Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (6)

6.

Цяла нощ търсене в Интернет разочароващо не доведе до нищо, наречено операция „Справедливост“, което да не е свързано с харченето на милиарди за спасяване на банки. Когато се събуди на другия ден, ръцете го сърбяха отново да хване дневника, но все пак трябваше да върти и бизнеса. Сутринта състави маршрута за предстоящо пътуване до Швейцария, където трябваше да провери продажбата на картина на Вато^[1], някога била собственост на елзаски индустриалец и семейството му. Икономически трябваше да намери други причини за оправдаване на разхода. Това означаваше да потърси из аукциони и галерии в Женева придобивки, които да му донесат малка печалба. Самата картина на Вато беше толкова грозна, че се чудеше как някой може да си я иска обратно.

На обяд смени костюма със спортно яке и джинси и взе влака от гара „Виктория“ до Уелуин. Имаше още много работа за вършене, преди да дойдат да разчистят, а намирането на дневника на дядо му го беше забавило поне с двайсет и четири часа. Дневникът не му излизаше от главата, докато сменяше влаковете на Финсбъри Парк. Нищо не го беше подготвило за неподправения ужас на войната на дядо му. Помъчи се да си спомни очите на Матю. Имаше ли в тях някакво доказателство, че човекът беше убивал, отново и отново? В дневника никъде не се споменаваше направо, но имаше много подмятания, които явно означаваха точно това. Намеци, които го караха да се замисли за хвалбите на Стан как чупели вратове. Лейтенант Матю Синклер е бил принуден да убива, за да оцелее, и това го беше променило.

Разстоянието от гарата до къщата беше по-малко от десет минути пеш; по пътя се наслади на слънцето, което огряваше лицето му, и на чуруликането на птиците. Това беше домът му, познат и уютен. Уелуин Гардън Сити с право беше кръстен така. Беше проектиран с широки трилентови булеварди, които се разклоняваха от централен площад. Разбира се, беше се развил и разраснал, след като Ебенизър Науърд го беше проектирал през 30-те години, но първоначалните принципи все още се спазваха и ако човек беше живял тук, не искаше да живее никъде другаде.

Преди да се залови за работа, пусна отоплението и напълни чайника. Докато заври, прелисти вестника, който си беше купил — вече месеци наред беше пълен с банковата криза. Джейми обикновено подминаваше лошите новини, но изпита известно мрачно задоволство, че цените на къщите падаха точно когато имаше къща за продаване. Хубавото беше, ако изобщо можеше да има нещо хубаво в смъртта на близък човек, че къщата щеше да му осигури достатъчно пари, за да издържи няколко години, дори и в настоящото си състояние на полупостоянен застой в бизнеса.

Репортаж в раздела с новини от чужбина задържа погледа му. Пазач в двореца на Меншиков в Санкт Петербург загинал като герой, отбивайки атака, вероятно дело на чеченски терористи. Вътрешно кипна от яд. Какво си мислеха, че ще постигнат тези хора с унищожаването на някои от най-големите красоти на света?

Озадачаващото в нападението беше, че терористите, един от които бил застрелян, взели само една вещ, преди да поставят зарядите с взрива и да избягат; тибетски артефакт, който изглежда, нямал особена стойност, нито пък представлявал особен интерес. Защо него, при наличието на толкова много по-ценни неща, които можеха да продадат на международния черен пазар, за да финансират каузата си? Експонатът бил с национално или културно значение, така че властите работели по версията, че притежава някаква религиозна стойност. Междувременно се вихреше малък международен скандал относно собствеността на сандъка. Китай, който понастоящем владееше Тибет, настояваше да му бъде върнат, тъй като бил откраднат от територията му преди войната; в същото време Германия твърдеше, че тогава Далай Лама бил дал на експедицията й през 1937 г. разрешение да го изнесе от страната. Германски говорител казваше, че ако го намерят, трябвало да им го върнат заедно с всички останали произведения на изкуството, които Червената армия била заграбила по пътя си към Берлин. Руският президент осъждаше престъплението и заплашваше с обичайните кървави последствия, като заявяваше, че за връщане на тибетския сандък изобщо не може да става въпрос. Щеше да е комично, ако горкият пазач не беше загинал.

