драматично откритие, зле нарисуваният символ сякаш потуши ентусиазма им.

— Невъзможно е — заяви Сара. — Това е само рисунка. Може би ако бяхме успели да открием оригинала…

— Не разполагаме с оригинала. Трябва да има друг начин. — Обмисля вероятностите в продължение на няколко минути. — Би ли дала пътната карта, която купихме, ако обичаш?

Огледаха двете слънца и картата, като търсеха прилики.

— Хей! Ти си гений, Синклер — наруши мълчанието Сара. — Избери град. Който и да е стар град. Виж как пътищата излизат от центъра, както лъчите греят от слънцето.

— Значи търсим град с девет пътя?

Тя отново погледна коприненото слънце. 1357. 1357?

Джейми наблюдаваше как еуфорията й нараства, докато прегрупираше наум цифрите.

— Няма нужда. Не забравяй, че имаме работа със същите хора, които са начертали картата върху вевелсбургското слънце. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Тя посочи спиците върху рисунката.

— Едно, три, пет, седем. Не девет пътя, а четири, и то точно в тази характерна конфигурация.

Той видя, но продължаваше да бъде скептичен.

— Значи ще изучаваме всички градове и села в Германия, докато не намерим точния?

Очите на Сара срещнаха неговите и той отгатна предизвикателството в тях.

— Аз си свърших работата. Сега е твой ред. Дай да видя пак дневника!

— Добре. — Но след половинчасово взиране погледът му се замъгли.

— Дядо ти е водил голяма война.

Той кимна.

— Израснах без баща. Беше истински шок, когато разбрах, че единствената бащинска фигура в живота ми не е човекът, за когото го мислех. Трябва да разбера, но още не съм сигурен какво точно, дори и сега. Докато не прочетох за голямото откритие на Валтер Бром, се залъгвах, че се опитвам да открия Рафаело. Ако това звучи така, сякаш съм те подвел — както вече казах, съжалявам.

Тя се наведе към него и той си помисли, че ще го целуне. Вместо това тя се втренчи в очите му, сякаш търсеше нещо там. Явно накрая го откри.

— Поне сега разбрахме защо някой ще си прави труда да те бута под влака. Големият въпрос е дали вярваме в това?

— Че Бром е открил нещо по време на войната, което е останало скрито в продължение на шейсет години? На пръв поглед изглежда невероятно — призна той. — От това, което пише в дневника на Матю, знаем, че Валтер Бром е бил егоистичен лицемер, който е преувеличавал способностите си, мазнел се е на висшестоящите и е бил готов да продаде собствената си баба.

— Продаде?

— Предаде. Но и по-странни неща са се случвали. Ако Бром наистина е успял да стигне до Щатите, вероятно е предал формулата си, но янките — извинявай, американците — по техни си причини или са я скрили, или най-вероятно са разбрали, че не върши работа.

— Защо ще я крият?

— Поради всякакви съображения, най-вече икономически. Похарчили са стотици милиони за развитие на ядрената технология, и изведнъж се появява тази нова сила чудо, която я обезсмисля, шейсет години преди да са си възвърнали инвестициите. Може да седи в някой дървен сандък, в някой огромен склад като по филмите с Индиана Джоунс.

— Това не е Индиана Джоунс, Джейми — това е истинският живот, но разбирам какво искаш да кажеш. Какво мислиш, че е това нещо?

Ето го и него. Въпросът за шейсет и четири милиона долара. Проблемът беше, че не разполагаше с отговора. Не още.

— Не знам и не мисля, че дори бихме могли да стигнем до логично предположение. Ако вярваш на Бром, е било уникално откритие, водещо към велик научен прелом; нещо с огромна мощ, от което дори Хитлер се е уплашил. Понеже Хитлер е бил готов на всичко, за да спечели войната, можем да предположим, че каквото и да е било, сигурно е имало ужасяващ потенциал, за да го накара да се отдръпне. По-голям дори от ядрената мощ, от която преди това се е бил отказал. Затова е толкова важно да разберем накъде ни води тази карта и какво се е случило в края на пътуването на дядо ми. Ако Бром не е стигнал до Америка, значи голямата тайна още е скрита в Германия.

