Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (57)

57.

— Прочети и останалото, Джейми. Матю е искал да го видиш. Няма да разбереш защо, ако не останеш с него до края.

— Аз…

— Прочети го. Какво е станало с Валтер Бром? Какво е станало със Слънчевия камък?

Първоначално Бром не повярва, че ще умре с останалите. Той беше Валтер Бром. Той беше виновен заради гениалността си. Клосе и Страсер бяха военнопрестъпници. Той беше учен. Чак когато насочих дулото към гърдите му и видя непоклатимата решителност върху лицето ми, усмивката му се стопи. Започна да се моли за живота си.

Предложи ми съдържанието на куфарчето си, което според него, струвало царска отплата. Когато го изритах настрани, бръкна в горния джоб на куртката си. За малко не го застрелях и той го знаеше, защото ръката му се разтрепери. Извади копринена карта за бягство с някакъв нацистки символ на гърба. Това, каза той, щяло да ме отведе до Рафаело и всичко останало. Обясни ми как да я разчета, но аз не исках нищо от Валтер Бром. Знаех, че каквото и да ми предложи, ще е отровено от контакта с него. Презирах го. Мислеше се за по-добър от двамата мъже, които току-що бях убил, но той беше най-лошият. Заради арогантността и тщеславието си да отприщи Армагедон над този свят в името на науката. Хиляди градове като Ковънтри с единствен взрив от бяла светлина. Колко Пеги, Елизабет, и Ан трябваше да умрат, за да докаже Валтер Бром правотата си? По-лошо: беше готов да рискува със свършека на света — и за какво?

Опита се да оправдае труда си. Бил чудото на света и само той, Валтер Бром, имал уменията и гения да го осъществи. Безгранична енергия, лейтенант Мат, помислете за това. Отопление за всяка къща. Мощност за индустрията. И това било само началото. Обикновените хора щели да се возят на коли и влакове, проектирани да използват неговата технология. Пътуването по въздуха щяло да е толкова достъпно и бързо, че всеки човек щял да може да иде навсякъде по света, да, и да вземе и семейството си.

Опита се да ми разкаже за Слънчевия камък, но не исках да го слушам. За малко да се изплюя в лицето му:

— Ами бомбата, мощна колкото слънцето? — попитах. — Ами Пеги, Елизабет и Ан? — Гледаше ме удивено; не знаеше нищо за никаква Пеги или Елизабет, опитвал съм се да го изиграя. Вече плачеше и за малко да се размекна, но знаех, че трябва да съм коравосърдечен заради доброто на света.

Падна на колене и ме помоли да чуя изповедта му, сякаш с това щеше да си спечели опрощение за всички грехове, които ме принуди да изслушам. Смъртта на тибетските монаси и руските лагеристи. Евреи, разстрелвани заради несръчни пръсти или унищожавани заради дързостта да знаят прекалено много. Но не искаше да признае най-големия си грях. Грехът на увереността.

Когато приключи, го застрелях в главата, отнесох тялото му до дерето и го хвърлих вътре. После се спуснах долу и направих каквото можах, за да ги покрия подобаващо.

Джейми замаяно се приближи до ръба на дерето и погледна надолу. След шейсет години нямаше нищо, освен купчина покрити с мъх камъни десет метра по-надолу и тънко поточе, което едва си заслужаваше името, което течеше между тях.

— Убил ги е всичките. Били са невъоръжени. Екзекутирал ги е. Било е убийство, Сара, хладнокръвно убийство. Щели са да го обесят, ако разберат.

— Но не са — твърдо отвърна тя. — И не съм сигурна дали са щели… да обесят дядо ти. Тримата мъже, които е убил, са били чудовища. Всеки един от тях е виновен за стотици убити. Дори хиляди. Чу ли какво казва Матю за изповедта на Валтер Бром? Евреи, убити заради дързостта да знаят прекалено много. Открихме доказателствата за клането, нали? Само това е било достатъчно, за да обесят Валтер Бром в Нюрнберг. А Клосе с отвратителните си медицински експерименти с деца? Страсер, екзекуторът. Знаеш ли колко евреи са избити в Киев през септември 1941-ва? Трийсет и три хиляди невинни мъже, жени и деца. Стига, Джейми, тези хора са изверги. Със сигурност заслужават да бъдат убити. Матю Синклер е направил услуга на света с тези три куршума, и ти го знаеш.

