Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (37)

37.

Проходът миришеше на плесен и стара ръжда и железните перила под ръката му сякаш всеки момент щяха да рухнат. Очакванията му — влажна изба, някакъв трезор? — не се оправдаха.

— Внимавай! — предупреди го Сара. — Ако наистина е от 1945 година, сигурно има заложени мини.

Почуди се как не се е сетил за това.

Напредваха стъпка по стъпка, осветяваха всяко стъпало с фенерчето, докато слизаха. След десетина крачки Джейми забеляза нещо тъмно върху сивия бетон и се наведе да го вдигне. Беше мръсно и покрито с прах, но когато го разтърка между пръстите си, се оказа, че е метално. Плю отгоре и изчисти мръсотията с носната си кърпа.

— Какво е това? — прошепна Сара.

Насочи фенерчето към предмета и освети малък овал. Върху него беше отпечатана отличителната, подобна на кофа за въглища каска на германски войник със свастика отгоре. Изображението извика някакъв спомен.

— Мисля, че на това му викат значка за раняване. Всеки, който бил ранен в боя, имал право на такава. Германците вероятно са ги произвеждали с тонове накрая. Някой я е изпуснал на излизане. Голямо облекчение.

— Защо?

— Боях се да не се окаже задният вход на местния бордей.

Докато стигнат догоре, Джейми преброи 144 стъпала. Нова метална врата прегради пътя им, но този път се оказа отключена. Сдържа дъха си, докато я буташе.

— По дяволите!

Фенерите им осветиха стените на огромен сводест коридор, вероятно четири метра широк и също толкова висок. Стените и подът бяха от гол бетон, и щом стъпиха вътре, видяха, че фенерите не стигат до края му и в двете посоки.

— Сигурно сме по средата на планината — рече Джейми невярващо. — Изкопали са десетки, може би стотици хиляди тонове скала, за да построят това място. Чувствам се като лорд Карнарвън при отварянето на гробницата на Тутанкамон.

— Дано имаме повече късмет от него! Наляво или надясно?

— Наляво.

— Защо?

— Когато се двоумя, винаги завивам наляво.

— Тогава ще тръгнем надясно.

Стисна зъби и я последва. По пътя си тя оставяше първите следи в десетилетния прах, наслоил се върху пода, и прашинките играеха в лъчите на фенерите като милиони малки светулки. По тавана над главите им имаше навит кабел, който свързваше покритите лампи, изчезващи в далечината. Сара крачеше с увереността на човек, който се чувства на мястото си, макар че носеше раницата си отпред като щит, но за Джейми тунелът беше просмукан от чувство на обреченост. Опита се да мисли за Рафаело, но непрекъснато си представяше чифт отмъстителни очи, впити в гърба му. Никога не се беше чувствал по-голям натрапник. Въздухът беше спарен и влажен, все едно дъвчеше кал. Той се помъчи да не мисли за някаква си там спора, за която беше чел — въдела се в старите гробници и се размножавала, за да запълни дробовете като бетон. Не, изобщо не му се мислеше за това.

— Виж!

Фенерчето й освети нещо лъскаво на пода отпред. Когато наближиха, Джейми видя, че е стъклото на вратите и прозорците на разделените с дърво кабинети, които се появиха от двете страни на коридора. Сара се поколеба.

— Не трябва ли да ги претърсим?

Джейми забеляза знак в прахта в краката му. Разчисти го.

— По-добре не.

Лицето му пребледня, когато различи червения череп с кръстосани кости — предупредителен знак за химическа опасност.

— Ами картината?

Разгледа най-близкия кабинет — в него имаше две евтини бюра и ръждясали, разтворени метални шкафове.

— Сигурно са били лаборатории или офиси. Ако Рафаело е тук, ще е заключен в някой сейф. Това трябва да търсим.

Докато вървяха, под краката им непрекъснато хрущеше счупено стъкло.

— Защо са си направили труда да предизвикат подобни щети? — учуди се Сара. — Сигурно здравата са се постарали.

— Едва ли. Прозорците са изпочупени прекалено еднакво, за да е дело на хора. За последен път видях подобно нещо в един документален филм за вълненията в Северна Ирландия. Знаеш ли за тях?

— Разбира се.

— Някой беше поставил бомба в търговски център.

За пръв път тя нямаше какво да каже.

Стигнаха до края на коридора. Вляво метална стълба водеше надолу към следващия етаж; вдясно имаше кабинет, чиито прозорци като по чудо бяха оцелели от катастрофата, която бе сполетяла останалите. Джейми спря по средата на стълбите — не беше сигурен защо, но изведнъж нещо го привлече обратно към невредимото помещение.

— Сара! — извика той.

Тя спря и се извърна към него, нямаше търпение да продължи търсенето.

— Ти каза…

— Знам, но имам някакво предчувствие.

След минута стояха пред последния кабинет. Дебел слой прах покриваше прозорците и беше невъзможно да се надникне през тях. Пръстите на Джейми се пресегнаха към дръжката на вратата, но отново се отдръпна инстинктивно. Защо това помещение беше цяло, за разлика от другите? Тъмната сянка на страха се спусна върху него и той си каза, че само си въобразява.

