Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (44)

44.

— Защо носиш този безумен шал?

— Защото си мислех, че може да е студено, и се оказах прав!

Сара огледа с отвращение яркото чудо на пурпурни и бели райета.

— Със същия успех можеше да си нарисуваш мишена на гърдите и да развяваш плакат с надпис: „Тук съм!“

— Това е колежанският ми шал, и се гордея с него.

— Гордей се е нещо друго, Дон Кихот. Предпочитам да не ме улучат, когато стрелят по теб. Ганеш смята, че може да страдаш от височинна болест.

Джейми погледна към преводача им, който стеснително се ухили. Натъпка дългия шал в якето от гортекс и го затъкна в панталоните си, докато онзи кимаше отривисто, преди да се върне да провери няколкото носачи, които филмовият екип беше успял да убеди да тръгнат за окупирания Тибет. Джейми бързо беше насъбрал огромно уважение към жилавите планински мъже. Знаеше, че без тях експедицията нямаше да изтрае и двайсет и четири часа. Бяха дребни, но лекото им телосложение беше съчетано с невероятна сила и издръжливост и всеки един от тях носеше товар, който тежеше много повече от самия носач.

През първите два дни се бяха изкачвали през почти алпийски пейзаж с конусовидни хълмове, покрити с дъбове, брези и рододендрони, виещи се долини, в които имаше пенести бързеи, и обширни ливади, застлани с килими от цветя. Редки червени панди, кафяви мечки и дори снежни леопарди бродеха в подножието на Хималаите, но те зърнаха само малка група жалки на вид маймуни, които седяха на едно дърво покрай пътя и ги замеряха с гнили плодове, докато минаваха. Джейми се надяваше това да не е поличба. Тесни, стръмни пътеки криволичеха нагоре по планинските склонове и правеха отвесните наклони поносими, като им позволяваха да се приспособят към по-тежкия терен пред тях.

Чак на третия ден, докато се изкачваха все по-нагоре и водачът им каза, че са прекосили границата с Тибет, Сара започна да усеща как дробовете й се мъчат да извлекат кислород от въздуха. Как можеше да си мисли, че диша от само себе си? Това, което обикновено вдишваше в Лондон, имаше гъстотата на пилешка супа в сравнение със сегашното. Височинната болест беше реална опасност и Джейми настояваше да вземат таблетките „Диамокс“ всеки ден, но те изобщо не помагаха за цепещото главоболие, започнало на втората сутрин, което така и не минаваше. Вече бяха в самите Хималаи, на три хиляди и повече метра над морското равнище, между горския и снежния пояс. Контрастното, живописно величие с неземна светлина и фантастични цветове ги поразяваше и им вдъхваше страхопочитание, но Джейми смяташе, че теренът, каменист лунен пейзаж, оживен тук-таме с ивици избледнели, разкъсани от вятъра молитвени флагчета, подкопава решителността му е всяка крачка, и дългите катерения го водеха до ръба на издръжливостта му. Тънки двойни палатки им осигуряваха единствения подслон и те спяха върху голи скали, които пробиваха постелката, спалния чувал и гръбнака. Тибетските нощи бяха дълги и студени; предостатъчно време за разговори, размисли и съмнения, преди изтощението да надвие хиперактивността на тялото. Всеки ден беше безкраен щурм на стръмни, покрити със сипеи участъци, които подпалваха мускулите на прасците им и превръщаха краката им в покрити с пришки и изпълнени с болка — торби. Джейми крачеше като насън, обвит в пашкула на собственото си задъхано безпокойство; знаеше, че Сара е на по-малко от двайсет крачки зад него и също страда, но нямаше сили да общува с нея. Чак когато малкият керван спря до едно невероятно на цвят, почти отровносиньо езерце, можаха да поговорят.

Тя легна, подпряла гръб на една скала, и остави слънцето да стопли лицето й. Той се строполи до нея и взе шишето с вода, която тя извади от раницата си.

Пи дълго, преди да го върне.

— Мислех си… — изхриптя той.

— Аз също.

— Започвам да съжалявам, че се направих на толкова умен.

— Малко е късно да се отказваме, след като вече подписахме договора. Освен ако нямаш под ръка някой малък хеликоптер в джоба си, за да ни измъкне оттук.

Жервез Пиърсън, продуцент и ръководител на филмовия екип от трима души, се приближи бавно и седна до тях. Беше нисък и пълен и изглеждаше неуместно сред острите планински зъбери, но външният вид лъжеше. Джери си беше създал име, снимайки преследвани кюрди в забранената зона в северен Иран и документирайки клането на местни племена от мюсюлмански екстремисти в джунглите на Индонезия. Беше по-корав, отколкото изглеждаше.

— Наслаждавате ли се на разходката?

Джейми се усмихна през стиснати зъби.

— На всеки миг, Джери.

— Чудя се само ти какво правиш тук? Не че имам нещо против компанията ти. — Той хвърли на Сара мазна усмивка, с което й напомни, че се пробва да я прелъсти още първата нощ и още не се беше отказал.