Въпросът беше къде.

Сара четеше дневника със страшно настървение.

— Затова ли дойдохме във Вевелсбург? — Тя посочи един параграф, и той надникна през рамото й.

— Не, беше изстрел напосоки. Проучвах Химлер и окултизма му, открих снимката с Черното слънце и ми се стори, че е най-логично да започна оттам. Защо?

— Защото Валтер Бром те е насочил към него. Мисля, че ти е дал и първата следа към Рафаел.

— Къде? — Той протегна ръка дневника.

Тя го дръпна към себе си.

— Мина ти редът, Синклер. Какъв е този Вевелсбург?

— Центърът на света на СС?

— Точно. — Тя прочете от страницата: — „Пътуването ми започва от центъра на земята на Хайнрих.“

— Боже, как съм могъл да го пропусна?

— Има и още: „Потърси върху избледнялата карта знака на Бика.“

Едновременно погледнаха към копирната хартия, която още лежеше насред пода. Джейми стигна пръв, а Сара бързо коленичи до него.

— Избледнялата карта е Черното слънце.

— Да, така трябва да е. — Тя прехапа долната си устна. — Но какъв е знакът на Бика?

— Вземи си лаптопа.

Тя включи екрана.

— Изглежда, всички руни върху Черното слънце са от някаква руническа азбука, наречена „старата футарк“. Има и други футарки, но тази е така наречената протогерманска. Старата футарк има двайсет и четири руни, разделени на три групи от по осем. — Тя вдигна поглед към него, челото й беше сбърчено от концентрацията. — Боже, много е сложно! Всяка руна има една дузина напълно различни значения, в зависимост от употребата й. Ще ти трябват години да разчетеш написаното върху Черното слънце, дори и да знаеше какво точно търсиш.

— Но нас не ни интересува Черното слънце, нали? — изтъкна той. — Интересува ни само един символ. Коя от тях е бикът?

Тя го стрелна с отровен поглед и се приведе отново към екрана. Само след миг извика победоносно.

— Ето! Прилича на „n“ или на обърнато „U“. Уруз, знакът на дивия тур, което е вид голяма крава или бик.

— Дай да видя!

Тя му показа екрана и двамата се загледаха в намерената рисунка.

— Ти успя! — Джейми я притисна към себе си и усещането от допира на тялото й го разсея за секунда. — Това е. — Руната „Бик“ се намираше съвсем близо до центъра на рисунката, върху един от лъчите на слънчевия символ. — Сега трябва само да го пренесем върху копринената карта.

— Как ще го направим? — намръщи се тя.

— Магда каза, че копието на съдбата било разположено от север на юг. Това означава, че точката на замъка е север. — Изведнъж разбра какво имаше предвид тя. — Копието трябва да се равнява по някой от краката на колелото, но кой точно?

— Няма начин да се разбере. — Тя поклати глава. — Това е кръг. Няма нито горе, нито долу, няма ляво и дясно. Ако можехме да открием някаква отправна точка…

— По дяволите! — тихо изруга той. — Толкова сме близо, че направо мога да го докосна.

Сара присви рамене.

— Никой не е казал, че ще бъде лесно. — Хвърли последен поглед към прекопираното върху хартията и се върна към дневника. Продължи да чете петнайсетина минути, докато Джейми продължаваше да се взира обезсърчено в рисунката, и изведнъж изтръпна.

— Идиот!

Джейми се извърна към нея.

— Не бъди прекалено строга към себе си. Не си виновна ти.

— Теб имах предвид. Защо не ми показа проклетия дневник по-рано? Валтер Бром може да е бил велик учен, но е слаб поет. Чуй това: „Където Гьоте среща демона свой, пътеката на магьосниците избегни. Ще го откриеш по-ниско от водата, но под воала погледни.“

— Права си — отвърна весело той. — Не струва.