Сара долови колебанието му.

— Мислиш, че може да има бомба?

— Не знам. — Тихо почука по прозореца. — Стъклото е закалено, затова взривът не го е разбил като останалите. Значи мястото е специално.

Забеляза, че кокалчетата му са оставили в прахта малка кръгла шпионка. Вдигна фенерчето и надникна през нея.

— Всемогъщи боже! — Рязко отстъпи от прозореца.

Сара се спусна към него.

— Какво има?

Опита се да каже нещо, но не можеше да се опише с думи. Вместо това я хвана за ръка и бавно, едва ли не почтително я поведе обратно към прозореца. Започна от малката дупка, която беше направил, и с кръгови движения изчисти праха от стъклото. Без да могат да повярват на очите си, двамата се взираха в гледката пред себе си. Джейми никога не беше виждал такава красота, и Сара споделяше почудата му.

Картината гордо висеше по средата на стената в дъното на кабинета зад голямо бюро. Лицето беше почти женствено, но Джейми знаеше, че моделът е млад мъж, вероятно дори самият Рафаел. Носеше мека платнена шапка и широка бяла риза, тъмните очи излъчваха интелект на фона на уверени, аристократични черти. Под тънкия слой прах подробно изобразената кожа на пелерината му беше запазила жизнеността си, непокътната от времето. През отворения прозорец зад лявото рамо на младежа се виждаше италиански пейзаж. Композицията беше типична за късните портрети на художника. Джейми знаеше, че сцената, която виждат през прозореца, сигурно е прерисувана три, дори четири пъти, преди Рафаело да остане доволен. Беше шедьовър в най-истинския смисъл на думата.

Затвори очи, облегна се на стената и се плъзна надолу, преди краката му да са омекнали.

— Джейми, добре ли си?

Поклати глава.

— Изобщо не вярвах, че ще я намерим. Дори и когато слязохме по стълбите и тръгнахме по коридора.

— Но ето че я откри. — Очите й искряха на светлината на фенерчето. — Твоя е. Само твоя. Аз имам историята си, но изгубеният Рафаело ще направи Джейми Синклер прочут.

— Прекалено много е. Сега, когато я намерих, ми се иска… Можеш ли да разбереш? Важно беше издирването и вървенето по следите от дневника на дядо. Това, че бях с теб и преживях такова страхотно приключение след еднообразния и скучен лондонски живот. И сега всичко свърши, а ми се иска да можеше всичко да започне отначало, но знам, че не може. — След като се примири с важността на откритието им, вълнението започна да набъбва в него. Представи си пресконференцията, на която щяха да оповестят намирането на един от най-великите изгубени шедьоври в света. Никога повече нямаше да му се налага да си проси работа. Щеше да има награда, и двамата щяха да са свободни да правят с живота си, каквото искат. Показване по телевизията, лекции. И тя беше права — щеше да има слава, за каквато преди можеше само да мечтае. Те…

— Джейми?

Боже, какво си мислеше? Нямаха време за бленуване.

Сара се пресегна към вратата на кабинета.

— Недей! — Думата прозвуча като лай на сержант и той веднага съжали. Тя го изгледа със смесица от гняв и обида. Той въздъхна и обясни: — Кабинетът е запечатан. Ако отворим вратата и променим условията, може да повредим картината.

Тя поклати глава, в изражението й се четеше едновременно учудване и отчаяние.

— Не можем просто да я оставим — след всичко, което преживяхме, за да я открием.

Знаеше, че е права. Не и след всичко случило се. Мисли.

Шум. Приглушено отекващо дрънчене. Бяха залостили металната врата с падналия клон. Не беше много, но само с това разполагаха. Някой току-що я беше отворил.

— Джейми. — Очите й бяха широко отворени и умоляващи.

Майната му!

Сграбчи дръжката й я завъртя. Отключено. Слава богу! С едно движение отвори вратата и се провря през процепа в кабинета, причинявайки колкото се може по-малко течение. Тъмната купчина по средата на пода можеше да е и труп, но се оказа някакъв екзотичен килим. Явно Валтер Бром е обичал лукса. Нямаше време за изтънченост. Дръпна ципа на раницата и извади от един от джобовете найлонов плик с мехурчета. Беше плътно сгънат, така че вътре нямаше много въздух. Размаха го, за да го напълни със зловонието на стаята. Вероятно беше безсмислено, но предвид обстоятелствата само това можа да измисли. Усещаше как Сара го наблюдава през стъклото, подканва го да побърза, но когато погледна в загадъчните очи на младежа от картината, го обзе нещо като парализа. Все едно беше обратно в реката, но този път краката му бяха попаднали в плаващи пясъци. За щастие, прозорецът издрънча като аларма и разруши магията. Бързо махна картината от поставката, внимателно я пъхна в плика, който бе специално подбран в пристъп на необичаен оптимизъм, понеже би могъл да приюти нещо с размерите на Рафаело. Затваряше се с цип отгоре; дръпна го, докато се връщаше по стъпките си към вратата.

Сара вече тичаше към стълбите и щом погледна наляво, разбра защо. Бледа оранжева светлина озаряваше дъното на коридора, където излизаха стълбите.

Те идваха.