Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (30)

30.

Рано на другата сутрин се върнаха по същия път 80 километра на север до Касел, областният град, разположен на река Фулда, който дължеше стъписващата си модерност на факта, че е бил сравнен със земята от съюзническите бомбардировачи през 1943 г. Когато пристигнаха в центъра на града, магазините тъкмо отваряха и улиците бяха празни, с изключение на няколко ранобудни чиновници и уличните чистачи, без които нито едно германско утро нямаше да е пълноценно. Сара напазарува някои основни неща, дрехи и тоалетни принадлежности, които бяха принудени да оставят в Падерборн. Джейми я наблюдаваше от разстояние, докато не се увери, че никой не я следи. Въпреки това се чувстваше притеснен. Човек като Фредерик несъмнено щеше да има контакти в бундесполицията. Малката им взета под наем тойота беше толкова анонимна, колкото всяка друга кола на пътя, но беше само въпрос на време някой да я забележи. Сара беше предложила да я зарежат във Фулда, и той се беше замислил. Но колата трябваше да бъде заменена с нещо друго, и ако противниците я търсеха, със сигурност щяха да проверяват и фирмите за коли под наем. В крайна сметка беше по-добре да стоят извън обсега на радара колкото се може по-дълго.

От Касел пътят ги поведе по дълга извита дъга през Гьотинген и Деполдсхаусен, и след около час вече виждаха планината Харц на хоризонта.

— Много е красива — възкликна Сара, когато бяха на около 30 километра от целта си, градчето с минерални бани Браунлаге. Джейми видя, че има право — отдалече и в златистата светлина на следобедното слънце планините изглеждаха приветливи, в тях нямаше нищо страшно, острите им склонове бяха скрити от смърчове, букове и дъбове, които покриваха полите на планината. Но той вече знаеше, че съвсем не е така.

— Ако има скала за стръмнина на планините и Хималаите са десет, тогава Харц вероятно е по-малко от едно. Брокен е най-високият връх, но е висок само хиляда и сто метра; целият планински масив се равнява на Лейк Дистрикт в Англия^[1]. Но това, което й липсва като мащаб, го допълва като атмосфера. Гьоте не е довел Фауст тук случайно. Това е земя на гори и мочурища, вещици и дяволи, мъгла и мистерия; на такова място всичко може да се случи. Хайнрих Хайне описвал планината като „толкова германски стоическа, толкова разбираща и толерантна“, но едва ли затворниците в концентрационния лагер, държани тук до 1945 г., или източногерманците, които били застрелвани при опитите си да пресекат зоната на смъртта на Желязната завеса, която пресичала тези хълмове, биха се съгласили.

— Леле! Днес сме настроени поетично — каза тя с усмивка. — Има ли конкретна причина?

Той й се ухили. Снощи за голямо задоволство и на двамата бяха доказали, че вчерашният следобед не е бил просто случайност. Спомни си със смесица от тревожна наслада и почуда преживяното от тях. Сливане на душата, както и на тялото, непримирима борба на волята, докато всеки се опитваше да надмине другия по изобретателност и страст… Насили се да се съсредоточи върху пътя.

— Казах само, че дори и да изглежда красива, всъщност е ужасно опасна. Теренът може да се нарече неравен. Скалисти клисури и дълбоки езера със стръмни брегове. Местността е като пчелна пита — пълно е с пещери и пропасти. Освен това вероятно е и най-влажното място в Германия.

— От твоите уста звучи толкова приветливо.

Не й отговори. След срещата с Фредерик и приятелчетата му фашисти във Вевелсбург се надяваше, в най-добрия случай, да няма никакви приветствия. Изминаха последните трийсет километра по криволичещи тесни пътища през залесения пущинак. Ако Валтер Бром беше искал да скрие нещо, това беше идеалното място. Джейми избра Браунлаге, защото беше най-близко разположеното до планината градче, но нямаше представа какво щеше да ги посрещне там.