— Които и да са били, това не променя факта, че дядо ми е убил хладнокръвно трима мъже. Довел ги е дотук, оставил е да хапнат за последен път и ги е убил. Двамата с майка ми ме възпитаха да вярвам в правосъдието, Сара, но дядо ми е влязъл в ролята на съдия, съдебни заседатели и екзекутор.

Тя въздъхна дълбоко.

— За Бога, Джейми, пак го правиш. Не става дума за Джейми Синклер. А за Матю, войната и Слънчевия камък. Прочете какво пише в дневника за семейството му. Видял е как жена му и децата му изгарят живи от германски запалителни бомби. Това е достатъчно да побърка всеки човек. Но въпреки това се е сражавал. Преживял е остатъка от войната и е участвал в едни от най-жестоките битки. Бил е уморен и отвратен и случилото се в Ковънтри не му е излизало от главата. Когато мъжът обещава да направи бомба, която да изпепели хиляди градове като Ковънтри за една нощ, какво, по дяволите, е трябвало да направи? Какво би направил ти? Не ми казвай, че щеше да гледаш как Валтер Бром, Клосе и Страсер се отдалечават в здрача на път към уютното им пенсиониране в Щатите и после да чакаш новини, че Америка е пуснала най-мощната бомба на света върху Москва, защото няма да ти повярвам. При същите обстоятелства и двамата щяхме да направим същото нещо, и знаеш ли какво? Щяхме да сме прави. Може да не е било законно, но както и да го погледнеш, е било справедливо. Помниш ли бункера? Май забрави какво обеща, но това вече няма значение, защото Матю Синклер, дядо ти, е свършил работата вместо теб. Така е по-просто.

Джейми се извърна от урвата. Спомни си омразата, която беше изпитал към Валтер Бром в дълбините на бункера и мълчаливия обет, който беше дал на момичето с пръсти на пианистка. Сара беше права. Справедливостта беше раздадена. Всичко беше свършило.

— Ами Слънчевия камък?

Видя миг на нерешителност, преди погледът й да се втвърди.

— Забрави за Слънчевия камък. Изгори дневника. Щом ние не можем да го намерим с информацията, която имаме, какъв шанс има някой друг да го открие без дневника. Дай ми го. Още сега. — Свали раницата от гърба си, отвори ципа на един от джобовете и извади кутия с кибрит. — Дай ми го!

Той погледна протегнатата с дланта нагоре ръка и тя му напомни за ръката от бункера. Изкушаваше се. Щеше да е толкова лесно да й го даде и да гледа как пламъците го поглъщат, после да си иде у дома и да забрави всичко. Никой никога нямаше да разбере за Слънчевия камък. Никой никога нямаше да разбере за Матю Синклер и убийството на тримата нацисти, които му е било заповядано да пази.

— Не е толкова просто.

Тя поклати глава и очите й се изпълниха със смесица от гняв и съжаление.

— Грешиш, Джейми, толкова е просто. Дай ми дневника.

— Не можем да се откажем заради Тензин. Забрави ли, че пожертва живота си, за да ни спаси? Това, че стана на 9 000 километра, не го прави по-малко реално.

— Тензин беше ходещ мъртвец и ти го знаеш. Него го няма, но ако беше тук, сигурно щеше да ти даде същия съвет. Да се откажем, Джейми. Заради нас. Да се върнем обратно в Лондон и да продължим да си живеем живота, все едно никога не сме чували за Слънчевия камък.

Забеляза, че каза „живота“ в множествено число, не в единствено, и малка мълния надежда прониза сърцето му. Казваше му, че ще бъде негова, и сега му се струваше по-разумно да й даде дневника. Имаше само един проблем.

— Ако ти го дам сега, няма да съм мъжът, който срещна в метростанцията, нито мъжът, който беше готов да се бие с хеликоптер за теб. Ще бъда същият стар неудачник, който бях, преди да те открия. Матю би искал да стигнем до края.

