Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (56)

56.

8 май 1945 г., 13:00 ч., 4,5 км южно от Блумберг. Бяхме изминали четиристотин километра за последните седем дни и през цялото време имах чувството, че в мен се надига вулкан. Клосе и Страсер може и да изглеждаха като комична двойка готвачи от британската армия с раздърпаните си униформи, но вонята на зло, която ги обграждаше, беше разяждаща. Като отровен газ. Буквално воняха на смърт — а по-точно беше да се каже, че вонята на смърт изобщо не беше напускала ноздрите ми. Извърших много неща, от които ми се гади, през шестте години война, но никога не съм се чувствал толкова мръсен, колкото се чувствах, докато помагах на тези мъже да избегнат правосъдието, което ги чакаше в Германия. Знаех, че Клосе беше Носферату на концентрационните лагери. Видях концентрационните лагери. Ужасът на Белзен никога нямаше да ме напусне; живи хора, превърнати в ходещи скелети, мъртвите — нахвърляни като купища отпадъци, смрадта на разложена плът и вкусът на горящи трупове по устните ми, втренчените очи на обречени деца, молещи се от лица на старци. Пребитите, изпосталелите, разкъсаните от кучета хора, обесените или застреляните. Физически погубени от нечовешко отношение или душевно съсипани от ужаса на съществуванието и убиването на всяка надежда. Случайното насилие е симптоматично за войната. Системното унищожаване на цял народ е неразбираемо. Макар че, ако трябва да вярвам на Бром, престъпленията на Клосе надхвърляха дори това. Той кръжал невидим в пушека на пещите и избирал жертвите си сред живите мъртъвци долу: мъже, жени и деца, всеки един от тях специално подбран, за да послужи за целта му; измерен, претеглен, инжектиран или упоен, анализиран и проучен по време на агонията, всеки гърч — отбелязан, до последното, което изкормените им, разрязани и разчленени тела могат да дадат на науката, органите и крайниците им — сложени в стъкленици и прибрани за сравнение с тези преди тях и тези след тях. Не човешки същества. Не дори и животни. Предмети. Експерименти. И всичко това — оправдано в името на прогреса. Клосе не изпитваше угризения; върху самодоволното му пруско лице се виждаше как си представя новия живот. Мисля, че никога не съм мразил повече друг човек. За сравнение, Страсер е дете с оръжие в ръка в пантеона на геноцида, обикновен мъчител; изтръгвач на зъби и нокти и изскубвач на гениталии. Тъп бюрократ, воден от амбиция и ласкателство да замени химикалката с остен и поялник. Страсер е вече обречен. Бягството в Америка няма да го спаси, защото не може да избяга от себе си. По същата причина никога няма да познае нито прошка, нито опрощение. Нещата, които е видял и извършил, го изяждат отвътре и единственият изход ще е забравата. Не мога да изпитам съжаление към него. Престъпленията му, колкото и незначителни да са били в тази ужасна война, със сигурност не могат да бъдат забравени.

Но чак когато Валтер Бром ми каза за бомбата си, „по-голяма от която и да е друга досега“, най-сетне взех решение.

Седи точно срещу мен, под едно дърво на брега на потока, гледа ме как пиша, усмихва се с всезнаещата си усмивка, добре нахранен и доволен, сигурен в собственото си величие, геният му просто спи и скоро ще разцъфне отново под щедрите лъчи на калифорнийското слънце. Не знам Валтер Бром да е извършил друго престъпление, освен престъпното си самодоволство. Той е словоохотлив, почти приятен човек, от който, ако изключим присъщата му арогантност, става напълно приемлив сътрапезник. В свят, пълен с врагове, Бром иска да е приятел с всички.

Защо Валтер Бром е по-опасен от стотици Клосевци? Защото любопитството му не знае граници. Защото никоя цена не е достатъчно висока, ако доказва, че е прав. Защото никой риск не е достатъчно голям, ако изтъква гениалността му.

Внимателно прибрах дневника в раницата си и прекратих почивката им. Клосе и Бика не искаха да помръднат, но обясних, че контактът ни чака от другата страна на границата на по-малко от час разстояние.

Клосе се разсмя.

— Добре — рече ми той. — Поне съюзниците ще се отнасят към нас с нужния респект. Смятам да докладвам за отношението ти към пленниците. Ще бъдеш порицан.

Страсер най-сетне се изправи на крака, мърмореше под нос и се почеса по дебелия задник.

Валтер ми се ухили.

— Ще ми дойдете ли на гости в Америка, лейтенант Мат? Казват, че ще имаме хубави къщи и големи коли. Даже и басейни. Кой би повярвал? Ето колко е ценен трудът ми за тях. — Хвана ме за ръката и я стисна. — Благодаря ви, че ни доведохте дотук. Не обръщайте внимание на Клосе. Мнението му не значи нищо пред това на Валтер Бром.

Дръпнах си ръката и им казах, че повече няма да спираме. Ако искат да се изпикаят, сега е моментът.

Застанаха един до друг, както мъжете правят при подобни случаи, и се наредиха покрай дерето, както и предполагах.

Браунингът ми беше готов, с вдигнат предпазител. Бързо застанах зад тях. Първо застрелях Бика в тила и тялото му полетя към скалите долу. Клосе се извърна, готов да ме нападне, но мъж, хванал пениса си в ръка, е изключително уязвим и имах време да насоча пистолета право в сърцето му. Умря проклинайки ме, както предполагам, беше длъжен. Валтер Бром спокойно си свърши работата и се извърна с лице към мен…

Гласът на Джейми заглъхна. Беше прочел последния параграф автоматично, без да вникне в значението на думите, и шокиращата действителност му се изясни много бавно. Това беше признание на хладнокръвен убиец. Сцената се преповтаряше в ума му, но мозъкът му не искаше да свърже мъжа, който беше дръпнал спусъка, с представата, която имаше за истинския Матю — усмивка върху благото лице и очи, проблясващи от искрен хумор.