— Прилича на алпийски ски курорт, само че без Алпите. Харесва ми. Напомня ми на Колорадо през лятото. — Сара разгледа околността на влизане в града — селището се простираше в долината като червеновръх ледник. Имаше изкуствена туристическа хубост, която според Джейми щеше да е много по-примамлива през зимата. В Интернет пишеше, че е предимно ски курорт, но и популярна лятна дестинация за катерачи.

Видя магазин, откъдето можеха да си купят туристическа екипировка. Заплашителната маса тъмни облаци, струпани на източния хоризонт, означаваше, че най-важното са два качествени анорака и прилични туристически обувки. Щяха да си купят и подробна карта на местността, която да сравнят с нарисуваната върху коприната. Въпреки това имаше усещането, че утре ще бъде дълъг и труден ден. Единственото успокоение беше, че щеше да го прекара в приятна компания.

Настаниха се в един хотел с островърх покрив на централния площад и се снабдиха с всичко необходимо от туристическия магазин на безбожни цени, които напомниха на Джейми колко лош е курсът на паунда спрямо еврото. Европа, и в частност Германия, явно бяха преодолели банковата криза много по-успешно от Великобритания. Мисълта извика пред погледа му образа на неговата стопяваща се банкова сметка и му напомни да провери как върви продажбата на дядовата му къща. Браунлаге изглеждаше приветливо и кротко градче и щеше да е лесно да забравят за съществуването на Фредерик и жестоките му приятели, но докато седеше в ресторанта с изглед към изкуственото езеро в центъра на града, очите му не спираха да търсят потенциални заплахи сред многоцветните якета.

Не беше лесно. Висок мъж от другата страна на площада сякаш ги наблюдаваше, докато лицето му изведнъж се озари и той тръгна да посрещне жена с две деца. Дали опасността не идваше от четиримата алпинисти, които вървяха със самари на гърба и премерена крачка на военни? Или пък от двойката на съседната маса, която проявяваше малко прекален интерес към поръчката на Сара? Накрая се насили да се отпусне и да се съсредоточи върху храната си.

Щом се нахраниха, разтвориха туристическата карта върху масата. Джейми посочи към центъра.

— Това е Брокен. Припомни ми какво пишеше в дневника.

— Където Гьоте среща демона свой, пътеката на магьосниците избегни. Ще го откриеш по-ниско от водата, но под воала погледни. — Докато Сара рецитираше гатанката на Валтер Бром, пръстът й проследяваше червената линия, която се виеше хоризонтално през картата с Брокен в центъра. — Мислех, че ще ни е най-трудно да намерим пътеката на магьосниците, но тя е най-голямото нещо на тази карта. Цяла мрежа от туристически пътеки през Харц. Виж, сигурно е дълга 90 километра. Това е много голяма територия за обикаляне. Прекалено голяма.

— Може да не се наложи да я обикаляме цялата. Извинявай. — Той повика минаващия сервитьор, млад мъж с бяла риза и тъмни панталони. — Мислим да походим около Брокен. Ако искаме да заобиколим Пътеката на вещиците, кой е най-добрият маршрут?

— Зависи колко далече искате да стигнете и какво искате да видите, господине.

Джейми се чудеше какво да отговори, но Сара се намеси.

— До някое живописно място с много вода. Езеро или река.

Младежът се разсмя.

— Това е лесно. Тук. — Той сложи пръст върху картата на една точка западно от планината, съвсем близо до северния край на града. Тънка ивица яркосиньо сред зеленото и сивото на планината. — Популярен маршрут за хора, които искат да избегнат основната пътека и да посетят Браунлаге, Одертайх и Одер. Езеро и река.

Сара се извърна към Джейми с иронична усмивка.

— Взе ли си банския?

Докато се връщаха към хотела, няколко чифта очи ги проследиха как прекосяват площада.

