Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (39)

39.

Мъжът с конската опашка гледаше през огромния прозорец на апартамента си в центъра на корпоративен Манхатън и обмисляше следващия си ход. Обикновено изобщо не забелязваше драматичните нюйоркски очертания, но днес те го вдъхновяваха и развълнуваха. Фактът, че оглавяваше обществото „Врил“, не го правеше по-малко американец. Страната беше изгубила пътя си благодарение на некадърни политици, които не разбираха новата реалност. В десетилетията след Втората световна война Съединените щати бяха търсили начин да увеличат световното си влияние чрез военни и икономически средства, но се бяха провалили почти навсякъде. Корея беше последната справедлива война и Западът беше доведен до патово положение, притиснат от многобройните си врагове. Виетнам, Ирак и Афганистан бяха до голяма степен безсмислени конфликти според него; не донесоха особена полза — нито политическа, нито дипломатическа. Нападенията от 11 септември показаха как една велика сила може да се окаже безсилна във военно отношение. След кулите близнаци Америка се беше нахвърлила като мечка на верига срещу мъчителите си; мечката имаше силата да смаже нападателите си, но веригите от заблуден либерализъм не й дадоха шанс да използва силата си докрай.

А сега светът преминаваше в нова фаза, но бяха прекалено заслепени, за да го видят. Енергията беше ключът. Тя беше ключът от първото завъртане на турбина по време на Индустриалната революция през далечния осемнайсети век. Руснаците го знаеха, и Европа скоро щеше да се моли на колене за струя от естествените залежи на природен газ, контролирани от Кремъл. Но руснаците щяха да държат козовете за кратко. Той виждаше много по-надалеч. Истински световен лидер, който съчетаваше най-доброто от германската и американската кръв, щеше да създаде мир и благоденствие. Нито едно правителство на земята нямаше да може без него, защото щеше да ги изпрати обратно в Тъмните векове с едно щракване на копчето.

Но не можеше да се залъгва. Слънчевият камък не му трябваше само, за да превърне мечтата си в реалност. Трябваше му, за да оцелее. Анализаторите му предвиждаха, че световната банкова криза е много по-лоша от това, което дори самите банки предполагаха. Групата компании, създадени от него беше безнадеждно застрашена. Ако една от тях се сринеше, ефектът щеше да е същият като от това да извадиш ъгловия камък на дървена кула. Цялата постройка щеше да се срути и да повлече всички останали кули със себе си. Резултатът щеше да е катастрофален.

Фредерик каза, че хората му скоро щели да заловят Синклер и момичето, а заедно с тях и дневника. Но не биваше да се оставя Фредерик да сложи ръка върху Слънчевия камък. Фредерик беше много опасен човек: истинската душа на „Врил“, макар че още не го знаеше. Фанатик, който би взел камъка, за да го използва в някакви шашави ритуали във Вевелсбург.

Истинската мощ на Слънчевия камък се криеше в способността му да променя бъдещето, а не миналото.

След време Фредерик трябваше да бъде премахнат, но той не беше единствената пречка по пътя. Някъде там, навън, действаха и други сили. Жестоки, неведоми сили, които показваха безпощадност, на каквато и той самият беше способен. Китайците със сигурност, макар че не беше сигурен какво знаеха за силата на Слънчевия камък. И кой беше убил двамата им агенти? Възможно беше да е замесена дори някоя тайнствена организация от собственото му правителство. В такъв случай щеше да бъде принуден да преразгледа дългосрочната си стратегия. Винаги беше възнамерявал да подари на страната си страничните военни продукти, създадени от откритието на Бром. Сега можеше да се наложи да изиграе точно тази карта малко по-рано, отколкото беше предвиждал. Военните бяха толкова простодушни — дай им да подушат ново чудно оръжие, което ще направи по-голям бум от създадените досега, и те ще започнат да се молят. Но в момента всичко това беше от второстепенно значение.

