Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (59)

59.

Ванът с логото на „Еврокар“ влезе в полицейския паркинг и спря до фолксвагена. Докато монтьорът вадеше кутията си с инструменти, от участъка се появи един полицай да го инструктира.

— Това ли е колата, която трябва да погледна?

— Да. Но не оставиха ключове.

Монтьорът се разсмя.

— Туристи. Няма проблем. Имам резервни.

— Ако трябва да се свържете с тях, само ми кажете. С шефката са.

— Благодаря. — Не е лош човек за полицай, помисли си той. Изчака мъжът да се прибере обратно в сградата, преди да отвори капака.

Стигнаха до набразден черен път, зеленината отстрани явно скоро беше подрязвана. След няколко минути колата стигна до метална порта. Портата беше страшно ръждясала, но бодливата тел, която се простираше от двете страни на пътя, сигурно беше на не повече от две години. Двама полицаи с отегчен вид набързо загасиха цигарите си при вида на приближаващата кола. Отдадоха чест на Лоте Мюлер, но въпреки това тя трябваше да си покаже пропуска, преди вратата да се отвори. Влязоха в широка прашна падина под огромна стръмна изпъкнала скала. В основата на скалата тъмна сянка показваше къде е бил прокопан тунелът.

— Съмнявам се, че мястото изобщо щеше да бъде намерено — каза шефката на полицията и ги поведе към прохода. — Разбира се, някои хора смятат, че е по-добре да не е откривано. Искат да забравят, че подобни неща изобщо са се случвали.

Сара стисна цветята с две ръце. Гледаше към непроходимата гора зад бодливата тел и се опита да си представи какво им е било на тези триста мъже и жени, които тук за последен път са видели слънчева светлина. Потръпна и се поколеба пред входа, но някъде зад тях се включи генератор и редица от крушки, окачени по тавана, осветиха тунела с мъждива неестествена светлина. Последваха Лоте вътре.

След петдесет метра навътре в прохода стигнаха до масивна врата от закалена стомана с отделен малък вход в нея. Лоте бръкна в чантата на рамото си и извади връзка ключове.

— На ключаря му трябваха два дни, за да я отвори. Министърът ми нямаше търпение, искаше да взриви вратата. За щастие го убедиха да изчака.

Ключът се завъртя с лекота в ключалката и вратата се отвори, разкривайки нещо, което приличаше на малък самолетен хангар. В дъното имаше два бетонни бункера с тесни хоризонтални отвори, които позволяваха картечницата зад всеки от тях да покрие целия периметър. Между тях метални стълби водеха към следващия етаж.

— Не са привличали посетители.

— Това е господин Синклер. Насам, ако обичате. — Тя ги поведе под стълбите, където коридор водеше към тунел, подобен на тези, през които бяха бягали, докато ги преследваха.

— Възможно ли е да останем малко сами на мястото, където открихме труповете? — попита Джейми.

Домакинята им се намръщи.

— Не знам дали е разрешено. Това място крие много опасности, господин Синклер. Още не сме почнали да разчистваме главното производствено хале.

— Знам, комисар, но за нас е много важно. Ние — госпожица Грант и аз — открихме този бункер и това, което видяхме в халето, ще остане завинаги в нас. Най-малкото, заслужаваме възможността да се помирим с него. — Сара застана до него и двамата погледнаха Лоте Мюлер в очите. Изражението й се смекчи и тя въздъхна.

— Разбира се, че трябва. Ясно ми е. И аз видях това, което и вие сте видели, и мен също ме преследва… Този тунел води до така нареченото от нас „производствено хале“; осветен е по целия път. Ще го познаете по вратата, която е жестоко изкривена — сигурна съм, че си го спомняте; помещението, в което открихте телата, е третото вляво. Моля ви бъдете предпазливи. Много ще съжалявам, ако ви се случи нещо. Ще ви изчакам тук. Да кажем, десет минути?

Джейми й благодари и тръгна пръв навътре.

— Гладко мина, любовнико — прошепна Сара. — Направо накара дракона да яде от ръката ти. Явно ще трябва да те държа под око.