Джейми беше на горния етаж, когато чу вратата да се отваря и затваря. Единственият човек, който имаше ключ от къщата, освен него, беше съседката госпожа Дженкинс, която се грижеше за домакинството на Матю. Намръщи се при мисълта да загуби цял час в празни приказки със старата клюкарка, вместо да си върши работата. Както вървяха нещата, щеше да е истински късмет, ако успееше да свърши преди полета до Женева.

Неохотно се запъти надолу. Поколеба се, понеже му хрумна една мисъл на мястото, където беше открил Матю, преди да завие зад ъгъла с любезна усмивка, която начаса замръзна на лицето му.

По средата на всекидневната с наръч вестници в ръка стоеше навъсен възрастен мъж с черно кожено яке и тъмни панталони. При други обстоятелства подобното на униформа облекло и късо подстриганата коса можеха да го отличат като цивилно ченге. Но дори да беше такъв, как е влязъл в къщата? Мъжът го изгледа. Всичко в него: изражението на лицето; позата — беше застанал на пръсти; положението на ръцете, говореха едно: беше готов.

— С какво мога да ви помогна? — попита Джейми сухо.

— Можеш да се разкараш — отвърна натрапникът с равен акцент, който идваше някъде от източните докове на Лондон.

Пренебрежението трябваше да го уплаши, но Джейми усети само странна възбуда. Беше изпуснал боксовата титла в леката категория в Кеймбридж в двубой с един агресивен южноафриканец с брадичка от титаний и юмрук като парен чук. Това, както и тренировките по ръкопашен бой в Корпуса за подготовка на офицери бяха възпитали у него непривичен, но изненадващо силен вкус към умерено насилие. Единствената пречка пред боя беше големината на стаята и мебелите, които възпрепятстваха всякакво „танцуване“ в стил Мохамед Али, а то му беше любимото. Независимо от това беше сигурен, че може да победи мъжа, нищо че беше с няколко кила по-тежък и изглежда, можеше да се грижи за себе си.

— Мисля, че е по-добре да си вървите, докато не съм извикал полицията — отвърна той любезно.

— Що не ме накараш?…

Той се втурна през стаята и замахна светкавично с десния си юмрук, решен да счупи челюстта на младия мъж. Джейми го предугади и премери реакцията си до съвършенство. Изви тялото си, избегна удара и отстъпи встрани, като остави нападателя си да политне напред от засилката. Когато го направи, Джейми му заби два светкавични удара, ляв-десен, в бъбреците, което предизвика болезнен вик.

Нападателят се обърна и се изправи, като се разтриваше под кръста. Беше контузен, но и друг път го бяха контузвали. Този път беше по-предпазлив; изпробва Джейми с две забивания, едното улучи младия мъж в рамото. Значи се мисли за боксьор? Това чудесно устройваше Джейми. Той присви рамене и вдигна юмруци пред лицето си. През следващата минута и половина стовари два добри удара в главата на мъжа и му разкървави носа и устата, последва прав десен в слънчевия сплит, който го присви на две. Джейми пристъпи напред, за да го довърши, но нападателят имаше друга идея. Проблясването на острие издаде ножа в дясната му ръка и Джейми усети прилив на адреналин, когато разбра, че боят вече е ужасно сериозен. Беше близо до кухненската врата, но за бягство и дума не можеше да става. Приклекна в класическа отбранителна поза, гласът на инструктора му по ръкопашен бой шепнеше в ухото му: Всичко е в точния момент, момче. Остави го да нападне, а после използвай засилката му, за да го нараниш. Но противникът му си служеше с ножа по-добре, отколкото той с юмруците си. Докато уж замахваше рязко към тялото му, острието профуча покрай очите му. Принуден да се отдръпне, Джейми се спъна в един стол и падна на килима. Докато се мъчеше да се изплъзне, мъжът се озова над него, възползвайки се от предоставилата му се възможност.

— Сега да те чуем как крещиш, копеле.

