Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (54)

54.

Стигнаха до Блумберг на свечеряване, но шансовете да продължат по маршрута на Матю към швейцарската граница, само на осем километра разстояние, се стопяваха заедно със светлината. Сара купи карта на местността от туристическия център точно когато персоналът затваряше вратата, а през това време Джейми нае стая в една къща за гости в центъра на града. Когато се срещнаха пред хотела, той посочи хълмовете, които оформяха южната граница на долината.

— Сигурно там Матю е завел германците.

Сара разучи картата, която беше купила и поклати глава.

— Едва ли. Мисля, че са високите в далечината. Виж… — Показа му картата. — Има две селца на юг между Блумберг и швейцарската граница. Ефенхофен и Футцен. Зад тях започва малката планина, която споменава.

— Хохер Ранден?

— Точно така. Като гледам, и двете са възможни. — Тя го погледна сериозно. — Джейми, защо просто не прочетеш последните страници на дневника на Матю и не приключиш с това.

— Да не мислиш, че не се изкушавам? Като наркоман със запас от дрога съм. Пръстите ми все към дневника посягат. Но няма да се предам, защото съм сигурен, че Матю е искал да бъде така. В известен смисъл това е последната воля и в завещанието му. Когато се качим горе утре, той ще бъде с нас. Имам чувството, че ако нарушим правилата му, никога няма да намерим отговора.

— Ами ако грешиш?

— Ако греша, си отиваме у дома. Може да забравим изобщо за съществуването на Слънчевия камък.

— Не мисля така.

— Аз също. От Тибет имам чувството, че е станал част от мен. Предполагам, че ще трябва да се върнем и да започнем всичко отначало. Черното слънце на Валтер Бром ни заведе до Харц и изследователския център. В деня, в който си е тръгнал оттам, е взел със себе си изследванията, или поне тяхно резюме. Помниш ли какво казва Матю, когато го вижда за пръв път?

— Казва, че двама от тях били най-злите хора, които някога бил срещал. Значи ли това, че вече е бил създал някаква инстинктивна връзка с Бром?

— Мисля, че най-вероятно е така, но не това е важното. Единият държал куфарче на коленете си. И трябва да е бил Бром. Сигурно е сключил сделка с американците. Бром е бил играч. Винаги е криел по някой коз в ръкава си. Когато е напускал бункера в Харц и се е отървал от всички доказателства, вече се е бил погрижил скъпоценният камък да е скрит на сигурно място. Документите в куфарчето са били просто стръв. Достатъчно, за да изкушат този, който ги види, но основният елемент е липсвал. Слънчевият камък е бил паспортът на Бром към новия живот в Съединените щати и е щял да каже къде е камъкът и къде е цялото изследване чак когато стигне неутрална Швейцария.

— Но щом стига до Швейцария, изчезва заедно с останалите?

В здрача видя как очите му гледат втренчено избледняващата синя линия на планините на хоризонта.

— Точно така. И утре ще бъдем една крачка по-близо до това да открием защо.

На следващата сутрин тръгнаха към Ефенхофен, малка махала от ферми и къщи, отличаваща се с удивителната примка от железопътни релси, която го ограждаше отвсякъде. Изпод виадукта с релси разучиха залесения хълм, който се издигаше отвесно от мястото, на което бяха застанали. Отдясно тясна пътека водеше към гората.

— Може да е това — предположи Джейми.

— Дай да видя дневника. — Той й го подаде и тя запрелиства страниците, докато стигна до търсения пасаж. — Матю казва тук, че след като Стан слязъл от джипа в началото на пътя, карал още три километра, преди да нареди на германците да слязат. Не виждам как някой може да кара по тази пътека. — Претърсиха подножието на стръмнината, но бързо стана ясно, че тя има право. Единственият път от селото, по който можеше да се кара, беше главният. Ефенхофен беше задънен край.

— Тогава сигурно е следващото — отвърна Джейми с по-голяма увереност, отколкото изпитваше.

Село Футцен беше километър по на запад и докато оглеждаше околността, Джейми усети как сърцето му бие по-бързо.

— Изглежда по-обещаващо — рече Сара, отгатвайки мислите му. От пътя видяха, че обработваемата земя се издигаше леко нагоре от селото към хълмовете и Швейцария, и дори от разстояние можеха да различат пътища, които свързваха полята.

Пейзажът напомни на Джейми нещо от миналото му и той се опита да си спомни от кое произведение беше. Образът изскочи в главата му изневиделица. „Голямото бягство“^[1].

— Какво? — Сара го гледаше, все едно беше полудял.

Той се разсмя и посочи гледката.