Тя вдигна слабата си ръка, за да отметне тъмния кичур от очите си.

— Снимаме документален филм, Джери — отвърна любезно, — освен ако дребосъкът, който непрекъснато насочва камерата към мен, не е някой перверзник.

— Наясно съм с това, сърце мое. Но старият Джери иска да знае; старият Джери мисли, че се напъваме прекалено много да снимаме нещо, което ще бъде само една много малка част от филма. Той по принцип е за приятеля ти Валтер Бром и за Рафаело, тайнственият тибетски кратер ще се появи само за две минути в началото с глас зад кадър, който лесно можеше да мине и върху снимка на есесовец и панорамен кадър на Еверест.

Продуцентът извади график, карта и сателитна снимка от раницата си. Отвори картата.

— Вместо това сме тук. — Той посочи точка отвъд тибетската граница. — Или поне така ми казва водачът. Лично аз нямам никаква представа. Целта ни е тук. Още два дни ходене. — Наложи сателитната снимка върху картата. — Кратерът, който Бром и неговите приятелчета есесовци от „Аненербе“ са изследвали през 1937 година и от който нашите господари толкова се интересуват. Щом стигнем там, снимаме кратера, теб и девойчето ти с нещо интересно, и ти си изпяваш песента пред камерата. Както казвам, много усилия за нищо на място, от което ме полазват тръпки. Шефовете ми бяха повече от настоятелни да снимаме кратера; доколкото разбирам, причината за настоятелността им е, че „Вандербилт Медиа“ са свирнали, а щом „Вандербилт“ свирнат, господарите се търкулват по гръб и се молят. Не че се оплаквам; дават ми голям хонорар и достатъчно пари отгоре заради риска да изкарам няколко нощи, сгушен сред дървениците в някой китайски затвор. Просто си помислих, че вие имате повече информация за причините, и ще престана да се тормозя.

Джейми му пусна най-насърчителната си усмивка.

— Боя се, че не можем да ти помогнем, Джери. Казаха ни само, че ще е като разходка по „Пикадили“, щом ти водиш, и трябва да кажа, че дотук се оказаха съвсем прави.

В Лондон Саймън наблюдаваше тропическите рибки със загрижеността на хирург, който се кани да направи първия си разрез, стиснал здраво в ръка картонения цилиндър над аквариума. За трети или четвърти път тази седмица му се искаше въобще да не се беше съгласявал да храни проклетите гадини. Колко? Това беше въпросът. Ако прекалеше, щеше да ги убие. Ако им дадеше по-малко, щяха да умрат от глад, преди да дойде пак. Почукване на вратата го спаси от вземането на решение…

Мъжът, който изпълни рамката, изглеждаше толкова широк, колкото и висок, а синините по лицето му подсказваха, че е претърпял някаква злополука. Саймън не беше от хората, които се стряскат от сянката си, но присъствието му се стори заплашително.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Чуваш ли нещо?

— Не. — Джейми се прозина, примижавайки срещу ярката светлина, която се процеждаше през тънката материя на палатката.

— Не е на добре.

— Защо?

— Защото всяка сутрин досега, когато се събуждаме, носачите приготвят закуска, и то доста шумно.

— Стой тук! — нареди й той, измъкна се от спалния чувал и си обу панталоните. Уви шала около врата си, намъкна планинските си обувки и си облече якето. Тъкмо се протягаше към покривалото, когато му хрумна нещо:

— Няма ли да спориш с мен?

Беше си извадила ръцете от спалния, чувал и ги беше кръстосала зад главата си, като пеперуда, която чака подходящия момент, за да излезе от пашкула.

— Ще можеш да се справиш, докато се приготвя.

Той поклати глава, после пропълзя обратно и я целуна по устните.

— Благодаря.

— За какво?

— За нищо.

Дръпна покривалото и се измъкна във въздух, изтъкан сякаш от сурова коприна и ярко слънце, което създаваше остри като бръснач сенки сред скалите и пещерите. Бяха направили лагер в камениста закътана падина, близо до поток с мътна зеленикава вода от стопен сняг. Още в първата секунда разбра, че Сара е права. Всички останали седяха в кръг по средата на палатките с ръце на тила. На входа на падината бяха изникнали дървета, или може би, тъй като от два дни не бяха виждали дърво, това бяха статуи. Застиналостта им му напомни на светците от базиликата „Свети Петър“, докато стояха и наблюдаваха кръга от палатки. Само че светците не носеха автомати „Калашников“.

— Мисля, че е най-добре да дойдеш при нас — провикна се той през рамо.

Дулото на автомата помръдна, издавайки мълчалива заповед, но въпреки празнотата в стомаха си, която нямаше нищо общо с пропусната закуска, Джейми не отстъпи и изчака Сара да се появи от палатката.

— Проблем, а? — Тя огледа въоръжените мъже по скалите около тях. — Кои са…

Нямаха нужда от преводач, за да им каже, че изръмжаната команда означава да млъкнат и да се присъединят към останалите. Заеха местата си накрая на малката групичка носачи и кинаджии и заеха същата поза с ръце на тила.