Той се върна до ръба на дерето и огледа отвесния склон.

— Трябва да сляза долу.

Тя застана до него.

— Луд ли си? Ще си строшиш врата.

Той се разсмя.

— Говориш с човек, който е изкачвал Хималаите. Лесна работа.

Тя поклати глава.

— Ще намериш няколко гнили стари кокала, оглозгани от плъхове.

Той не й обърна внимание, легна по корем и се плъзна назад, докато краката му се провесиха надолу и започнаха да търсят опора. Преди да започне да се спуска, той я погледна:

— Ами ако Валтер Бром не е имал една карта, а две? Ако е размахал картата с Харц пред дядо ми като примамка, докато другата, която сочи пътя към мястото на Слънчевия камък, е скрита някъде другаде? Може да е още в джоба му долу. Не мога да рискувам.

Посипа се пръст и той изчезна, наполовина се пързаляше, наполовина се търкаляше по отвесната стена на скалата. Сграбчи един корен, за да забави спускането си, но така само загуби равновесие, претърколи се последните метри и се строполи като глупава прашна камара насред скалите до процеждащата се вода на ручея.

— Давам ти двойка за стил, но получаваш най-високата оценка за комично изпълнение — дойде отгоре гласът на Сара. — Какво виждаш?

Той се огледа. Матю беше казал, че е покрил телата подобаващо. Това значеше, че трябва да има някаква грамада от камъни.

— Нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Долу няма нищо. Нито гроб, нито нещо, което да отбелязва гроб. Камъните са разпръснати. Чакай.

Нещо надолу по течението на потока му хвана окото и той си проправи път към него. Вдигна падналия клон и видя нещо парцаливо, което се подаваше от пясъка между два големи камъка.

— Какво е това?

Сърцето му ускори ритъма си и той започна да рови. Плат? Не беше нещо по-плътно. Кожа?

— За бога, Джейми!

— Мисля, че намерих куфарчето на Валтер Бром.

Качването му отне повече време от слизането, но накрая успя да се изкатери: целият бе покрит с кал, пот се стичаше от лицето му, а под лявата си ръка стискаше изтъркани кожени останки. Сара ги взе с отвращение, изтупа пясъка и гърчещите се водни насекоми.

— Сигурен ли си, че е куфарчето на Валтер Бром? На нищо не прилича.

— И ти няма да приличаш на нищо, ако те заровят в калта за шейсет години. Ако се вгледаш, ще видиш щемпела на СС върху кожата. Учудвам се, че изобщо е оцеляло. Сигурно е било направено специално за Бром от някаква специално обработена кожа, крокодилска или биволска. Виж, месинговите закопчалки са непокътнати.

Той взе куфара от нея и разгледа позеленелите закопчалки.

— Позволи на мен — обади се тя. — Какво те кара да мислиш, че вътре ще има нещо? Сигурно Матю го е претърсил, преди да го захвърли. — Тя започна да рови в раницата си, извади доста голям швейцарски военен нож и отвори огромното му острие.

— Не съм толкова сигурен. Чу го какво каза за Бром. Не искал да има нищо общо нито с изследването му, нито със Слънчевия камък.

Сара пъхна върха на ножа в ключалката.

— Взел е картата на Черното слънце — изтъкна тя.

— Да, но само защото Бром е казал, че ще го отведе при Рафаело, а това е имало някаква стойност за него. — Щом изрече думите, все едно някой му прошепна нещо в ухото, но не можа да разбере какво. Огледа дърветата, като реши, че може да е бризът, но нямаше никакъв вятър.

— Добре ли си?

Той премигна.

— Да. Помислих, че… Няма значение. Според мен Матю едва ли е искал да си цапа ръцете със съдържанието на куфарчето. Каквото и да е имало в него — изследванията на Бром, дори някаква следа към местоположението на камъка, — още си е вътре и може да е оцеляло. И по-странни неща са ставали. Виж свитъците от Мъртво море или Плочките от Видоланда.

