Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (49)

49.

Джейми видя пушека да се издига от тесния проход и разбра точно какво означава това. Съдбата на Тензин беше ясна още от момента, в който ги изпрати заедно с Чиру. Въпреки това го завладя ужасно чувство на загуба. Но нямаше време за оплакване. Тибетецът може и да беше успял да забави преследвачите им, но те все още бяха залепнали като мухи върху високата 300 метра отвесна стена. Трябваше да намери някакъв начин да свали Сара долу. Направи знак на Чиру, че ще трябва да действат заедно и изпита облекчение, когато стана ясно, че момчето го разбира.

Чиру клечеше нервно на ръба на издатината с пушката между коленете. Тибетецът се изправи и даде знак на Джейми да изправи Сара на крака. Върху лицето му се мъдреше безгрижна усмивка, която обещаваше, че пред каквито и опасности да се озоват, той ще ги спаси. Джейми му се усмихна в отговор и спокойствието на Чиру сякаш обзе и него самия. На забавен каданс видя мига, в който очите на момчето промениха формата си. Чу изплющяването, все едно върху касапски тезгях, не куршума, който се заби в плътта. Умът му отказваше да повярва, когато Чиру отхвръкна от издатината и полетя към пропастта. Без да се замисли, той излази до ръба и видя как тялото на момчето се премята надолу, сякаш цяла вечност. Сляпа паника го накара да замръзне, преди някакъв дълбоко заровен инстинкт не го спаси. Претърколи се настрани и пропълзя назад точно когато снайперистът даде втория си изстрел и куршумът изсвистя покрай скалата, където бе лежал само преди частица от секундата. Ръцете му опипом потърсиха пушката и прикри с тялото си Сара, докато бясно оглеждаше билото на хълма. Нищо. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че формата на скалата скриваше вътрешната част на издатината от стрелеца. Бяха в безопасност засега, но знаеше, че няма да трае дълго. Рано или късно снайперистът щеше да намери място, което щеше да му осигури ъгъла за чист изстрел. Когато това станеше, с тях беше свършено. Внимателно пропълзя до края на издатината, където „пътеката“ на Чиру се спускаше диагонално надолу по отвесната стена. Забеляза няколко места за хващане и стъпване в първите десетина-петнайсет метра, но дори и сам, бързо щеше да изчерпи възможностите. После или щяха да му свършат силите, или щеше да умре от тежките условия. Във всеки случай не можеше да изостави Сара. Крайният резултат щеше да е същият, но по-добре беше да останат заедно. Може би китайците щяха да пратят някой да ги спаси? Разсмя се горчиво на собствената си наивност. Командосите бяха на мисия „търси и унищожи“. Нямаше да се откажат, докато всички от отряда на Тензин не загинеха. Лицето на тибетеца изплува в главата му и той намери сила в строгите черти и мекия хипнотизиращ глас: Само вие можете да се погрижите Слънчевият камък никога да не попадне в ръцете на тези, чиято алчност, амбиция или глупост ще унищожат всички нас. Е, светът ще трябва сам да се погрижи за себе си. Пушката още беше у него и той провери дали действа, за да е сигурен, че не се е повредила при спускането. Ако… Не. Не това. Не още. Прегърна Сара и тя се сгуши в него, търсейки топлина. Облак от изтощение покри ума му, той затвори очи, и вдиша мириса на тялото й. Имаше и по-лоши начини да си отидеш.

Блуждаещият му ум си представи сцена от „Апокалипсис сега“. Началната сцена, когато капитан Уилард лежеше пиян в хотелската си стая в Сайгон и звукът от перките на вентилатора на тавана се превърнаха в хипнотичното „вуп-вуп-вуп“ на хеликоптерни витла и го върнаха обратно в действителността, от която не желаеше да бъде част.

Чак когато Джейми отвори очи, разбра, че звукът беше истински и се усилваше с всяка изминала секунда. Сграбчи карабината и сложи Сара да легне, но още докато го правеше, гигантско механично чудовище изникна пред него със страшно тракане и го заля с горещото си дихание, тягата от витлата на хеликоптера заплашваше да го събори от издатината. През плексигласовото стъкло мъже с пилотски шлемове го изучаваха като уловено насекомо зад предпазно стъкло. Беше се втренчил в дулата на четирите смъртоносни на вид оръдия и две картечници с дистанционно управление насочиха безжалостно към него малките си черни очи. Свали пушката и направи всичко възможно да закрие тялото на Сара, знаейки колко е безсмислено. Последната му мисъл беше, че някой си е дал прекалено много зор, за да го убие.

— Ако зависеше от мен, щях да ви хвърля в затвора и да ви оставя там. — Отношението на майора от индийската армия беше любезно, но леденостудено. Джейми обаче едва ли можеше да го вини. Когато военновъздушният МИ-35 започнал тренировъчния си полет от Джошимат, последното, което пилотите търсели, било конфронтация с елитните китайски специални части, която имало всички признаци да се превърне в сериозен международен инцидент. — Изложили сте на опасност не само себе си, но и нашите летци, и ако решим да ви повярваме, заблудените тибетски селяни, които са ви довели до Индия. Вашата приятелка госпожица Грант имаше късмет, че оздравя от височинната болест; радвам се да кажа, че тя има забележителна физика — ще я изпишем от болницата по-късно днес. — Вдигна лист хартия от металното си бюро. — Прокурорите ни формулираха много сериозен списък с обвинения срещу вас, господин Синклер, но поради доста смущаващи според мен причини, началниците ми заповядаха да ви предложа друго решение. Това са показания за дейността ви в района Чамоли, които искам да подпишете. Ще забележите, че въобще не се споменава за китайски командоси, парашутисти или престрелки. Никакви взривове и никакви трупове. Господин Джейми Синклер и госпожица Сара Грант без разрешение са решили да се отклонят от пътя си към Долината на цветята и да останат на тибетска територия, където са срещнали трудности и е трябвало да бъдат спасени от индийските власти, на които и двамата са изключително признателни. — Подаде на Джейми една химикалка, която извади от горния джоб на масленозелената си униформа.

— Какво ще стане, ако подпиша?

— Двамата с госпожица Грант ще бъдете транспортирани до Делхи и качени на първия полет за Лондон.

— Ами ако не подпиша?

— Надявам се, че обичате индийско масло, господин Синклер.