Обърна се към бюрото, където ухиленият сребърен череп от сандъка отвърна на погледа му. Всякакви секретни документи са валута, дори и да засягат събития от далечното минало. Изненадващото е, че често раждат малките стръкчета, които дават голяма реколта. Една от дейностите, с които се занимаваше силно разклонената му корпорация, беше издаването на вестници. Вярно беше, че под заплахата браншът да бъде смазан от появата на новите технологии, той не носеше високи печалби, както някога. Въпреки това се радваше на престижа, който вървеше със собственичеството, и натиска, който репортерите му оказваха върху плиткоумни индивиди в правителството и бизнеса. Още от началото се удиви колко артистично непочтена можеше да бъде журналистиката; напълно безскрупулна, също като шпионажа, но по-цинична и с по-малко безсмислени жертви. Чрез изданията си беше създал мрежа от информатори сред нископлатените държавни служители в архивите на Европа и Съединените щати, на които плащаше, за да подбират документи, представляващи евентуален интерес. Тези мъже и жени вярваха, че работят за вестниците му и с благодарност приемаха съответното възнаграждение за плодовете от търсенето си. Определени категории документи, включително с любопитна стойност, или такива, които можеха да бъдат използвани, автоматично достигаха до бюрото му.

Документите от архиваря в Кьолн му бяха изпратени само заради прословутия му интерес към технологиите, но той още си спомняше как гърлото му пресъхна, докато ги четеше за пръв път. Датираха от 1943 година и съдържаха заповеди за реквизиране на определени материали, инструменти и оборудване, които сочеха само към едно нещо — и едно име.

Именно тогава впрегна всички ресурси на обществото „Врил“, за да открие къде се намира Валтер Бром и къде са изследваните от него материали. Първият малък напредък дойде с проучването на миналото на Бром и откритието, че е бил член на експедицията на „Аненербе“ през 1937 година до Тибет. Повечето от официалните документи бяха унищожени, но бяха останали достатъчно доказателства, за да се възстанови маршрутът на експедицията, и сателитните снимки на кратера Чанг-Танг бяха достатъчни, за да потвърдят това, за което намекваха документите на Бром и да ускорят биенето на сърцето му. Трябваха му шест години, за да открие сандъка, и още три, докато реши да даде зелена светлина на операция „Меншиков“. Междувременно врилските му контакти в Държавния департамент и в Бундестага полагаха усилия да разберат каква е била съдбата на Валтер Бром. Германските власти бяха проследили документ на Червения кръст, който потвърждаваше затварянето на Бром във военнопленнически лагер близо до Лайпциг. Беше отбелязан с ранг „войник“, а още по-любопитно беше, че документът носеше по-късен печат „Непотвърдено“. Нямаше повече доказателства за пребиваването на Бром в лагера. Много по-късно Държавният департамент официално бе открил името на Бром в списък с евентуални военнопленници, които може да се окажат подходящи за така наречената операция „Кламер“, тайна програма на Бюрото за стратегически операции за набиране на нацистки учени, и ексфилтрирането им, за да работят за американското правителство. Следващият голям пробив дойде, когато някакъв омразен компютърен хакер пусна десетки архивни документи на Пентагона в Интернет, включително с гриф „Строго ограничен достъп“, в които се споменаваше за джедбъргските отряди „Дитрих“ и „Едгар“. Според архивите отряд „Едгар“ бил унищожен от засада в Баварските Алпи на 8 май 1945 година, последният ден на войната. При по-нататъшното разследване стана ясно, че двама оцелели от отряд „Дитрих“ — капитан Матю Синклер и лейтенант Станислаус Козловски, впоследствие били наградени с Военен кръст за действията им на тази дата. Повече нищо не се чуло за Валтер Бром.

Агентите на мъжа с конската опашка потвърдили, че Матю Синклер напуснал армията и бил ръкоположен от Англиканската църква. Между 1949 и 1963 година се занимавал с мисионерска работа в Африка в Конго, докато при спречкване, което стигнало до първите страници на много вестници, стигнал до физическа разправа с наемника командир на провинция Катанга, полковник Майкъл Хоаре, и го осъдили на смърт. Когато се върнал във Великобритания, всичките му следи се губели.

Станислаус Козловски, единственият член на отряд „Дитрих“, бил открит в старчески дом в Ръгби, Уорикшър. Първоначално говорел с неохота за военната си служба, но след това бил изненадващо прям за военните си преживявания. Настояването на Козловски да разкаже историята си пред по-широка публика наложило премахването му, но именно от записките от интервюто с Козловски беше научил за съдбата на джедбъргските отряди „Дитрих“ и „Едгар“. И за дневника, който командирът на отряд „Дитрих“ водел толкова усърдно през последните седмици на войната.

От този момент нататък беше посветил всички средства, с които разполагаше, за да открие Матю Синклер и живите му роднини. Колко нелепо беше, че след толкова време и инвестиции, всичко опираше до един човек.

Вдигна телефона върху бюрото си.

— Свържи ме със Съмнър.