Безпомощен, Джейми чакаше ножът да се забие. Но мъжът погледна встрани, разсея се фатално за секунда. Джейми видя своя шанс и заби яко пета в незащитените слабини на противника си. Нападателят изпъшка и се сви на две, като изпусна ножа. Джейми скочи на крака. Съвсем умишлено изрита с коляно мъжа в лицето и той се стовари върху един стол.

— Ще те науча, копеле! — рече той. — Какво…

Целият свят потъна в мрак.

Носеше се в някакво полубудно състояние. Не беше напълно сигурен къде се намира, но съчетание от миризми и звуци и усещането за износени ленени чаршафи му подсказваха, че вероятно е в болница. Болката беше там и го чакаше. Реши да я остави да почака още малко.

Следващия път, когато се свести, осъзна колко разумно е било предишното му решение. От деликатната точка малко под кръста до тила на пулсиращата глава тялото му представляваше голямо кълбо от болка, всеобхватен зъбобол, който само времето щеше да излекува. Смътно си спомняше, че се е бил, но се чувстваше, все едно го е газил рейс. Рискува да си отвори очите, или по-скоро едното око — явно само то действаше. Женска фигура се надигна от края на леглото и той позна секретарката си.

— Здравей, Гейл! — поздрави я прегракнало. — Още ли имаме работа?

Тя го гледаше разтревожено, и той видя нещо в очите й. Почуди се как досега не е забелязал колко много държи на него. Докато се мъчеше да измисли нещо остроумно, тя махна на някого извън полезрението му и се появи един едър, явно притеснен мъж, придружен от младичка сестра.

Сестрата постави прохладната си ръка върху челото на Джейми, светна с фенерче в здравото му око и попита с професионална усмивка дали се чувства достатъчно добре, за да отговори на няколко въпроса от сержант — покашляне отзад — съжалявам, детектив-сержант Мълиган.

— Кажете му, че ако е дошъл да ме арестува, се предавам.

Тя се разсмя по начин, който му вдъхна кураж.

— Колкото и да е невероятно, господин Синклер, раните ви са главно повърхностни. Нямате счупени ребра, нито засегнати вътрешни органи, слава богу! Тревожеше ни ударът в главата, но и да имате сътресение, то е слабо.

— Леко сте се отървали — потвърди детектив-сержант Мълиган. — Извадили сте късмет.

Джейми си представи лицето на нападателя си, когато се беше надвесил с ножа над него, и мълчаливо се съгласи. Имаше късмет, че е жив. Този, който го беше ударил отзад, явно беше озаптил мъжа с ножа, преди да го нарани наистина, но после го беше оставил да се позабавлява, за да изравни резултата.

— Защо…?

— Това се опитваме да разберем, сър. Боя се, че къщата е обърната наопаки, макар че едва ли ви е до това точно сега. Често се случват такива неща след смъртта на човек, който е живял сам. Бандитите виждат некролога във вестника и решават, че къщата ще е празна. Ще ви помолим да проверите дали не липсва нещо, но засега знаем само, че не са взели нищо от ценностите, към които се насочват подобни хора. Много професионално. Всичко са обърнали, ако ме разбирате, явно са търсили нещо специално. Едва ли знаете какво е… Нямало е картини на Пикасо, складирани при дядо ви, нали? Като се има предвид професията ви. Нито скрити от данъчните диаманти? Не че ми е работа.

Джейми се опита да се усмихне, но беше прекалено болезнено, а имаше чувството, че ако поклати глава, ще стане още по-зле.

Мълиган го разбра и кимна съчувствено.

— Ако се сетите нещо… — Накара го да му опише нападателя, Джейми го направи и той си отиде.

Джейми помоли сестрата да го изправи до седнало положение и двамата с Гейл обсъдиха пътуването му до Швейцария — отложено — и останалите ангажименти, които тя трябваше да премести.

— Реших, че може да ти трябва — Гейл му подаде старовремското му кожено куфарче. Щом си тръгна, той го отвори и извади дневника.

Чак когато го взе в ръце, разбра колко беше специален.