Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (22)

22.

5 май 1945 г. Направихме лагер за през нощта в покрайнините на Инголстад. Намирахме се насред американския сектор, но стояхме на разстояние от всички части, които срещахме по пътя. Докато се хранехме, другите двама нацисти стояха встрани като призраци. Презираха Бром и не го криеха. Високият и слабият е Гюнтер Клосе, някакъв медицински гений. Клосе има мрачните обноски на погребален агент и е изпълнен до пръсване с потиснат гняв. Страсер, третият от ценния ми товар, говори още по-рядко от Клосе, но крещи насън на някакъв език — Стан, нашият полски парашутист, казва, че е руски. Бром извади бутилка бренди отнякъде — той е от онзи тип хора, които вечно намират начин да си доставят някои дребни благинки в живота — и настоя да го пробвам. Дразнеше ме за картината. „Може би, когато всичко свърши, ще те заведа да я видиш, лейтенант Мат.“ „Какво да видя?“, попитах го. „Моя шедьовър — отвърна той. — Прекрасен е, но за да стигнеш до него, трябва да преодолееш традиционните страшни препятствия. Където Гьоте среща демона свой, пътеката на магьосниците избегни. Ще го откриеш по-ниско от водата, но под воала погледни.“

Ухили се — пиян германски бард, доволен от ужасната си поезия. Отвърнах, че не разбирам, но той само се усмихна и поклати глава. Бях умен; вероятно щях да отгатна гатанката след време. Явно не беше някоя от ранните творби на художника, но имаше красивата простота, с която се характеризираха най-добрите му портрети. Опита се да ме накара да отгатна художника. Нямаше да играя играчките му, но вече почти бях отгатнал. Не беше Леонардо, а някой от съвременниците му, онзи, от когото се боеше. Усмихвах се, като се сетя как си вярва, че може да ме изкуши с несъществуващия си шедьовър. Изкуството някога беше моя страст, но бях видял как цели галерии изгарят и не бях усетил дори драскотина по кремъка, в който вече се беше превърнала душата ми. Щом си видял как горят хора, какво остава за няколко маслени платна?

По-късно Бром се напи здраво, вероятно и двамата се напихме, но това, което разкри през онази нощ, се оказа по-силно от брендито, и никога в живота си не съм се чувствал по-трезвен. Взе да говори за работата си, за сила, толкова могъща, че дори Хитлер се побоял от нея, сила, която можела да промени света или да го унищожи.

В хотелската стая, надвесен над дневника, Джейми се намръщи, докато размишляваше над двете загадки, които поднасяше краткият откъс. Изречение по изречение, подсъзнанието си пробиваше път през думите и започна да му се струва, че кръвта в главата му се пени.

Можеше ли това да е първата истинска следа към местоположението на Рафаело? Но що за следа беше? Какво означаваше? Ако не успееше да го разкодира, щеше да е толкова близо до картината, колкото и преди да отвори първата страница на дневника на Матю Синклер. Сякаш чуваше как Валтер Бром го дразни от времето преди шейсет десетилетия.

Неохотно премина към втората загадка. Толкова могъща сила, че дори Хитлер се боял от нея? Това беше нещо ново. Нима? Дейвид беше казал, че Валтер Бром е участвал в „Уранверейн“, Урановия клуб, и целта на проекта било създаването на сила, способна да промени света или да го унищожи. Но Хитлер със сигурност е бил наясно със силата на бомбата. Той я беше приветствал, не се боеше от нея, поне докато не е станало ясно, че с нея няма да спечели войната, и той отклонил средствата към други, по-приложими вундервафен^[1]. Може Бром да е бил по-близък с Хитлер, отколкото се е смятало, и да е разбрал нещо, което никой друг не е видял. В крайна сметка, какво беше казал Роберт Опенхаймер за проекта „Манхатън“? Сега аз се превърнах в Смъртта, унищожителят на световете. През 1945 г. никой, поне със сигурност в Германия, не е осъзнавал истинската мощ на бомбата. Хитлер е бил съвсем прав да се бои от нея.

Тъкмо се канеше да остави дневника, но следващият параграф привлече вниманието му, защото тонът беше съвсем различен от всичко прочетено дотук.

6 май 1945 г. Сънувах Пеги снощи. Имаше най-прекрасната коса, мека и гладка, с цвят на златиста свила. Беше силует срещу слънцето, от което изглеждаше като мадона с ореол. Тръгнах да я прегърна, но сякаш се бях натъкнал на невидима преграда. Повиках я по име, и тя ми се усмихна.

Прочете думите повторно, спомняйки си за нещастната любов на Матю, и се увери, че описанието на Пеги съвпада с неназованата любима в първите страници. Нещо не беше както трябва. Пеги беше умалителното име, с което дядо му наричаше майката на Джейми, но… Той тръсна ядосано глава. Нямаше време за още една загадка. И без това имаше прекалено много неща, за които да мисли.

