Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (58)

58.

Тя го изгледа втренчено.

— Ако Слънчевият камък е бил в бункера, властите вероятно щяха да го открият досега. Ще се отнесат към останките в комплекса като към археологически разкопки, ще каталогизират и ще отнесат всичко, което има и най-малка стойност.

— Не е задължително. Помниш ли какво казах за картите?

— За Бром, който предложил картата на Харц на Матю като примамка ли?

— Точно така. Сбърках. Няма друга копринена карта. Но Бром е молел за пощада. Знаел е, че ще умре, така че би предложил всичко, дори и самия Слънчев камък.

— Но ти каза, че Слънчевият камък не бил там?

— Не, но ако има друга карта? Не копринена. А истинска. Оригиналната…

— … като Черното слънце във Вевелсбург.

Бяха стигнали до колата. Джейми отвори багажника с дистанционното и сложиха раниците вътре. Посегна към дръжката на вратата.

— Чакай!

Пръстите му замръзнаха на сантиметри от черната пластмаса.

— Не можеш да влезеш в колата.

— Защо?

— Защото джинсите ти са покрити с кал. — Беше се спускал по задник в дерето. — Ще изцапаш седалката. Ето — подаде му якето. — Седни на него, докато стигнем в хотела.

Той я погледна.

— Изкара ми акъла!

— Добре. Мисля, че имаш пълно основание да си уплашен. И двамата имаме. Колкото повече се приближаваме до Слънчевия камък, толкова по-опасно ще става.

 

 

На следващия ден извади душата на фолксвагена на магистралата. Сто и петдесет километра в час, термометърът застрашително започна да се покачва и на Джейми му се стори, че усеща в двигателя вибриране, което преди го нямаше.

Сара забеляза, че колата забавя.

— Какво има?

— Мисля, че имаме проблем. Чува се някакво чукане. — Той посочи термометъра, който още не беше спаднал до нормалното, макар че беше отпуснал газта.

— Може би е заради шофирането ти?

Той прехапа език, без да откъсва поглед от пътя.

— Мислиш ли, че можеш да го оправиш?

— Мога да погледна под капака и да пораздрусам някои части, но това не значи, че имам представа какво правя. Ами ти?

Тя размаха маникюра си пред очите му.

— Това прилича ли на ръка на автомонтьор?

— Мислиш ли, че ще може да натисне няколко копчета и да се обади на „Юрокар“?

Усети, че тя го гледа…

— Искам…

— Какво?

— Нищо.

Два часа по-късно — след кратка спирка в града — спряха до полицейския участък в западните покрайнини на Браунлаге. Джейми знаеше, че няма смисъл да се ходи директно в бункера. Щеше да е запечатан, за да не влизат иманяри и любители на ужасите, каквито подобни места винаги привличаха. Влезе в сградата, а Сара се обади на компанията за коли под наем и помоли да изпратят монтьор.

— Мога ли да говоря с комисар Мюлер? — Полицаят на регистратурата му отправи погледа, запазен за обикновени смъртни, които безпокоят ченгетата, докато последните правят нещо прекалено важно, за да бъдат прекъсвани, например пият кафе и четат спортните новини.

— Тази, която намери бункера, нали?

— Да.

— Имате късмет, току-що й свърши смяната. — Той вдигна телефона и каза нещо тихо. — Ще ви приеме веднага.

— Хер Синклер, каква изненада! — Лоте Мюлер му подаде ръка. — Госпожица Грант с вас ли е?

Той обясни за колата и тя сериозно поклати глава.

— Да, коли под наем. Какво да ги правиш. Дошли сте да посетите отново чудесното ни градче, този път за удоволствие?

Джейми беше обмислил подхода си, докато караше на север. В никакъв случай нямаше да каже на когото и да било за това, което смяташе, че се крие в бункера. Даваше си сметка, че беше малко вероятно да позволят дори на хората, които са го открили, да влязат отново само защото така им се иска. Оставаше само една възможност. Да излъже.

— Боя се, че не. Пообиколихме. Връщахме се към летището в Падерборн и решихме да отдадем почит на хората, които са загинали в бункера.

— Почит?

— Британска традиция. Поднасяне на цветя и възможността да се кажат няколко думи. Сигурно разбирате, че не можахме да им отдадем нужната почит, когато ги открихме.

— Нали знаете, че телата бяха преместени? Няма нищо за гледане.

Джейми нарочно придоби по-твърдо изражение.

— Уверявам ви, че видяхме повече от достатъчно по време на последното си посещение, комисар.

Тя кимна разсеяно.

— Разбира се, извинете. Значи искате да влезете в бункера?

— Ако е възможно. Ще отнеме много малко време.

