Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (26)

26.

Сара ругаеше под лепенката и риташе Густав. По-високият тъмнокос мъж с пистолет в ръка ги избута навън, във V-образния двор на главния замък. Джейми наведе глава, все едно не може да понесе нов удар, но очите му зашариха наоколо. Густав беше най-голямата физическа заплаха, но ако се стигнеше дотам, трябваше да обезвреди първо мъжа с пистолета. Беше се примирил с факта, че вероятно няма да успее, но за другия вариант дори не можеше и да си помисли. Щом щеше да умира, щеше да го направи, сражавайки се; въпросът беше да избере точния момент. Фредерик беше споменал изба, което означаваше наклон или стълби. Щеше да е неудобно. Дори може би малко тясно. Това можеше да им даде шанс. Единственият им шанс да обезвредят пазачите си и да стигнат до гората. Но имаше прекалено много „ако“. Сега си даде сметка защо толкова лесно бяха проникнали в замъка. Фредерик сигурно се беше договорил с нощните пазачи, които иначе щяха да реагират на шума, който Сара вдигаше, дори и със залепена с лепенка уста. Густав сигурно си беше помислил същото, защото изръмжа нещо и другарят му хвана Джейми за ръката, а набитият нацист сграбчи Сара за косата и почти я вдигна от земята.

— Казах ти да не ми създаваш проблеми, че ще ти се стъжни!

Джейми си помисли, че едва ли можеше да им се стъжни повече, но думите на германеца явно подействаха. Сара се отпусна и се остави да я влачат. Погледнаха се за пръв път, откакто ги хванаха. Сълзите бяха оставили две тъмни ивици от размазан грим, но в очите й нямаше страх. Посланието, което прочете в тях, беше, че каквото и да опита, тя е с него.

Главната порта беше отключена и достатъчно широка, че да минат всички заедно. Густав вървеше отляво, ръката му още държеше Сара за косата. Тъмничарят на Джейми беше от дясната му страна и с едната ръка държеше него, а с другата — дръжката на пистолета. Когато излязоха навън, Джейми усети някакво раздвижване отляво и във въздуха отекна дрънчене от удар на метал в нещо твърдо и неподвижно. Усети как високият мъж се стегна, извади пистолета и понечи да се обърне. Но Джейми се оказа по-бърз. С рязко завъртане, което за малко не изкриви врата му, той заби глава странично в лицето на високия мъж, той отскочи назад и черепът му изпука. В същото време използва цялата си сила, като ръгбист, който атакува тренировъчен чувал, за да изтласка противника си към парапета на моста. Смътно долови второ издрънчаване зад гърба си; високият мъж се беше препънал в ниската каменна стена. Джейми се запъна с крака, за да запази равновесие, и ако ръцете му бяха свободни, сигурно щеше да се спаси. Но тежестта му го повлече. Усети, че пада, и разсеяно се опита да си спомни колко е високо. Какво имаше на дъното — треви, или още от онези адски твърд на вид калдъръм? Все едно. После изведнъж му причерня, всичкият въздух от тялото му беше изкаран, а главата сякаш се откачи от врата му. Чу остро изпукване, което можеше да означава счупено ребро, но не беше сигурен чие. Странно беше, че отскача, но след секунда отново се намираше във въздуха. Този път се приземи още по-тежко. Определено калдъръм. Няколко секунди лежа по гръб и гледа как се въртят звездите. Не беше кой знае какво да поиска малко почивка след всичките вълнения.

Една ръка дръпна лепенката от устата му.

— Ставай! — изсъска Сара. — Нямаме много време. — Тя го обърна и се зае с белезниците, които се бяха впили в китките му. Боже, Худини беше нищо в сравнение с нея. Отвориха се с едно изщракване. После той си спомни Густав. Разбира се — Густав имаше ключ.

— Густав?

— Обезвреден е, но не за дълго. Не ми харесва това момче.

Джейми седна и тя му помогна да се изправи на крака. Чак сега той забеляза високия мъж. Лежеше съвсем неподвижно и главата му беше извита под странен ъгъл. По лицето му имаше кръв, стичаше се от тила му и образуваше тъмна локва върху калдъръма. Чу ахване отгоре, извърна се и видя екскурзоводката Магда от музея да ги гледа от моста с ужасено изражение. Беше свалила униформата; носеше джинси, бяла тениска и кожено яке. Още държеше лопатата, с която явно бе зашеметила Густав. Умът му подсказваше, че не бива да е там — нито тя, нито лопатата, но Сара не му даде време за размисъл. Извлече го нагоре по склона, прекосиха шосето и побягнаха към пътеката.

— По-бързо!

Магда хвърли лопатата и хвана Джейми за другата ръка.

— Върнах се да си търся ключовете — обясни тя задъхано. — Реших, че съм ги изпуснала някъде. Тогава чух шум от „Обергрупенфюрерзал“. Уплаших се, но реших да проверя. Длъжна бях, нали? — „Да“, помисли си Джейми и благодари на бога за това. — Тези мъже наговориха ужасни неща. Помислих, че ще ви убият. Трябваше да направя нещо. Не съм смела, но не можех да позволя да се случи отново. Разбирате ли?