Изрови изданието с меки корици на „Трагичната история на живота и смъртта на доктор Фауст“ от Марлоу, което беше купил с надеждата, че ще му помогне да разшифрира какво се крие зад „По стъпките на Фауст“. Дотук вървеше трудно и той не беше открил нищо, което да има някаква връзка. Фауст беше продал душата си на дявола в замяна на по-голяма сила и познание. Валтер Бром беше продал душата си на два демона: нацизма и науката. Това ли беше посланието? И ако е така, къде ги водеше? Или пък може би беше своего рода разкаяние от отвъдното от страна на Матю Синклер заради участието му в операция „Справедливост“. Някъде из тези страници бяха следите, които можеха да го доведат до Рафаело и да го приближат до голямата тайна на Валтер Бром. Проблемът беше, че са прекалено много. Бром бе създал цял куп загадки, за да скрие истината, каквато и да беше тя. Джейми отчаяно се нуждаеше от време, за да седне и да ги разнищи. Той взе отново дневника и обърна на следващата страница.

Сега се намираме южно от Аусбург, отправяме се на запад и малкият ни отряд все повече се изнервя. От месеци районът е избран за великата сцена на самоубийствения последен отбор от нацисти фанатици, все още верни на сянката на Хитлер, които действаха под кодовото наименование „вереволф“, или върколаци. Последният редут. Вече знаехме, че редутът е по-скоро самозаблуда, но планинските пътища бяха прекалено тесни, а криволичещите долини — прекалено удобни за засада, за да не се притесняваме. Никой не искаше да умре сега, когато беше ясно, че войната ще продължи най-много още няколко дни. Напрежението се отразява на всички и пропастта между Бром и другите двама нацисти става още по-широка. Снощи ме дръпна настрани и кимна към дребния, дебел Страсер. „Виж го този. Няма да повярваш, че държи световен рекорд, като Джеси Оуенс^[2], но малко по-различен“. Видя, че е събудил любопитството ми. „Вярно е, лейтенант Мат. През септември 1941 г. в покрайнините на Киев нашият приятел Страсер лично застрелял 1165 души за един ден. Невероятно, нали? Но съм виждал докладите. Мисля, че му дали медал. Но още по-невероятното е, че придружава човек като мен към нов живот благодарение на нашите американски приятели. Защо, ще попиташ ти. Ще ти кажа, лейтенант Мат, понеже между нас не бива да има тайни. Нашият Страсер открил, че убиването го изнервя, затова го прехвърлили в Ausland-SD, където станал още по-голям специалист в контраразузнаването срещу Съветския съюз. Моят добър приятел Страсер, Бика, знае повече за НКВД от всеки друг жив човек, затова няма да бъде обесен, както заслужава, ами ще се пече на слънце с лице към Лонг Айланд Саунд и ще си пие уискито. Ами Клосе? Виж го — изсъска той. — Чудовище, което провеждало експерименти в лагерите, дори с деца. Като го гледам, ме е срам заради униформата, която някога съм носил. И защо е заслужил милосърдието ви, лейтенант Мат? Защото знае неща, от които кожата ви ще настръхне. Кой цивилизован човек ще води война с бацили, които могат да унищожат цял един народ? Бубонна чума, антракс и други ужасии, които дори си нямат имена. Газове, които свалят месото от костите на човек за секунди. Сигурно сте чели Франкенщайн, лейтенант Мат. В сравнение с Гюнтер Клосе доктор Франкенщайн е направо възпитател в детска градина.“ Това, което най-много тормозеше Бром, беше фактът, че според него трудът на Клосе не беше от полза за човечеството, за разлика от неговия, разбира се. Попитах го откъде знае тези неща. Той поклати глава със съжаление — всичко беше част от представлението: „Някога бях важен човек, лейтенант Мат, и ми влизаше в работата да знам разни неща.“ Това, което ми разказваше, почти със сигурност беше вярно, но причината да го споделя с мен беше, че искаше да се разграничи от останалите. Вината. Ако Валтер Бром беше виновен, то беше само защото е гениален, което той изрично подчерта. Когато си помисля за всичко, което изстрадахме, и за всички мъже, които загинаха, не мога да избия думите на Бром от главата си. Говореше за неща, които не разбирах напълно: „атомна ера“, която приключила, преди да е започнала, изместена от нещото, което бил на ръба да създаде. Нещо, което не можело да бъде разбрано от повечето обикновени хора — за разлика от Валтер Бром. Той се обрисуваше като велик германски герой. Нов Хумболт. Преди войната бил ходил до земята на гиганти да търси сърцевината на арийската чистота, и ето че я бил открил на най-невероятното място на земята. Съжаляваше само, че не посмял да остане по-дълго, защото бил сигурен, че щял да открие и друго. Когато американците му отпуснели средства, щял да копира точно свойствата му. Щяло да бъде чудото на века…

Още следи и още загадки. И измамна възможност. Прочете последния параграф отново. Нов Хумболт? Единственият Хумболт, за който се сещаше, беше германски пътешественик и естественик. Значи Бром е бил изследовател. И от тук нататък останалото беше просто. Проучванията на Джейми бяха открили предвоенни експедиции на СС, изпратени да търсят произхода на арийската цивилизация. Тези експедиции бяха ходили до Финландия, Средния Изток и Сибир. Но само до една страна на гиганти.

Бръкна в портфейла си и извади оттам една визитка, после набра номера от мобилния си телефон. Късно беше, но имаше чувството, че мъжът, на когото се обаждаше, няма да има нищо против.