— Мислех, че ми напомня за картина, а то било филм. Даваха го по телевизията всяка Коледа, преди да имаме стотици телевизионни канали. — Все още изглеждаше учудена. — Не може да не си спомняш. Стив Маккуин се опитва да прескочи с мотор бодливата тел между Германия и Швейцария. Пейзажът беше същият. Ливади, черни пътища и Алпите в далечината.

Тя вдигна рамене.

— Може да не е бил от моите филми. Той ли го е правил?

Той я погледна любопитно.

— Не, но беше хубав филм.

— С щастлив край ли?

Той поклати глава.

— Не съвсем. Гестапо застреля петдесет невъоръжени военнопленници.

Щом стигнаха до селото, налучкаха пътя си през мрежата от улици на юг, откъдето отвъд полята се виждаха гористите възвишения. Същата железопътна линия, която душеше Ефенхофен, оформяше южната граница на селото и докато стояха в колата, някогашен парен влак изпуфка нагоре по линията, теглейки низ от зелени вагони, и изсвири весело. Те се спогледаха.

— Сигурен ли си, че сме се събудили в правилния век?

— Започвам да се чудя. — Джейми огледа линията право пред тях. Оградена с гора от едната страна и заблатен канал от другата, тя прорязваше като стрела полята и се издигаше през дърветата. — Това е.

Сара го стрелна с поглед.

— Не може да си сигурен.

Той се протегна отзад и взе пожълтелия плик от задната седалка.

— Това е. — Включи колата на скорост, минаха с друсане през прелеза и продължиха на юг към участта на Матю Синклер.

— Тъжен си, лейтенант Мат? — Както обикновено, Валтер Бром седеше отделно от Клосе и Страсер и думите му прорязаха мислите ми. „Тъга“ беше прекалено неподходяща дума за смесените чувства, които изпитвах в момента. Тук, горе, между дърветата с бриза, който леко шумолеше из листата на дъба и с топлината на слънцето върху лицето ми, наистина беше лесно да повярваш, че всичко е свършило. Трябваше да съм щастлив, или поне да изпитвам облекчение. Бях се сражавал в добра война; война, с която един ден щяха да ми кажат, че трябва да се гордея; най-добрата война, защото я бях преживял — не оцелял, разбери ме. Преживял. Матю Синклер, който беше дебаркирал през 1939 г. в Шербург с розови бузи и блестящи очи заедно с ходещите призраци на Кралския бъркшъркски полк, отдавна го нямаше. Част от него умря със сержант Андерсън при оттеглянето от Дийл и в последвалата лудост от разкъсани тела, кръв и желязо. Това, което беше останало, влезе доброволно в ада на болницата в Ковънтри и даде плътта си на пламъците, които бяха погълнали семейството му. Вярно, остана празна черупка — празна черупка без душа и едничка цел. САС бяха взели черупката и бяха създали нов Матю Синклер, който можеше да издържа и оцелява и който можеше да убива по много различни начини без съвест и угризения, твърд като стоманата на двуострия боен нож, който носеше. Но сега бронята на новия Матю Синклер се беше пропукала от близостта на мира по начин, по който близостта на смъртта не беше постигнала. Усещаше как се стопява преградата, която беше създал, за да се защити от лудостта, и ужасът, който го доближаваше до края, изтъняваше с всяка изминала секунда.

Поклатих глава и вдигнах дневника от тревата с надеждата, че Бром ще ме остави насаме с призраците ми. Но той забеляза, че месинговата закопчалка е счупена. Ухили се и се запъти бавно към мен, бръкна в горния джоб на туниката си в цвят каки, който все потупваше, когато говореше за великата картина, която притежавал.

— Ето, лейтенант Мат, трябва да пазите произведението си. — Подаде ми парче сребрист шнур, достатъчно дълго, за да вържа дневника. — Вземете го за спомен. Част от униформата на бригадефюрер Валтер Бром. Един ден ще погледнете с гордост назад и ще кажете: „Познавах Валтер Бром.“ Когато стигна в Америка, няма да забравя какво сторихте за мен. Скоро светът ще бъде различен, по-добро място, където двамата ще можем да бъдем истински приятели. Трудът ми ще промени живота на всички. Разбирате, че не мога да споделя подробности — усмихна се той, — но трябва да ми вярвате. Засега само Астра може да открие отговора. Разбира се, първо трябва да се справим с Ивановците. Там, където Хитлер не успя, Америка ще успее, защото Америка знае, че ако не успее, ще бъде унищожена, както Германия беше унищожена. — Очите му се присвиха и той погледна назад, за да се увери, че Клосе и Страсер не могат да го чуят. Разбрах, че щеше да ми каже.

— Бомба — прошепна той. — Ще им дам бомба, по-голяма от която и да е друга досега. Бомба със силата на слънцето.