Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (43)

43.

Боб Съмнър видя, че Сара го наблюдава от отсрещната страна на площада, докато набираше шефа си, за да обсъди новите условия. Той се усмихна и й махна, докато говореше.

— Нашият германски приятел разполага с фотокопие на дневника благодарение на източниците си в местното полицейско управление. Явно Синклер е станал немарлив, след като е открил бункера. Ще подпиша с тях, както пожела, но имаме проблем. — Предаде ултиматума на Джейми и остана изненадан от гръмкия смях от другата страна на линията.

— Погрижи се твоят човек да ти даде фотокопието, и веднага ми го изпрати. Идеално е. Трябва да разкараме Синклер от сцената, за да не го пипне Фредерик, докато не преценим с какво разполагаме. Едва ли бих могъл да го измисля по-добре. Ако в дневника има нещо, за което Синклер да може да ни помогне, ще го върнем обратно. Ако не… ами, много жалко.

Съмнър обсъди подробностите в продължение на няколко минути, преди да се върне на масата. Разпери ръце.

— На мен ми звучи като лудост, но шефът ми го хареса: колкото по-рисковано, толкова по-добре. По следите на нацистките търсачи на съкровища. Борба със стихиите, терена и мощта на комунистически Китай в търсене на неразкритата тайна зад бункера на Рафаело. Камерата ще ви снима през целия път и ще запечата всяка капчица пот и вик от ужас. Дано знаете с какво се залавяте, господин Синклер!

Една седмица по-късно, докато седеше на мястото до пилота в хеликоптера „Бел Лонг Рейнджър“, с който по принцип корпорация „Вандербилт“ инспектираше нефтопроводите си, Джейми бе принуден да си спомни думите на изпълнителния директор.

— Ще ви оставим колкото може по-близо до границата, на около трийсетина километра. — Изкривеният металически глас на пилота звънеше в слушалките, надвиквайки се с бръмченето на двигателя на хеликоптера и ритмичното блъскане на перките.

— Защо не ни закарате дотам?

— Защото, ако се приближим повече, ще навлезем в забранена зона и ако някой от изтребителите на добрата стара народна република не ни свали, ще го направи някой приятелски боен индийски хеликоптер. Такова е мястото.

— Благодаря.

Пилотът на хеликоптера, преждевременно побелял млад тексасец, се ухили зад слънчевите си очила. Сара се наведе от задната седалка и го потупа по рамото.

— Какво ще стане, когато стигнем там? — попита тя.

— Закарах операторския екип до Джошимат преди два дни. Свързали са се с група тибетски дисиденти. Ще минете по стар контрабандистки път през прохода Мана, после ще продължите нагоре към Нгари, много нагоре. — Той посочи напред, където бяла стена преграждаше хоризонта.

Сара погледна от прозореца на хеликоптера към негостоприемния терен няколко хиляди метра под тях и почувства как по гърба й минава тръпка. Оставаха им още осемдесет километра до тибетската граница; планините се издигаха и от двете им страни, островърхи скални пластове, покрити със зеленина, спускащи се към каменисти речни долини, които измамно проблясваха. Заснежените върхове пред тях сигурно бяха три пъти по-високи.

— Няма да е като на излет, а?

— Госпожице — отвърна сериозно пилотът, — дано някой ви е обяснил, че отивате на най-негостоприемното място на планетата. Можете да умрете от жега в Сахара или от студ в Арктика; тук горе обаче ще имате шанса да сторите и двете, докато дребни мъже с дръпнати очи и автомати гърмят по вас. Китайците са тук от 1950 година и са затворили района много здраво. Единственият начин да влезете легално в Тибет е през Лхаса. Трябва ви разрешение, за да го сторите, и всяко ваше движение се наблюдава стриктно, докато сте там. За да стигнете там, където искате да заснемете филма си, трябва да влезете незаконно, което означава пеш. Няма физически бариери, защото и двете страни разчитат на терена, но ще трябва да се промъквате през армейски гарнизони, които най-много обичат да преследват човешки дивеч, и безобидни наглед овчарчета, които ще ви предадат за по-малко от долар на глава. Въздухът е толкова разреден, че дори птиците трябва да ходят, а единствената напитка е чай с масло от як, който на вкус е като утайка от река Хъдсън. Изглеждате в доста добра форма; виждам, че разполагате с първокласно оборудване, но — макар че ще ме уволнят, че ви го казвам — бих ви посъветвал двамата с младежа да пратите режисьора на документалния филм по дяволите, да кажете на „Вандербилт“ да си заврат парите отзад и да се върнете в Меерут. Можем да пием бира на палубата по залез-слънце.

Джейми се извърна към Сара:

— Може би е прав. Ти се върни с хеликоптера, а аз ще отида.

Тя му хвърли поглед, който обикновено пазеше за много нахални амбулантни търговци.

— Не, благодаря.

Пилотът се разсмя.

— Така си и мислех. Нямате вид на човек, който лесно се отказва. Пристигнахме. — Той насочи хеликоптера надолу към малко селище в долината, в далечината вдясно. — Благодаря ви, че пътувахте с „Пеликан Еъруейс“. Приятен ден!