— Това е от покваряващото ти влияние — отвърна Джейми безгрижно. — Спомняш ли си пътя до кабинета, където намерихме Рафаело?

— Не точно.

— Мисля, че имам смътна представа. Но трябва да побързаме. — Той се затича и тя го последва. Стигнаха до изкривената врата на производственото хале. — Отнеси цветята там, където открихме труповете. Аз ще отида в кабинета. Ще се срещнем пак тук. — Видя, че се кани да възрази. — За да има смисъл. Лоте Мюлер ще очаква да намери доказателства, че сме били тук.

— Не това исках да кажа. Това, че тази част е осветена като коледна елха, не значи, че и всичко останало е. Имаш ли фенерче?

— Ами, не.

Тя бръкна в якето си и извади тънко джобно фенерче.

— Това ще ти е от полза.

Той се ухили.

— Най-вероятно.

Тя се надигна и го целуна по устните.

— Върви!

Джейми се отправи към прохода. Тичаше бързо, не се поколеба нито на кръстопът, нито на някой ъгъл, защото беше излъгал. Знаеше точно къде отива. Но се радваше на фенерчето.

Бункерът трябваше да е пълен с призраци, но въпреки че беше видял ужасите, които бяха извършени долу, по коридорите нямаше никаква опасност. Мъртвите вече не призоваваха за възмездие, защото Матю Синклер беше отмъстил за тях преди 63 години, когато беше пуснал куршума в черепа на Валтер Бром.

Щом стигна до стъпалата, ги взе по две наведнъж. Ръждясалият метал скърцаше под краката му. Горе беше кабинетът, където бяха открили Рафаело. Вратата беше отворена и той влезе вътре. Зашари с фенерчето по стените, забеляза продълговатото петно на мястото, където беше висяла картината зад махагоновото бюро на Валтер Бром. Странно, че вече нямаше значение.

Насочи вниманието си към останалата част от кабинета. Беше същият, какъвто си го спомняше, преди Рафаело да го омае. Просторен, но функционален. До едната стена имаше празни шкафове, които вероятно бяха съдържали изследванията на Бром и всички незначителни подробности около ръководенето на бункера със стотиците му дразнещи дребни човешки спънки. Джейми подозираше, че на Бром никак не му е било приятно тук. Геният Бром би предпочел да е в лабораторията си и да се занимава с проблеми, които може да разбере. Но Бром беше културен човек, който обичал да си угажда със старите майстори, любимите френски вина… и целия останал лукс, който новата нацистка империя можела да осигури.

Само Астра може да открие отговора.

Беше се учудил на странното изказване на Бром още щом го прочете. „Астра“ на латински означаваше звезда и той реши, че е свързано с мощта на Слънчевия камък. Но в контекста на разговора им изглеждаше не на място. След това му хрумна, че Валтер Бром и Матю Синклер са си говорели шепнешком, за да не чуят Клосе и Страсер. Ами ако Матю не беше чул хубаво?

Не „Само Астра може да го открие“, а „Само Астра може да го покрие.“ Астра може. Астрахан.

Ориенталският килим, изтъкан от характерните черни нишки, лежеше по средата, изпотъпкан и обезформен от прашни стъпки, така, както го беше оставил Бром. Също като Джейми, всеки, който влезеше в кабинета, щеше да види само мястото, където беше картината или бюрото.

Пое си дълбоко въздух и изрита прашната купчина на една страна, отдолу се показа мраморен под. И изведнъж всичко стана ясно.

— Копеле! Хитро копеле!

Гледаше към трето Черно слънце, подобно като стил на останалите две, с отличителната фигура в средата, която представляваше някаква комбинация от реки и пътища. Различен беше надписът под кръга. Надписът, който най-сетне разкриваше това, което той търсеше.

Die kreuzung wo die frau betet.

Кръстопътищата, където се молят жените.

Извади мобилния си телефон и набра номера на визитката, която държеше в ръка. За миг помисли, че сигналът в бункера ще е прекалено слаб; после чу звънене, преди да вдигнат.

— Може ли да говоря с господин Лим, ако обичате?