Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (16)

16.

Мъртъв ли беше? Отговорът на този въпрос изискваше време. Настъпи дълга напрегната пауза; промеждутък, в който не беше съвсем сигурен. Не, защото чувстваше как сърцето му бие като пневматичен чук, адски го болеше рамото, а в устата си усещаше металния вкус на кръв. По някаква причина изглеждаше важно, че не е изгубил нито един от зъбите си — той прокара език по тях, проверявайки кътниците един по един.

Някой крещеше доста наблизо — викаше за помощ. Размърда ръцете и краката си. Изненадващо, те си бяха на мястото и им нямаше нищо. Мастиленият мрак изглеждаше прекален, докато не осъзна, че здраво стиска очите си. Много внимателно ги отвори и пред него се показа нисък мрачен тунел, разделен от три релси, които вървяха успоредно на лицето му. Вдигна глава с два сантиметра, за да вижда по-добре, и си удари черепа в нещо метално и твърдо. Значи така изглеждаше отдолу влакът на метрото? Изведнъж разбра колко близо беше и си представи друг възможен финал, който представляваше разкъсани парчета плът, нацепени кости и очна ябълка, открити надолу по релсите.

Тогава се разтрепери.

— Значи не сте скочили?

Джейми погледна към червендалестото лице на сержанта от британската транспортна полиция и отговори на въпроса за четвърти път:

— Не.

— И не смятате, че някой ви е бутнал?

— Не знам. В един момент стоях на перона, а в следващия правех двойно салто със задно превъртане пред четирийсеттонния влак.

— Картината от охранителните камери е с много лошо качество. Във важните кадри има може би осем души, които са в близък контакт с вас, но повечето от лицата са неразличими. Не показват нищо, освен как падате; никой от пътниците, които успяхме да разпитаме, не е забелязал нещо полезно. Повечето си тръгнаха, щом разбраха, че сте жив и мърдате. Такива са лондончани. Винаги имат нещо по-важно за правене.

Влакът беше дал на заден ход от мястото, където лежеше, и трима от служителите в метрото му помогнаха да се измъкне от трапа под релсите и да мине внимателно през централната релса, по която течеше ток. След като парамедиците го прегледаха, го заведоха в кабинета на шефа на станцията, който послужи за временна зала за разпит на отряда от британската транспортна полиция. Стените бяха прясно боядисани в ослепително жълто. От нагорещената атмосфера и изпаренията от боята му се догади.

Сержантът прегледа доклада пред себе си и поклати глава.

— Това, което казвам, г-н… Синклер — произнесе името със сдържана усмивка, която означаваше, че не вярва много на прочетеното — е, че ако не ни дадете малко повече подробности или причина да смятаме обратното, в момента имаме злополука, която ще изглежда зле в статистиката ни, но не изисква по-нататъшно разследване. Разбирате ли ме?

Джейми кимна — не знаеше какво може да изтърси, ако проговори. Сержантът се беше втренчил в насиненото му око. Трябваше ли да спомене за нападението в дядовата си къща? Ако мъжете, които го бяха пребили, бяха искали да го убият, щяха да го направят още тогава, а не да чакат да се появят стотина евентуални свидетели. Може би наистина беше злополука. Още докато си го мислеше, знаеше, че не е вярно. Прекалено много злополуки имаше напоследък. Изводът беше, че ако им каже за нападението, трябваше да им каже и за дневника на Матю и Рафаело. По лични причини не желаеше да го прави.

Отказа предложението за чаша чай и възможността някой приятел да дойде да го вземе. По молба на сержанта подписа формуляр за безопасност, който потвърждаваше, че е в състояние да си тръгне сам. Полицаят го изпрати до вратата.

— Бих казал, че сте използвали няколко от деветте си живота, господин Синклер — рече той весело. — Ако бяхте паднали върху релсите, вместо в трапа, вероятно щяхте да умрете от токов удар и влакът със сигурност щеше да ви премаже. Ако не бяхте стояли мирно, щеше да ви отнесе главата. Приятен ден, сър!

Джейми успя да се усмихне несигурно в знак на благодарност, но докато стигне централния коридор на станцията, вече имаше чувството, че главата му принадлежи на някой друг. Май трябваше да приеме чашата чай, все пак? Във фоайето имаше щанд за сандвичи, но той не беше далеч от апартамента си. Нуждаеше се от стол и чист въздух. Запъти се към изхода.

— Почакай ме! — Преди да осъзнае, че думите са насочени към него, тя се оказа до рамото му.

