Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (48)

48.

Тензин мина покрай трупа на убития китайски командос и острият му поглед зърна цепнатината, която Чиру беше пропуснал да види при първото минаване. Изкашля се, когато нова остра болка прониза гърдите му и устата му се напълни с кръв. С всяка минута силите му намаляваха и сетивата му се притъпяваха. Разбра, че раните му заедно с ефекта от експлозията изсмукват енергията му и притъпяват силата на ума му. Някъде вътре в него имаше кръвоизлив. Когато количеството кръв, което избягаше в тялото му, станеше по-голямо от това във вените му, щеше да изпадне в безсъзнание. Огледа пукнатината в сивата стена и провери първите няколко метра от тесния каменен проход. Можеше да ги задържи отвътре, но само за няколко минути, дори и за по-малко. Имаше по-добър начин.

Започна да се катери по отвесната стена отвън, ръцете и краката му безпогрешно намираха малките стъпенки и пукнатини, които друг щеше да пропусне. Кръвта му цапаше скалите и те щяха да я видят, но нищо не можеше да направи. Даже отговаряше на целта му.

Когато стигна до точката, в която повърхността се спускаше към цепнатината в скалата, започна да лази към огромното струпване на камъни, което се издигаше над прохода като огромна грамада. Внимателно постави съдържанието на джобовете си сред камъните в основата на пирамидата, преди да се настани откъм подветрената й страна, където имаше видимост към цепнатината. Затъкна дръжката на карабината си под дясното рамо и зачака.

Умът му се върна назад към дните в Англия, красивата природа, мекия климат и безжалостните малки богати момченца, които бяха превърнали живота му в ад. Беше се научил да обича Англия в колежа „Тринити“, където беше заобиколен от образовани мъже с несекващо желание да предадат познанията си, но никога нямаше да може да я нарече свой дом. Не, това беше домът му — тази извисяваща се каменна цитадела, която се отнасяше към непредпазливите с такова жестоко безразличие. На никое друго място по света човек не можеше да се почувства толкова близо до предците си или до себе си. На Хималаите им се свидеше дъхът, който даваха на народа си, но дивата им красота го привличаше и омагьосваше така, че нито трудностите, нито нуждата можеха да го разделят от тях. Дори когато хората биваха откъснати насила от прегръдката на планината, се отдалечаваха на такова разстояние, че да могат да виждат върховете й, сърцата и душите им завинаги оставаха сред планините, дори и телата им никога повече да не се върнат там.

Късмет беше, че чу удара на дулото на пушката в скалите и се събуди от нещо, много по-дълго от съня. Вдигна глава. Шумът не идваше от двамата мъже, които се прокрадваха през цепнатината отдолу. Имаше компания. Но който и да беше, не можеше да го види заради каменната грамада, която ги разделяше.

Мерникът на пушката се насочи към двамата войници. Беше си истинска екзекуция, но не изпита срам, което го правеше лош будист и още по-лош монах. Бяха убили толкова много от съотечествениците му, че гледаше на това просто като на изравняване на везните. Пръстът му поглади спусъка и късият откос разкъса двамата китайци, куршумите рикошираха от тесните стени и им нанесоха множество рани. Ушите му още звънтяха от изстрела, но долови тихо пъшкане, на един или повече мъже, които се хвърлиха по корем от другата страна на камъните. Залп от автоматична стрелба разряза въздуха и от двете страни на грамадата, но засега той беше в безопасност. Накрая щяха да намерят начин да стигнат до него, но щеше да мине време, а той искаше тъкмо това. Смени пълнителя си с нов и зачака следващия опит да се атакува цепнатината.

Лейтенантът на четиримата командоси, който проследи кървавата диря на Тензин, бе принуден да се възхити на избора на позиция от страна на врага. Беше унищожавал тези вредители и религиозни фанатици като тях в китайските автономни провинции повече от десетилетие, но никога не се беше натъквал на толкова забележителен противник като командира на Призраците от четирите реки. Сега вече наистина бяха призраци, освен този, който несъмнено беше командирът им, мъж, прославян като легенда от селяните, които населяваха тази пустош. Но беше допуснал грешка. Беше се опитал да спечели време за западняците, които бяха главната цел на командосите, но щом времето му свършеше, както неизбежно щеше да стане, нямаше да има къде да избяга. Бяха в капан. Освен ако не можеха да летят.

Един от мъжете му издърпа от колана си осколочна граната, но лейтенантът му направи сигнал да я върне обратно. Това беше мерило за бунтовническото коварство. Нарочно ги беше докарал до място, където една граната щеше да свърши работата вместо него. Освен това беше почти невъзможно каменистият склон, който се спускаше надолу към купчината, да бъде прекосен бързо или незабелязано — двата елемента, плюс безпощадността, които осигуряваха страховита слава на командосите. Въпреки това лейтенантът знаеше, че ще трябва да вземе решение. Всеки един от тези мъже беше елитен специалист, обучаван с години. Вече беше изгубил прекалено много. Само ако това щеше да му осигури крайната победа. Махна на още двама да навлязат в цепнатината и даде сигнал на бойците около него да се приготвят да атакуват грамадата.

Тензин бързо губеше сили. Китайците бяха отново в цепнатината, но беше прекалено слаб да даде убедителен изстрел. Раздвижването от другата страна на грамадата означаваше, че враговете му щяха да предприемат атака. Сега беше моментът да съжалява. Според учението, което следваше, делата му в този живот щяха да му попречат да заеме по-издигнато положение в следващия, но не би постъпил другояче. Никой мъж не трябва да стои настрани и да гледа как родината му загива и народът му страда. Кундун учеше, че човек трябва да се подготви за смъртта, като върши само добро и пази ума и сърцето си чисти. Но ако човек можеше да прочисти сърцето и ума си посредством действия, които вероятно се определяха като зли? Зло ли беше да убиеш хора, които бяха злодеи и които идваха да го убият?

Пое си дъх и се пресегна към последната граната. Дръпна щифта наполовина и я остави при яйцеобразните й дружки в малкото гнездо, което бе направил сред камъните.

Изстрели от прохода под него разтърсиха скалите от лявата му страна. Не обърна внимание на заплахата и се премести към отсрещната страна на грамадата тъкмо навреме, за да приветства със залп четиримата командоси, които се катереха по скалите към него. Един от тях политна назад с вик от болка, но Тензин се беше изложил на пушките на останалите, все едно го ритна жребец, когато куршумите се забиха в рамото, гърдите и корема му. Не усети болка, само леко му притъмня пред очите. Но имаше още една задача. Отнякъде намери сила да се претърколи, пръстите му стиснаха щифта на последната граната и издърпаха последните милиметри от него.

Китайският командир предпазливо се приближи до проснатото тяло върху скалите и го обърна с кубинката си. Странно, че човек можеше да приеме смъртта с такова спокойно изражение върху лицето. Последната му мисъл, преди светът да избухне, беше, че точно това прави тези хора толкова опасни.