— Ще те отворя. — Беше се отказала от ключалките и с всички сили се мъчеше да разреже дебелата кожа отзад на куфара. — Прав си, направено е, за да издържи дълго. Май ти трябва да се заемеш. — Върна му го обратно и той разряза кожата, което им позволи да надникнат вътре.

— Гадост!

От съдържанието беше останала само гнусна купчина кафява тиня.

 

 

— Какво според теб е станало с труповете, ако изобщо са били там? — попита Сара, докато си събираха багажа; горчивото разочарование от провала още създаваше преграда помежду им.

— О, телата са били тук — Джейми разсеяно огледа просеката. — Мисля, че куфарчето го доказва. Видя щампата на СС върху кожата и беше точно там, където трябваше да бъде, щом дядо ми го е захвърлил. Има логика. Това сигурно е популярна туристическа пътека, и то от десетилетия. Матю не е могъл да ги погребе както трябва, само ги е покрил с камъни и клони. Труповете са били достъпни за животни или за първото голямо прииждане на водата. Дори десетина души да са минавали на седмица по пътеката, било е просто въпрос на време да ги открият. Три скелета с останки от британски униформи, но без никакви отличителни знаци. Помниш ли, че старият Вернер ни разказа за гробището, където погребали избягалите съюзнически военнопленници, които не успели да стигнат до швейцарската граница? Обзалагам се, че Валтер Бром, Гюнтер Клосе и Паул Страсер накрая са отишли там. Трима британски войници, „известни само на Господ“. Не знам дали Матю щеше да плаче, или да се смее.

— А сега?

Поколеба се, защото не беше сигурен как да го обясни. Усещането беше толкова силно, все едно някой наистина беше застанал до него.

— Преди малко ме попита какво има. Изведнъж имах чувството, че сме много близо до нещо важно, но ми убегна. Все едно някой ми крещеше във вакуум; виждах как устните му се движат, но не знаех какво казва. Можеш ли да го разбереш?

— Да, но мисля още, че трябва да се възползваме от шанса и да се махнем оттук, да се спуснем от хълма и да оставим всички трупове зад гърба си. Старият Вернер беше прав, когато каза, че ровенето в миналото ще ни донесе само мъка.

Джейми поклати глава.

— Не мога, Сара. Ще те върна до летището и можеш да си вървиш у дома, но аз трябва да продължа да търся. Може никога да не го намеря, но трябва да опитам. Ако се откажа сега, ще разочаровам прекалено много хора. Теб най-вече.

Тя се усмихна, но когато заговори, гласът й прозвуча особено:

— Не ставай глупав. Ако ще продължаваме, ще го направим заедно. Боже, какво направи с нас, Джейми?

Въпросът прозвуча странно и той реши да не отговаря, защото нямаше отговор. Вместо това попита:

— Какво казах, че изведнъж се оказах такъв педал?

Сара се разсмя и се отърси от меланхолията, която изглежда тегнеше над това място.

— Единственото нещо, което никога няма да станете, е педал, господин Синклер. Говореше за Рафаело, как Бром бил казал на дядо ти, че картата ще го заведе при Рафаело.

— Да. Но не го е казал точно така. В дневника Матю винаги внимава да е много точен, дори и когато е под напрежение. Ето, прочети точно как го е написал.

Тя усети вълнението му, докато вадеше дневника.

Взе го и отвори там, където беше поставил финалните страници.

— „Извади копринена карта за бягство с някакъв нацистки символ на гърба. Това, каза той, щяло да ме отведе до Рафаело и всичко останало.“ Стига ли, или искаш още?

Той се намръщи; лицето му се сбърчи от съсредоточаване, докато произнасяше думите, които сякаш му бяха прошепнати по-рано. Какви бяха? Какво беше пропуснал? Първото изречение не можеше да има скрито послание, беше просто описание на картата. Трябваше да е във второто: „Това, каза той, щяло да ме отведе до Рафаело и всичко останало.“ Дванайсет кратки думи. Боже, наистина ли можеше да е толкова просто?

— Всичко останало.

— Какво?

— Бром казал на Матю, че копринената карта за бягство щяла да го отведе до Рафаело и „всичко останало“. Толкова бяхме заслепени от Рафаело, че го пропуснахме. Било е точно под носа ни.