Джейми бе навел глава, но очите му проверяваха екипировката и оръжието на похитителите им. Явно не бяха редовни войници от Народната освободителна армия, но това не беше непременно обнадеждаващо. Китайските власти бяха сформирали милиция от имигранти, вуджинг, за охрана на границата и без съмнение много мъже сред обеднелите племена на платото с готовност приемаха възнаграждение от Пекин за бегълци или нарушители, които се опитваха да преминат пропускливата граница между Тибетския автономен район и северните индийски провинции. Бяха въоръжени със съветски карабини СКС и автомати АК-47, но предполагаше, че са китайски вариант, тип 56, които на практика не се различаваха от московските. Единственото несъответствие беше сгъваемият щик, прикрепен към цевта, но се надяваше, че няма да му се наложи да се приближава толкова много, че да направи сравнение. Беше боравил с калашник по време на подготовката си за Кралската военна академия и си го спомняше заради зверския откат и ужасно големите дупки, които оставяха 7,62-милиметровите куршуми във всичко, което имаше нещастието да им се изпречи на пътя. Оръжията изглеждаха чисти и поддържани, за разлика от собствениците им, които имаха еднакви лица с изострени черти, мръсни и увити в различни катове връхни дрехи, които подхождаха на непрекъснато променящия се планински климат. Ниско нахлупени над гъстите вежди носеха плетени шапки с наушници, каквито младежите в Британия понякога си слагаха на майтап през зимата, бяха обути с нелепа смесица от износени планинарски обувки и маркови маратонки. Усети, че Сара се размърда до него; искаше му се да не привлича внимание върху себе си. Едно беше сигурно — трябваше да изчакат и да се оправят с такива карти, каквито им се паднеха. Никакъв шанс за бой. Никакъв шанс за бягство. Тези мъже щяха да ги заловят за минути. Много по-разумно беше да сътрудничат. Ако имаха късмет, това щеше да означава няколко дни преход и още няколко в затвора в Лхаса, преди да ги откупят. Не му се искаше да мисли какво би станало, ако нямаха късмет.

Двама мъже се спуснаха от ръба на падината и дадоха заповед, преди да отделят Ганеш от останалите от групата. Един от войниците седна с кръстосани крака пред ужасения тибетец, докато другият държеше калашника си явно насочен към гърдите на пленника.

От почти истеричните отговори на Ганеш Джейми се досети, че го разпитваха за самоличността на западняците. Накрая разпитващият кимна и другарят му изкрещя някаква команда. Четирима мъже се спуснаха в падината, наредиха на носачите да вдигнат багажа си и ги поведоха надолу по пътеката с ужасения преводач.

Въпреки силния студ, Джейми усети как по гръбнака му се стичат струйки пот. Сценарият му напомняше на историите, които бе чел за Виетнам и Камбоджа. Нямаше очевидци, които да свидетелстват за съдбата на мръсните западни капиталисти и шпиони на ЦРУ. От отчаяните погледи, които Джери му хвърляше, реши, че и продуцентът ги е чел. Поклати глава. Ако тръгнеха да бягат, само щеше да стане по-зле. Поне по този начин щеше да има шанс да се помоли за живота на Сара, преди някой да му тегли куршума.

Войниците ровеха из палатките и прибираха всички ценности. Джери се намръщи, когато започнаха да си играят със скъпите камери, но Джейми беше насочил погледа си към разпитващия, който вървеше към останалите пленници с високата крачка на планинец. Боецът имаше жълтеникавокафяви леопардови очи и сериозни монголоидни черти. Очите ги изучаваха, като нарочно спираха на всеки поред, после, с леко намръщване, се обърнаха към Сара. Какво означаваше мръщенето? Може би му напомняше на някого. Може би беше в разрез с принципите му да убива жени. Но пък мъжът не изглеждаше като човек, който има принципи.

Тибетецът изстреля серия команди. Незабавно половината от останалите мъже избутаха филмовия екип към входа на падината, като им направиха знак да си вземат камерите и оборудването. Джери хвърли на Джейми безпомощен поглед, когато ги поведоха с по двама войника от всяка страна, но той си имаше свои грижи. Един от останалите похитители се опита да дръпне Сара встрани, и тъй като тя започна гръмко да протестира, той тръгна след нея. Резултатът беше дръжка на автомат в корема, която го остави превит на две, обзет от напъни за повръщане.

— Съпругата ми — задави се той. — Трябва да остана със съпругата си. — Чувстваше се така, сякаш го е ритнало магаре. Далакът му беше там някъде, а разкъсан далак насред Хималаите щеше да е адски неприятно нещо. Изпъшка силно и падна по очи на земята. Чифт изтъркани кожени обувки се появиха пред носа му. Забеляза, че едната е вързана с канап.

Вдигна глава, погледна нагоре и видя безмилостни кехлибарени очи. Цевта на калашника го закачи за шала и го издърпа, за да се изправи на крака.

— „Кингс“^[1], нали? — каза на идеален школуван английски. — Бил съм в „Тринити“^[2] — мислехме ви за банда миризливи, смучещи бира червени боклуци.