В десет часа на другата сутрин се взираха в проблясващата шир на езерото Одертайх. В туристическия справочник пишеше, че язовирът, при който стояха, бил построен преди триста години, за да се създаде резервоар за местната минна промишленост. Сега задвижваше водноелектрическа схема. Резервоарът беше близо километър и половина дълъг и широк около двеста метра. За пръв път Джейми бе прехапал долната си устна. Сара се облегна на стената, по лицето й се четеше униние.

— Добре, ще перифразирам въпроса си от вчера. Взе ли си леководолазния костюм? Защото, изглежда, ще ти трябва. Винаги сме знаели, че гоним вятъра, но поне имаше шанс да открием нещо. А сега… — тя махна отчаяно с ръка към акрите сива вода, заобиколени от борове — сега това. Ако са потопили картината вътре, няма никаква надежда да я открием. Поне без лодка и отряд водолази.

Но Джейми продължаваше да се взира в набраздената повърхност.

— Не мисля — разсеяно отвърна той.

— Не мислиш, че трябва да се откажем ли?

— Не мисля, че ще се нуждая от водолазен костюм. Дори и бански гащета не ми трябват.

— Но ти прочете думите на Бром: Ще го откриеш по-ниско от водата. Ето ти водата, и щом искаш да откриеш тази проклетия, ще трябва да си я търсиш сам. — Тя се обърна, готова да се отправи обратно към колата, но Джейми нежно я хвана за ръката.

— Забравяш с кого си имаме работа тук. С Валтер Бром нищо никога не е такова, каквото изглежда. Това е гатанка в гатанката. Никой, който е с всичкия си, няма да скрие картина на стойност милиони лири под водата. Злато — да. Скъпоценни камъни — да. Но не и нещо толкова крехко като творба от стар майстор. Трябва да започнем с презумпцията, че не е там, и да се запитаме какво всъщност е искал да ни каже Валтер. Мисли. Той е учен, човек, който си служи много прецизно с думите. Би казал: „под повърхността“ или „под водата“, даже „под водната линия“, но не и „по-ниско от водата“. — Той я поведе за ръката от другата страна на пътя, където клисурата на река Одер прорязваше дърветата, сякаш беше издълбана с нож от гигант. — Освен ако не е имал предвид под язовира.

— Там долу?

— Да.

— Какво търсим?

Същия въпрос си задаваше и Джейми, докато разучаваше картата и се опитваше да я напасне към шарката, оформена от четирите крака на символа на Черното слънце върху копринената кърпа. Седяха в тойотата под наем на туристически паркинг пет километра по-надолу по протежение на Одертайх, и чак сега започваха да си дават сметка за истинския мащаб на задачата. Изобщо не беше очаквал, че ще е лесно, но на хартия изглеждаше сравнително просто, макар и изтощително и времеемко. Да открият пътека, която да ги отведе до основното място, посочено от картите, а после да претърсят околността, докато открият… какво?

— Не знам. Знак, друг символ, послание върху скала. Едва ли ще намерим Рафаело, окачен на някое дърво. Валтер Бром казва: „но под воала погледни“. Което според мен означава, че каквото и да търсим, то не е такова, каквото изглежда. Но в дневника пише, че съществува, а според картата е някъде тук.

— Това е полезно — отвърна тя с глас, който му напомни за пирон, стържещ по черна училищна дъска.

Някъде. Това беше проблемът. Гората наоколо беше напълно непроходима, като изключим просеките и туристическите пътеки, прокарани през нея. Ниската облачност с цвят и плътност на пироксилин допринасяше за мрака с дебелия покров, опиращ във върховете на дърветата и ръсещ ситни капчици дъжд, от които трудно се виждаше на повече от трийсет крачки. Не че видимостта имаше значение. Дори и при хубаво време гледката щеше да представлява километри и километри сиво-зелени смърчове и тук-там оголен гранит. Някъде зад тях, в мъглата, усещаше огромната, непокорима грамада на Брокен да се извисява като лисица, готова да нападне. Усещането не беше приятно.

