Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (11)

11.

Напуснахме лагера призори. Бяхме деветима в два джипа; тримата германци сега бяха облечени в британски униформи, но без обозначителни знаци за ранг или армия. Нарежданията бяха на юг, към Нюрнберг, но само аз знаех крайната ни цел. Беше ми заповядано да избягвам контакт с военни от всякаква народност или армия. Бяхме сами. Изоставени на произвола на съдбата в една Германия, разтърсвана от предсмъртна агония.

Джейми си пое дълбоко дъх и остави дневника. Беше се върнал от срещата с Дейвид по-скоро смутен, отколкото просветен и с чувството, че е хвърлил камък в тъмно и опасно езеро. Миналото на Валтер Бром едновременно го удивяваше и ужасяваше. Беше чувал за експериментите, провеждани със затворници в концентрационните лагери, но мисълта, че Матю е бил в един джип с човек като Валтер Бром, приближаваше войната — и жестокостите й — повече, отколкото му се искаше. Все едно врата се беше отворила със замах и оттам бе влязъл пушекът от комина на крематориума. Оставаше и загадката с количеството информация, която Дейвид му беше дал. Подробностите бяха стряскащи, но — подобно на липсващите години от дневника на Матю — в хронологията имаше огромна празнина, която трябваше да бъде запълнена. Какво е правил Бром през трите години, след като е напуснал института „Кайзер Вилхелм“? И щом като съдбата му е такава загадка, каква е била целта на мисията на Матю Синклер? Погледна дневника. Дали отговорите бяха в последните двайсетина нахвърляни бележки?

Взе го отново и прегледа страниците — не четеше, а търсеше, но мозъкът му явно продължаваше да попива думите, защото постепенно го обземаше предчувствие за надвиснала катастрофа, която пълзеше по гърба му като питон към жертвата си. Чувството се засилваше с всяка прелистена страница. Не беше възможно. Не и Матю — човекът, чийто новооткрит героизъм беше вдъхнал на Джейми изцяло нова вяра в собственото му достойнство. Но не можеше да има никакво съмнение. Всичко беше тук, в тези красиви стегнати изречения, досущ като собственоръчно написани самопризнания.

Капитан Матю Синклер и хората му помагаха на трима известни нацистки военнопрестъпници да избягат от правосъдието.

Той прегледа отново страниците; отчаяно се надяваше да намери нещо, каквото и да е, което да го обори, но нямаше нищо; никакви смекчаващи вината обстоятелства, освен четирите думи, изречени с половин уста за защита по време на Нюрнбергския процес: „Аз само изпълнявах заповеди.“

Докато четеше нататък, в главата му изскочи една-единствена дума и той се удиви как е могъл да я пропусне още от самото начало. Името му не се споменаваше нито веднъж, но знаците бяха навсякъде. Чувстваше се така, сякаш е влязъл в пирамида и е задействал механизма, който отваря непокътната фараонска гробница. Болката от предателството на Матю беше изместена от спираща дъха почуда и паметта му го върна отново в едно италианско планинско градче; прохладни, тесни улици под напечени от слънцето червеникави покриви и къща с месингова плоча, върху която беше гравирана същата дума, която сега го караше да реагира като сразен от любов юноша.

Рафаело!

Рафаело Санцио да Урбино. Художник и архитект. Единственият, който можеше да се нареди до Леонардо и Микеланджело, без да се превърне в джудже сред титани. Името на Рафаело може и да не беше толкова известно, но прозорливите хора разпознаваха гениалността му и картините му се отличаваха с ведрина, която нямаше равна на себе си, дори и в Леонардовата Мона Лиза. Картините сега се оценяваха на десетки милиони лири и от прочетеното излизаше, че една от тях може да е откупила живота на трима германци.

И най-важното, това не беше просто Рафаело.

Джейми отнесе дневника в стаята за гости, която служеше и за кабинет, и затършува покрай бюрото, докато не намери това, което търсеше. Албум с изрезки — беше започнал да ги събира, откакто Емил Манделбаум му възложи да открие картината на Рембранд. Бързо отвори на трите изрезки от цветната неделна притурка за десетте най-ценни изчезнали произведения на изкуството в света. Там, между картините на Сезан, Дега и Пикасо, имаше и една на Рафаело.

„Портрет на млад мъж“. Рисувана с масло върху дърво и смятана за една от най-хубавите творби на италианския художник от шестнайсети век. Била най-ценният експонат в музея „Чарториски“ в Краков, окачена редом с „Дамата с хермелина“ на Леонардо и „Пейзаж с добрия самарянин“ на Рембранд до първата седмица на септември 1939 г., когато заедно с цяла Полша музеят се озовал с ново управление.

Още преди нападението над Полша Хитлер разпоредил всички велики произведения на изкуството в Европа да бъдат конфискувани и изложени в грандиозния Музей на фюрера в Линц, Австрия, неговото родно място. Тълпи колекционери следвали въоръженото острие на Вермахта и като ловни хрътки надушвали картини и статуи. Един от тях — Кайетан Мюлхман, офицер от СС и специален нацистки пратеник за издирване на произведения на изкуството в окупираните територии, проследил трите картини до скривалището им в сградата на музея „Чарториски“. По-късно те станали повод да се сдърпат помежду си Ханс Посе — кураторът на Хитлер, Херман Гьоринг, който, естествено, ги искал за себе си, и Ханс Франк — губернаторът на Полша. За най-голяма изненада Франк спечелил надпреварата и закачил картините в замъка Вавел, където можел да им се радва, докато бил на власт, организирал избиването на полската интелигенция и налагал сегрегацията на милиони евреи.

Когато Ханс Франк напуснал Полша през 1945 г., няколко крачки преди настъпващата Червена армия, взел картините със себе си. Но след като бил заловен от американците в Бавария, сред заграбените ценности били открити само Леонардо и Рембранд. Франк твърдял, че е дал Рафаело на Райнхард Хайдрих в началото на 1942 г., но въпреки че си признал за военните престъпления и приел католицизма, преди да бъде обесен през 1946 г., следователите така и не му повярвали. Никъде не фигурирало, че Хайдрих някога е притежавал картината.

„Портрет на млад мъж“ беше най-значимият шедьовър, изчезнал през Втората световна война. Според статията евентуалната му стойност стигаше до сто милиона долара, но това беше преди три години. Джейми беше сигурен, като виждаше как днес хората изтеглят парите си от сриващи се акции и инвестират в изкуство, че със сигурност струва много повече.

Някъде в дневника на Матю Синклер се намираха единствените свидетелства за местонахождението й. Всичко беше там. Портрет от един от голямата тройка — единственият, от когото Леонардо се боял. Масло върху дърво. Една от последните му творби.

Джейми имаше чувството, че ще му се пръсне сърцето; възбудата от очакването беше почти сексуална. С разтреперани ръце взе дневника и прелисти останалите страници… и откри това, което най-малко беше очаквал.

Двайсет листа от края на дневника бяха внимателно откъснати.