— Ти си идиот. „Където Гьоте среща демона свой.“ Знаеш ли кой е Гьоте?

— Някакъв германски писател, нали?

— Точно така. — Гласът й, докато му подаваше дневника, беше застрашително търпелив. — Написал е свой вариант на легендата за Фауст. Помниш ли Фауст? „По стъпките на Фауст“.

Джейми се намръщи.

— Права си. Идиот съм. Но какво означава останалото? Магьосници и вода, под воала. Пълни глупости.

— Стъпка по стъпка, хубавецо. Първо трябва да открием къде Гьоте се е срещнал с демона си. — Тя започна да търси на лаптопа, а през това време Джейми извади от раницата си „Трагичната история“.

— Според Марлоу Фауст среща пратеника на дявола на място на име Витенберг, което… — той смени дневника с пътния атлас, който бяха използвали за сверяване на картата за бягство — … е на сто и петдесет километра североизточно от тук. Можем да сме там след около три часа.

— Но вероятно ще се движим в погрешната посока. Спомни си, не става въпрос за Фауст, а за Гьоте. Пиесата на Марлоу служи за основа на Гьотевия „Фауст“. Демонът му е същият Мефистофел, който посещава Фауст в оригинала и му дава за двайсет и четири години достъп до абсолютно могъщество в замяна на душата му. Но ако си спомням правилно, двете истории са много различни. Отначало Фауст на Марлоу иска да прави добро, но Мефистофел се погрижва да пропилее възможността си. Сюжетът на Гьоте е и много по-дълбок и много по-сложен. Има само едно общо нещо. Нищо добро не може да излезе от сключването на сделки с дявола.

— Ще запомня това. Добре, интересно е, но накъде ни води това?

— Наникъде — призна тя. — Не мога да намеря нищо за среща на Гьоте с Мефистофел. Имаме нужда от наистина добра биография. Едва ли в хотела ще има.

— Не, но в града има библиотека… Мисля, че единият от нас трябва да остане тук и да продължи да търси в интернет, а другият да иде да намери книгата.

— Аз съм тази, която е завършила с пълно отличие. Аз ще отида в библиотеката — надуто заяви тя. — Ти можеш да останеш тук с лаптопа, но без да надничаш в страницата ми във фейсбук.

Отвори уста, за да каже нещо, но тя сложи пръсти на устните му.

— Знам. Ще се погрижа.

 

 

Върна се след три часа.

— Напомни ми никога, ама никога да не се правя повече на доброволка. Когато отидох в библиотеката, оня мазен библиотекар ме изгледа високомерно като чужденка, която говори зле немски; но като го попитах за книги за Гьоте, не можа да ми се нарадва. Тъкмо бях започнала с една, и той ми донесе още една. Виждал ли си колко са големи германските биографии? Можех да си построя колиба. Започна да говори и, да ти кажа, биваше си го. Гьоте и политиката, Гьоте и философията, Гьоте и религията. Щом стигна до Гьоте и секса, се изметох.

Джейми чакаше търпеливо; вече я познаваше достатъчно, за да знае, че си играе с него.

— Но?

Тя се ухили.

— Но го намерих. Валтер Бром малко е преиначил фактите. В действителност Гьоте никога не се е срещал с Мефистофел, но решил да напише „Фауст“ след една страшна случка на висок стар връх някъде в планината Харц.

— Брокен?

— Откъде знаеш това?

— Намерих онлайн издание на пиесата за Фауст. Мефистофел завел Фауст да се срещне с дявола в планината Харц. Чуй това: „Вещиците бързат към върха на Брокен, пожълтели стърнища и зелен клас.“

— Избегни пътеката на вещиците, а?

— Май трябва да си събираме нещата.

Тя го изгледа по такъв начин, че той усети как нещо в него се топи.

— Имам друга идея.