Сара изруга и се обърна назад.

— Продължавайте нататък — прошепна тя. — Ще ви настигна.

Магда го придържаше; краката му още бяха като гумени. Джейми погледна назад и видя как Сара претърсва някаква тъмна купчина, най-вероятно Густав. Внезапно в двора светна лампа и я окъпа в жълта светлина. Тя се изправи и побягна към тях, понесла раницата си. Почти бяха стигнали дърветата и хълма на път към колата, когато чуха първия вик. Джейми спря да помогне на Сара, но Магда го бутна в храсталака надолу по склона. Подаде й ръка, за да й помогне да слезе; тя се обърна, за да види къде е Сара. Явно доволна, че е стигнала безпроблемно дотук, тя се пресегна да хване ръката му. Очите й срещнаха неговите — можеше да се закълне, че в тях проблясваха искрици; бяха очи на човек, озовал се насред голямо приключение, без да е наясно какво точно се случва. Стискаше устни, сякаш се мъчеше да не се усмихне на абсурдната ситуация.

Тогава се чу тихо тупване и онова „пффффф“, което се чува, когато нагнетеният въздух излиза от гумата, докато монтьорът проверява налягането. Джейми усети как нещо опръска лицето му, а Магда тихо извика. Изобщо не чу изстрела. Отляво на тениската на екскурзоводката се появи малко червено петно; той удивено загледа как се уголемява. Без да издаде и звук, Магда се строполи в ръцете му.

— Бягай! Идват! — Сара се спусна тичешком по хълма; спря, като видя безжизненото тяло на Магда.

Джейми поклати глава.

— Аз…

— Трябва да бягаме, Джейми. — От бързане не можеше да си поеме дъх. — И трябва да се стегнеш. Няма да помогнем на Магда, ако Фредерик ни спипа отново. Занеси я до колата, аз ще пробвам да ги забавя.

— Как?

Тя поклати глава.

— Не спори! Върви!

Неохотно се запрепъва надолу по хълма с раненото момиче на ръце. Препатилият му мозък се мъчеше да схване всичко, което се беше случило. Само допреди няколко минути щяха да ги изтезават до смърт. Може би беше убил човек. Простреляха Магда. Провери пулса й — нямаше, а гърдите му бяха мокри там, където кръвта беше попила в ризата. Отчаяно положи тялото в подножието на хълма, като избягваше замъглените, обвиняващи очи. „Аз съм виновен — помисли си той. — Аз я убих. Не Фредерик. Не Сара. Джейми Синклер я уби с идиотското си търсене. Ами сега…?“

Пукот от малокалибрено оръжие, последван мигновено от болезнен вик, наруши мъката му. Гласът беше мъжки. Той се вмъкна бързо в колата; след миг Сара изхвърча от мрака и скочи до него, като хвърли раницата на пода, в краката си. Той превключи на скорост и потегли, преди вратата да е затворена както трябва, молейки се Фредерик да не е сложил пазачи по пътя. Сара погледна към задната седалка и сподави риданието си.

— Къде е Магда?

Той не откъсваше очи от пътя. Дори и да не шофираше, не можеше да срещне нейните.

— Реших, че така е по-добре. Нямаше да… Беше мъртва. Фредерик си има начини да разчиства. Не може да си позволи неговата светая светих да бъде изтипосана на първа страница на „Билд Цайтунг“. Магда… — Поклати глава. Какво друго можеше да каже?

Приливът на адреналин от случилото се до хълма отслабваше и Сара отпусна глава напред върху таблото. Гласът й беше приглушен, така че той едва различаваше отделните думи.

— Прострелях един човек.

— Какво? — Гласът му прозвуча пискливо в собствените му уши; спомни си вика и разбра, че вече знае. Смени въпроса: — Защо?

— За да ги забавя. Настигаха ни. Щяха да стигнат до колата, преди да успеем да избягаме. Прострелях го в крака.

— Изглежда съвсем справедливо — може би не в реалния свят, но в лудницата, в която бяха попаднали, със сигурност.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Взех пистолета от онзи, който ти… който падна. Израснала съм с оръжия. Научих се да стрелям още като дете. Скрих се зад едно дърво и когато мина покрай мен, насочих пистолета към крака му и стрелях.

— Фредерик? — попита той обнадеждено.

Тя поклати глава и се разплака.

— Горката Магда.

— Да, горката Магда.

Кара близо час; знаците по пътя сигурно са били невидими. Гледаше повече огледалото, отколкото пътя отпред, кръстосваше между аутобана, главните и второстепенните пътища, излизаше и обръщаше, както му падне. Сигурен беше, че не ги следят. Поне така се надяваше.

— Къде отиваме?

— Не знам.

— Няма да се връщаме в хотела.

— Не, ще ни чакат там.

— Освен ако не решат, че сме отишли в полицията.

Поклати глава.

— Онзи, когото… Високият. Мисля, че го видях по-рано днес. Близо до хотела. Беше в една от синьо-белите полицейски коли, които имат тук.

— Какво ще правим сега?

— Не знам. — За втори път си признаваше, че не знае какво да прави. Истината беше, че още от самото начало не знаеше какво прави.

— Кога щеше да ми кажеш за този дневник?