— Каквото и да е, няма да го открием тук — заяви решително Сара. Вдигна ципа на черно-зеленото си яке догоре и нахлупи качулката върху косата си с червени кичури. Слязоха от колата в дъжда. Раниците бяха прибрани в багажника; провериха съдържанието им, преди да поемат. Решиха да започнат търсенето от центъра на клисурата, като решиха, че който и да е скрил картината, е избрал в едно от най-недостъпните места.

— Сигурен ли си, че взе компаса? Имам чувството, че влезем ли веднъж в тази гадост, ще ни трябва.

Той й показа покрития с плексиглас циферблат и пакета със сандвичи, увити във фолио.

— Имаме достатъчно храна, няма да умрем от глад до следващия вторник. — Избърса дъжда от лицето си. — Няма нужда да се тревожим и че ще умрем от жажда.

— Не думай!

Вървяха по горска пътека, която се спускаше в посока към реката. Пет минути след като поеха по нея, един бял минибус влезе в паркинга и отзад изскочиха осем мъже с непромокаеми дрехи, водени от един здравеняк, колкото широк, толкова и висок. Като се увери, че минибусът го скрива от пътя, Густав взе автомата „Хеклер и Кох“ МП5 от пода, пусна предпазителя и дръпна затворната рама, за да изпразни патронника. Оръжията бяха работните му инструменти, но според него компактният, матовочерен хеклер притежаваше рядка опасна красота. Този моден СД1 беше разработен за граничарите по време на Студената война и беше снабден със заглушител. Тежеше по-малко от три кила и беше достатъчно малък, че да се скрие лесно. Късият и дебел заглушител го удължаваше с пет сантиметра, но се беше уверил в ефикасността му, когато гръмна четири чалми поред в покрайнините на Фейзабад. Тъпите копелета стърчаха като чучела, докато ги гърмеше един по един. Фредерик нямаше да се зарадва на здрава стрелба, но него го нямаше. Густав не възнамеряваше да рискува със Синклер и момичето. Моравата цицина над лявото му око пулсираше от болка. Беше им задължен. Метна кожения ремък на автомата на врата си и вдигна ципа на якето отгоре. Останалите бяха въоръжени с пистолети — „Зиг Зауер“ 266, стандартното германско полицейско оръжие. Густав им нареди да се съберат и разстла подробна карта на района около Браунлаге върху близката маса за пикник. Не му хареса как изглеждаше шибаната джунгла, но Фредерик беше прозвучал изненадващо разтревожено, когато чу, че англичанинът е посетил Одертайх, и настоя да ги премахнат при първа възможност.

— Добре, знаете какво е мнението ми по въпроса. — Той прокара пръст по линията, с която беше отбелязана клисурата на река Одер. — Същински кенеф, но имаме заповеди. Идеята е да ги пипнем, преди да слязат в клисурата, но ако не стане, се разделяме на два отряда, както се разбрахме. Като във военна игра; биячите на север с Юрген, въоръжените с пистолети — на юг с Вернер. Аз ще командвам от високото по тактическата радиостанция и ще ги подгоня, ако се наложи. В идеалния случай ги искаме живи, но важното е да вземем това, което е у тях. Ако някой се издъни, аз ще се разправям с него. Ясно ли е?

— Ами ако започнат да стрелят? Убиха Арним и простреляха Ханс. — Беше Юрген, здравенякът от Хамбург, който обичаше да се мисли за корав тип, но скоро щеше да разбере, че не е.

— Няма да стрелят — отвърна Густав пренебрежително. — Те са аматьори. Убиха Арним по случайност.

— Ами ако все пак стрелят?

Густав се замисли. Вярно беше, че трябваше да им отмъсти за Арним, и като стана дума за това, Фредерик рече, че най-важното е да вземат дневника.

— Ако стрелят по вас, убийте ги. Но искам книжлето.