Лоте Мюлер се поколеба. Имаше заповед да обезопаси бункера, а тя вярваше, че заповедите трябва да се спазват. Но Джейми Синклер и Сара Грант бяха открили бункера и Рафаело и въпреки допълнителното натоварване, което беше донесло това, тя им беше благодарна за възможностите, които създаваше. Взе решение.

— Много добре — усмихна се уморено. — Смяната ми свършва след няколко минути. Ще ви закарам дотам. Не — тя вдигна ръка, когато Джейми понечи да възрази. — Настоявам. Колата ви ще остане тук. В града има гараж за коли под наем; сигурна съм, че монтьорът ще дойде много бързо. Много са експедитивни.

След десет минути тя дойде при Джейми и Сара на паркинга. Сара носеше огромен букет от пъстри цветя. Лоте кимна одобрително и каза:

— Прекрасни са. Имаме съвсем същите на градския площад. Сега тъкмо цъфтят.

Когато се качиха в черното беемве, Сара се опита да прикрие факта, че букетът не е увит с хартия, а някои стъбла още са с корените.

Лоте Мюлер подкара на юг от града. Забеляза учудването на Джейми.

— Не е най-прекият път, но ще ни спести катеренето през планината — обясни тя. — Открихме главния вход на бункера във възвишенията западно от реката. Било е кариера и подразделение на концентрационен лагер „Дора-Нордхаусен“, но е затворена към края на войната и повече не е отваряна. Настоящите собственици, компания, регистрирана на Каймановите острови, са направили всичко възможно да попречат на достъпа на хора. С оглед на обстоятелствата компанията е обект на разследването ни, но досега безуспешно се опитваме да открием кой стои зад нея.

След като прекосиха реката, завиха на север и след малко свиха по един горски път.

— Разбира се, бункерът още е местопрестъпление, но приключихме първоначалното разследване на мястото, където бяха открити телата. Най-странното е, че вече са били мъртви.

— Не разбирам. — Сара се наведе напред от задната седалка.

— Забелязахте ли, че доста от труповете бяха забележително запазени? Изглежда, условията в бункера са довели до частично мумифициране. Първоначалното ни криминално разследване показа, че някои от жертвите имат еднакви татуировки от вътрешната страна на лявата ръка. Разбирате ли какво означава това?

Джейми поклати глава, но Сара каза, че разбира.

Шефът на полицията обясни:

— Каквото и да си мислите за нацистите, господи Синклер, те са били изключително педантични. Всеки концлагерист е получавал личен идентификационен номер. Първоначално номерата били зашивани върху затворническите дрехи, но заради характера на лагерите дрехите се използвали многократно: отново и отново, и отново. Затова, вместо върху тях, номерата били изписвани върху затворника. Много по-икономично и експедитивно, нали? Щом затворникът бил ликвидиран, и номерът му бил ликвидиран с него. За щастие, някои архиви от лагерите са оцелели и можахме да разкрием самоличността на жертвите, чиито татуировки още се четяха.

— Кои са били?

— Доколкото разбрахме, всичките са били или учени, или техници. — Тя посочи към папка в отделението под прозореца на седалката до шофьора. — Моля. Най-известният се казва Авраам Щайнберг, берлински физик, който преди войната работел заедно с някои от учените, които впоследствие участвали в Урановия клуб. Много от еврейските му колеги намерили начини да избягат от Германия, но горкият хер Щайнберг избрал да остане при семейството си.

Джейми отвори папката и се изправи лице в лице със сериозен брадат мъж, застанал зад работен плот, пълен с научно оборудване. Обърна на следващата страница и сърцето му подскочи.

— Още една от жертвите — най-младата, която успяхме да разпознаем, е племенницата му Хана Шулман, лаборантка, която работела заедно с него. — Лоте се усмихна тъжно. — Била е на деветнайсет години.

На черно-бялата фотография Хана Шулман имаше безплътната кинематографска хубост, която в онези времена е щяла да й спечели място на екрана. Мекота и чувственост, които я обграждаха като ореол. Тъмните й очи блестяха радостно, а усмивката й показваше ситните перли на съвършено бели зъби. Очите го притеглиха и той се задави. Жената го гледаше. Толкова много живот. Толкова много потенциал. Пропилян. Ужасен мрак се спусна върху него и той усети такава омраза към Валтер Бром и подобните му, че му се прииска неговият пръст да е бил върху спусъка, а не този на Матю.

— Всички мъртъвци имат едно общо нещо — продължи спокойно Лоте. — Били са част от транспортираните триста лагерници от Маутхаузен, които пристигнали в Аушвиц-Биркенау на 24 февруари 1943 година. При пристигането им били отведени директно от влака в газовите камери. Странно, не мислите ли, че две години този бункер явно е бил населен с призраци.