Спря и се обърна по посока на гласа. Първо забеляза червените кичури в косата й, които му подсказаха, че това е момичето от перона. На двайсет и пет-шест, с дънки и кожено яке и привлекателно лице, което с право можеше да се опише като елфическо, леко наведено, докато гледаше към него. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че кожата й е от онези, които излъчват приглушено златисто сияние, като залязващо слънце през тънък летен облак. Очите бяха леко раздалечени, с тънки като нарисувани с молив, извити вежди и чип нос, който никак не се връзваше с останалото, но все пак добавяше очарование. Беше се намръщила и белите й, леко издадени предни зъби бяха прехапали долната й устна. Въпреки състоянието си реши, че е невероятно секси. Осъзна, че я зяпа, но очите й бяха впити в неговите и той нямаше желание да разваля момента.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Гласът му прозвуча изтерзано в собствените му уши. Опита да го разведри с окуражителна усмивка, с която, като се замисли, вероятно заприлича на мистър Бийн.

— Реших, че си пътник. — Говореше с леко американско провлачване. Ню Йорк? Не. Прекалено изискано. Нещо в главата му подсказваше „Бостън“, без да знае защо. — Не изглеждаше, че имаш шанс. За малко да припадна.

— Аз пък го направих.

Тя се усмихна и той за пръв път забеляза блясъка на малък диамант в края на лявата й ноздра.

— Сара Грант. — Подаде му тънката си ръка. — Поне не си изгубил чувството си за хумор.

Той я пое и остана изненадан от силното ръкостискане.

— Джейми Синклер. — Когато се опита да се съсредоточи върху очите й, светът взе да приижда и да си отива на вълни. Тя каза нещо, но думите отплуваха, преди да ги е разбрал.

Тръсна глава, за да я прочисти.

— Моля?

— Казах, че ми е чудно защо някой ще иска да те убива.

— Извинявай. — Той се олюля покрай нея и повърна обилно, преди да стигне до най-близкото кошче за боклук.

— По-добре ли се чувстваш сега? — Беше намерила пейка в една малка, доста занемарена обществена градинка недалеч от метростанцията; седяха, пиеха кафе от огромни картонени чаши и наблюдаваха как следобедният трафик се точи покрай тях.

— Съжалявам. Не е най-приятният начин за запознанство.

Тя вдигна рамене.

— Човек никога не знае кога ще му призлее от шока. Но не ти съчувстваха много. — Имаше нежния глас, който свързваше със зъболекарските сестри, мек и окуражаващ, с едва доловим вежлив авторитет.

— Наистина — съгласи се той, като си спомни едрата и много ядосана чистачка, която го изгледа така, сякаш се канеше да го цапардоса с парцала по главата. — Защо не каза на полицията?

Тя прехапа устни; беше разбрал, че прави така, когато мисли.

— Обичайните причини. Не исках да се замесвам. Даваш показания и името ти влиза в списък. Никога не знаеш кога ще се появи отново и ще те захапе за задника. Пък и какво толкова можех да им кажа? Останах с впечатлението, че някой от тълпата буташе в твоята посока. Не можех да им кажа кой го направи; даже чак когато те отведоха, си дадох сметка какво съм видяла. Щом изчезна под влака, мозъкът ми сякаш бе стегнат в кофраж. Не можах дори да извикам.

— Аз можах — уверено отвърна той.

— Събра се голяма навалица, но щом разбраха, че си жив, се разотидоха. — Тя го погледна. — Мисля, че някои бяха разочаровани.

Сега беше негов ред да вдигне рамене.

— Такава е човешката природа. Щом има злополука, хората искат да кажат, че са били там. Лошите новини са като магнит за определен тип хора. Виждаш тълпа и се лепваш отзад. Пробиваш си път напред. Не знаеш дали ще видиш как някой вади заек от шапката си, или човек, прострян в локва кръв върху паважа. Оставаш разочарован, ако се окаже фокусникът.

Тя кимна.

— Както и да е, разкарах се, но се чувствах морално задължена да се уверя, че си добре.

— Защо?

— Усмихна ми се.

Той се разсмя.

— Какво те кара да мислиш, че не се усмихвам на всеки?

Изражението й се изопна и тя понечи да се изправи.

— Ако ще ми се подиграваш…

Той сложи ръка на рамото й.

— Моля те, не исках да те обидя. Ти си единствената, която се сети за мен от злополуката, и съм ти благодарен. Освен това си…

— Какво съм? — попита тя.

— Ами…

За бога! Беше на трийсет, а продължаваше да си плете езика като пубертет пред всяка красива жена.

Тя повдигна вежди.

— Ами, оценявам… загрижеността ти.

Тя го изгледа внимателно и той забеляза, че лешниковите й очи имат златисти искрици около зеницата. Кожата около тях се набръчка, когато му се ухили.

— Е, момичетата обичат да ги ценят.

Той си пое дълбоко въздух.

— Виж, ти дори не знаеш кой съм, освен факта, че се усмихвам на красиви момичета и имам склонност да скачам пред влакове; нито едното, нито другото е много за препоръчване.

— Склон-ност. — Провлаченият й изговор разтегли мъчително думата. — Харесва ми. Добре, господин Джейми Синклер — кой сте вие и защо някой ще иска да ви убие?